Трудно завръщане, от Радко Пенев, (разказ)

0

Илюстрация към Трудно завръщане, от Радко Пенев (разказ)

Водещ на рубриката „Български разказ“: Джовани „Гост“ Чемишанов. Изпращайте разкази за рубриката на редакционния ни адрес. Оригинално изображение за илюстрацията: The Artist, от Spencer Mann (CC: BY-NC-SA).

 

Трудно завръщане

от Радко Пенев

Разбрах, че е време да си взема почивка, след като за втори път направих една и съща грешка. Очите ми бяха толкова уморени, че тънките линии на чертежа се сливаха в плетеница от черни нишки и не успявах да видя къде се плъзга върхът на рапидографа.

Вдигнах глава от чертожната дъска и извих гръб назад. Едва сега усетих колко е схванат. Когато работя, независимо дали съм притиснат от крайни срокове, или не, потъвам в работата и забравям за времето. Не спирам да мисля за проекта, докато не го завърша. Ден и нощ, колкото отнеме – толкова обичам работата си. Затова съм най-добрият в занаята.

Присвих очи към листа пред себе си и видях как контурите вече оформят образите. Не знаех за какво ще използват творбата ми, но и не ме интересуваше. Плащаха добре, това бе важно. И не бързаха. До края на месеца оставаха още три дни – предостатъчно, за да я довърша.

Грубите скици, които жената нахвърли пред мен, издаваха плахи опити в рисуването преди време. Не бяха кой знае колко добри, но ми дадоха представа какво се иска от мен, достатъчна да се заема с проекта.

Погледнах в листа с указанията, забоден с кабърче в горния ляв ъгъл на дъската. Закачих го там, защото периодично проверявах дали не изтървам нещо. Жената беше твърде категорична по отношение да изпълнението им, като съвсем ясно ми даде да разбера, че заплащането зависи от това. Нямах нищо против, за мен е без особено значение коя фигура рисувам първо и коя след нея. Самите фигури си бяха нещо друго. Някои от тях не успях да разбера напълно и се наложи да приложа изключително творчество, докато ги наместя в шестоъгълната рамка.

Излязох на терасата и вдишах дълбоко нощния въздух.

Внезапен порив на октомврийския вятър, появил се кой знае от къде, изплющя в стъклата на прозорците. Вратата към терасата се завъртя и се затръшна със сила, карайки стъклата да потреперят. Протегнах ръка да я задържа и тогава видях, че една от глинените саксии на перваза се е откачила от рамката си и виси над парапета, готова всеки миг да полети надолу. Посегнах към нея точно когато се откъсна от поставката си. Несъзнателно изстрелях ръка след нея и движението увлече цялото ми тяло, докато се надвесвах над парапета. Сграбчих саксията с върха на пръстите си и някак успях да я задържа. Инерцията от движението ме понесе напред и увиснах, балансирайки на ръба на балкона, подобно на детска люлка. Застинах така, наполовина вън, наполовина вътре, в очакване балансът да се наруши и да полетя заедно със саксията. Огледах улицата под мен за миг – не видях никого – и без да мисля повече разтворих пръсти. Докато краката ми търсеха сигурността на пода проследих полета на съдинката, както и зрелищния сблъсък със земята. Пръсна се на стотици парчета. Те се разлетяха в правилен кръг около мястото на удара, засипвайки със ситна пръст плочките пред входа

Минаха минути, докато сърцето ми спре да блъска в гърдите. Едва когато затварях вратата на терасата, установих, че вятърът е стихнал така внезапно, както беше започнал.

Усетих колко съм гладен.

Хапнах набързо сандвич с шунка и отворих една бира. Имах нужда след премеждието на балкона, а и ми помагаше да се отпусна след дългото, напрегнато взиране в малките детайли. Още ден и щях да приключа, можех да си позволя една свободна нощ.

Взех бирата и се изправих пред дъската. Добре се получаваше. Рисунъкът беше ясен, линиите уверени, на място. Пропорциите си пасваха и въпреки че не беше довършена, успявах да видя желаната композиция. Контурите се преплитаха, като създаваха причудливи усукани форми. Макар в тях да нямаше нищо познато, долавях усещане за далечен несъвършен образ, скрит зад вибрираща мараня. Елемент от гротеска, погледнат през много силна лупа. Не бях правил нищо подобно досега. Не че не се случваше да работя с неща, изтръгнати насила от нечий болен мозък, но в това имаше нещо, което го отличаваше от другите. Някаква изтънченост, необикновена красота, изумителна по начина, по който впечатляват картините на Пикасо, и все пак без да бъде толкова разтърсваща. Ненатрапчива сила. Това ми идваше наум.

И цветовете. Не знам защо онази дама настояваше да използвам боите, които беше донесла, но нюансите им си пасваха толкова добре, че рядко се налагаше да ги смесвам.

Интересна жена беше тази дама. Впечатли ме още с влизането, трябва да призная. Висока, руса, с дълбоки сини очи. Толкова наситени, че трябваше да се насиля, за да отместя поглед от тях. Беше красива. Носеше дълго, тъмнозелено палто, което не успяваше да прикрие извивките на тялото й. Не реагира по никакъв начин на факта, че я зяпах, а просто се здрависа с мен и се насочи към дъската. Без да каже нищо, впери поглед в миниатюрата, върху която работех тогава. Аз стоях отстрани и я наблюдавах. След няколко минути вдигна очи и ми се усмихна. Знаех, че съм я спечелил.

Останалото бяха подробности и бележки с инструкции.

Затворих бурканчетата с боя, почистих рапидографите и загасих лампата над дъската.

* * *

Следващият ден отмина в съсредоточено изпипване на детайлите на рисунката.

Това, което ме извади от концентрацията, беше неприятният инцидент с котката от съседния апартамент. Нещастното животно някак си се беше промъкнало до моята тераса и не искаше да се върне обратно. Седеше на пода на терасата и ме гледаше с огромните си зелени очи, без да помръдне. Отначало не й обръщах внимание, но след десетина минути имах чувството, че физически усещам погледа й в гърба си.

Хвърлих четката на масата и се понесох към съседния апартамент. Не познавах хората, които живееха там, но не ме интересуваше. Исках тъпата котка да се разкара от терасата ми.

Натисках звънеца може би минута, но никой не отвори. Върнах се обратно и затръшнах вратата след себе си.

Котката все така си стоеше сгушена на терасата. Рижата й козина контрастираше със сивия бетон на пода. Следеше ме с поглед, без да ме изпуска нито за миг.

Отворих вратата и се пресегнах към животното.

Не очаквах това, което последва.

Съскането, удара с лапата, кръвта, която потече, това можех да го разбера. Не бях подготвен обаче за следващия скок – през рамото ми. Някак регистрирах траекторията на котката и разбрах, че ще се приземи точно на работната маса, в средата на палитрата с боите. Не усетих как се завъртях и протегнах ръка, докато косматата топка мускули прелиташе край мен. Успях да я докопам за опашката и без да спирам движението си, описах широка дъга, която завърши точно срещу отворената врата на терасата. Тогава отпуснах захвата си и котката полетя освободена над парапета на балкона. В мига преди да се скрие, сякаш застина за миг във въздуха, с широко разперени лапи и опашка, която се мяташе настрани, за да компенсира движението. Дори не успях да помръдна, преди да чуя ужасените женски писъци отдолу. Понечих да се надвеся през терасата, но за миг осъзнах как щях да изглеждам в очите на хората. Освен това по писъците успях да преценя, че котката е жива и здрава и бяга нанякъде, следвана от възмутените викове на жената.

Прибрах се и внимателно затворих след себе си.

Звънях дълго, чуках по вратата, но изглежда, съседите ми наистина не си бяха вкъщи. Оставих кратка бележка с молба да ми се обадят, когато могат, и се върнах в апартамента си. Представих си разговора и обясненията, които трябваше да давам. Набързо огледах възможността да се престоря, че не съм замесен в изчезването, но се отказах. Чистата съвест е нещо, което ценя предимно в себе си, а след това у другите.

Така или иначе точно в момента не можех да направя нищо повече.

Сложих лепенка на одрасканото и отново продължих работа.

* * *

На следващия ден се опитах да завърша проекта, но не ми се удаде. Бях уморен и разсеян, защото не спах добре през нощта. В просъница чувах някакви шумове от кухнята, сякаш нещо почукваше по шкафовете. Когато отидох да проверя, всичко изглеждаше наред, но след това шумовете се преместиха в дневната. Огледах навсякъде, заключих вратите и прозорците и легнах отново, но шумовете продължиха през цялата нощ. По някое време реших, че в апартамента има мишка, която спира да шуми в момента, в който се появя. Това до известна степен можеше да обясни и защо котката на съседите се беше появила.

Едва сутринта успях да дремна закратко, но въпреки това се събудих потиснат и уморен. Освен това сънувах нещо неясно, което не успях да запомня, но то остави у мен усещане за самота и отчаяние.

Прекарах почти целия ден надвесен над дъската, с четка в ръка, но работех бавно и така и не успях да завърша. Нощта отново беше изпълнена с неизвестни шумове, но този път успях да ги игнорирам и да заспя.

* * *

Сутринта на последния ден на крайния срок започна с оглушителен трясък. Изскочих от леглото и се втурнах в кухнята. Неизвестно как цялата лавица, на която подреждах посудата, се бе измъкнала от поставката си и всичко на нея се беше изсипало на пода. Събрах, псувайки звучно, тенджери и тигани и ги натрупах на плота до мивката. Щях да им обърна внимание по-късно – за момента имах нужда от чаша кафе и закуска.

Дъвчех бавно препечена филийка, докато се взирах в шестоъгълника на работната дъска. Почти завършена, картината привличаше погледа с необикновеното съчетание на форми и цветове. Геометрични фигури, преплетени с мистични мотиви се комбинираха в завладяваща композиция с неподправено излъчване. Харесвах я.

Допих кафето и се залових за работа.

* * *

Привърших в ранния следобед.

Изчаках боите да изсъхнат и хвърлих една бяла памучна кърпа върху рисунката. Нарочно я скрих – исках да видя изненадата в очите на онази красива жена, когато се разкрие пред нея. Знам, че съм добър в това, което правя, но възхищението, което предизвиквам с таланта си, ми доставя неподправено удоволствие.

Очаквах момента, в който ще се появи на прага. Само при мисълта за нея пулсът ми се ускори. Тя така и не ми каза името си, пропусна въпроса с очарователна усмивка, която изтри всякакво желание да питам повече. Не остави и телефон, на който да я потърся, когато завърша. Каза, че ще дойде на 31-ви, за да си я получи.

* * *

Когато дочух дискретното почукване на входната врата, следобедът вече преваляше.

Беше ослепителна.

Русата й коса падаше свободно на едри къдри по раменете, а очите й сияеха. Черната рокля се спускаше по тялото, изискано подчертавайки точните места, на които човек би могъл да задържи поглед. Зяпнах, без да мога да кажа нищо.

– Може ли?… – попита тя и посочи с ръка към дневната зад гърба ми. Гласът й беше плътен, с лека дрезгава нотка.

– Разбира се, заповядайте – казах и се отместих встрани.

Докато преминаваше край мен, долових лек ненатрапчив полъх, който напомняше на есенна гора, покрита с килим от нападали листа. Тя се насочи право към работната дъска и със замах издърпа бялата кърпа, която закриваше рисунката.

Видях възхищението в очите й и вътрешно се усмихнах.

Доближих се до нея и попитах:

– Харесва ли ви?

Не отговори, но очите й казваха достатъчно. Взираше се напрегнато, докато несъзнателно хапеше устни. Ноздрите й се разширяваха, когато си поемаше въздух. Дългите, красиви пръсти, увенчани с елегантен маникюр, погалиха картините, сякаш искаше да се убеди, че са реални. Дишането й се учести и бузите й леко се зачервиха. Имах усещането, че картината я възбужда и че не може да го прикрие.

– Ще желаете ли да я увия в нещо подходящо? – предложих.

Думите ми я изтръгнаха от вцепенението и тя ме погледна отнесено, сякаш продължаваше да мисли за нещо съвсем друго.

– Не е необходимо… Може ли да поседна за малко?

– Да, разбира се – отвърнах и махнах с ръка към дивана в центъра на дневната, – разполагайте се.

Тя се отпусна внимателно в меките възглавници. Черната рокля не беше достатъчно дълга да покрие стройните крака, скръстени елегантно. Погледът й не се отделяше от дъската.

– Чудесна е, справили сте се отлично…

Без да бърза, пъхна ръка в елегантната дамска чанта, която някак си бях пропуснал да забележа, извади стиска банкноти и ми ги подаде.

Бяха значително повече от уговореното.

– Объркали сте се, тук има прекалено много – възразих.

– О, не, за вас са, свършили сте чудесна работа. Освен това бих искала да компенсирам…. неудобството, което навярно сте изпитали.

– Благодаря ви, наистина – отвърнах. – Желаете ли чаша вино? Тъкмо отварях бутилка мерло, когато почукахте.

Жената се усмихна и кимна.

Усещах приятна възбуда от възможността да прекарам малко време с тази жена. Не исках да изпускам момента.

– За ваше здраве – вдигнах чаша.

– И за даровете на таланта. – Плътните й устни се разтвориха в усмивка, разкривайки блестящи, бели зъби.

Отпих глътка и се насладих на тръпчивия, балансиран вкус на виното.

– Извинете, но защо точно днес, защо на Хелоуин?

– Защото Хелоуин е точното време да бъде завършено нещо, започнало преди много години.

– Не съм сигурен, че ви разбирам.

– Съвсем скоро ще разберете – отвърна тя и погледна към залязващото слънце. После добави: – Не се безпокойте за котката, тя е добре.

Не се сещах за нещо, което би могло да ме свали на земята по-бързо от това. Трескаво се опитвах да намеря някакво обяснение. Може би преди да дойде някак, беше успяла да прочете бележката, която оставих на вратата на съседите?

– Откъде узнахте за котката?

– Виждате ли, аз знам много неща, които вие няма как да разберете – каза тя разсеяно. – Не съм прочела бележката ви, не се безпокойте. Впрочем може спокойно да я махнете от вратата, след като си отида, няма да има нужда от нея. Котката ще се върне още тази вечер. – Въртеше чашата в ръцете си и замислено гледаше в нея. – Има ли нещо счупено? – вдигна очи към мен.

Саксията, безпорядъкът в кухнята, всичко изведнъж изскочи в ума ми.

– Не, нищо сериозно – отговорих с глас, който едва разпознах. Защо въобще отговарях на тези въпроси? Ситуацията беше идиотска, а контролът ми се изплъзваше. – Не разбирам все пак, как е възможно да знаете за тези неща?

– Очаквах да се случат, това е всичко. Надявам се, допълнителният бонус е достатъчен, за да компенсира неудобството? – погледна ме тя.

– И все пак не разбирам…

– Не знаехте с какво се залавяте. Но съм ви изключително благодарна за старанието. Нямаше как да ви предупредя, че е възможно да очаквате необичайни неща. Не бихте приели сериозно някой, който ви предупреждава, че ще изпитате необясними проявления, докато работите, нали?

Нямаше как да не се съглася, затова само кимнах.

– Както и да е, всичко е на път да завърши, благодарение на вас – усмихна се отново тя.

Червеният слънчев диск се спускаше по безоблачното небе, като почти докосваше хоризонта. Нещо ме човъркаше, някаква мисъл, свързана с Хелоуин. За това ли говореше?

– Хелоуин и духовете, които се освобождават днес, това ли е? Какво общо има картината, която поръчахте?

– О, моля ви, мислех, че се досетихте. Тя е ключът, който отваря вратата към онзи свят. Ето защо ви се случиха всички онези неща. Разбирате ли, опитаха се да ви попречат да завършите – смръщи вежди тя, – за щастие не особено успешно. Именно затова потърсих вашите услуги. Вие притежавате известна сила, която вероятно не осъзнавате, но точно тя оформя таланта ви. Инструкциите, които ви оставих, бяха от изключителна важност, редът трябваше да е спазен точно, както и полагането на цветовете, но вашият талант вля необходимото, за да се получи действащ ключ.

Разбирах, че съм попаднал на някаква откачалка, но въпреки това усетих как пулсът ми се ускорява, а дланите ми започват да се изпотяват. Не знаех какво мога да очаквам от нея.

– Искате да кажете, че несъзнателно съм отворил врата към света на духовете? И кой се е опитал да ми попречи?

– О, не, нищо не сте отворили, не се безпокойте – разсмя се тя и погледна часовника си. – Остават още… три минути. Тогава ще се отвори.

Не личеше да се шегува. Гледах я втренчено, докато отпиваше от виното. Нервно се въртях на стола, без да знам какво да направя.

После хвърлих поглед към рисунката и замръзнах. Усетих как космите на врата ми настръхват. Едва доловимо сияние блестеше над нея, а фигурите в шестоъгълната рамка бавно се движеха. Очертанията й бяха станали по-ярки, по-контрастни, някак триизмерни, като шестоъгълен отвор в белия лист, зад който имаше нещо, което се гънеше.

Отворих уста и зяпнах жената пред себе си. Вече й вярвах. Адреналинът препускаше из тялото ми, но беше на път да се превърне в паника. Дишах учестено.

Не можех да се контролирам, въпросите сами се измъкваха от устата ми:

– Ккк.. какво става, какво е това, по дяволите!?

– Успокойте се, каквото има да се случва, ще се случи – каза строго тя. Погледът й ме пронизваше, усилвайки ужаса, който изпитвах. – Вие ще бъдете свидетел на нещо, което малцина са виждали. Трябва да бъдете благодарен, а не да се подмокряте от страх.

Вече се тресях.

Тя наклони глава, протегна се към мен и ме хвана за ръка. За миг цялата паника излетя нанякъде и ме остави в спокойно, трезво състояние. Тя се усмихна, пусна ръката ми и се облегна назад.

– Няма от какво да се безпокоите, аз ви дължа благодарност.

Очите й шареха по лицето ми. Кимнах.

– Но… онзи свят, духовете.. демоните… те не трябва да преминават в нашия свят!

Разбирах колко глупаво звуча. Какво се опитвах да направя? Да измоля промяна за нещо, толкова внимателно планирано? Просто така? Не вярвах, че ще се получи, и затова не опитах. Вместо това направих друго.

Вече летях във въздуха, протегнал ръце към нея, когато тя махна небрежно с ръка. Не усетих нищо – нито движение, нито болка. Съвсем нищо. Просто си останах увиснал там, с единия крак на земята, а другият, изпънат назад, замръзнал по средата на скока. Не успявах да помръдна дори пръст, просто си висях там.

Тя бавно се изправи и се доближи до мен. Въздъхна леко и ме погледна в очите отблизо.

– Не е необходимо, нищо не можете да направите, дори да успеете да ме достигнете. Знаете ли, тъжно е… През вековете мнозина безуспешно опитаха съвсем съзнателно да направят това, което вие сътворихте почти на шега. Същите онези, които толкова нескопосано се опитаха да ви попречат. Дори не беше необходимо да се намесвам, за да ги спра, вие се справихте чудесно. А не можете да го оцените.

После ме побутна с върха на пръста си по рамото и ме завъртя към дъската с рисунката. Само че това не беше вече рисунка. Беше се уголемила дотолкова, че човек можеше лесно да се провре през зеещия отвор. Вътре се гънеха и извиваха неясни несиметрични форми, от които дъхът ми спираше. Съвсем буквално. Не можех да си поема дъх. Мисля, че разпознах виолетови пипала, увенчани с остри нокти на върха, които се гърчеха беззвучно в подвижна маса от демонична плът. Или може би бяха опашки със заострен стреловиден връх? Уродливи очи се взираха в мен за секунда, после потъваха, заместени от тъмносини раздвоени езици и жълти разкривени зъби. Каквото и да имаше там, то чакаше отворът да се отвори, за да нахлуе в моя свят.

Жената разтърси буйните си къдрици и разкърши рамене. Застана с леко разкрачени крака на пода и вдигна ръце пред себе си, докато нашепваше тихо нещо на непознат език.

Исках да я спра, отчаяно исках, но не можех да помръдна. Можех единствено да наблюдавам безучастно и да се надявам, каквото и да се случи с мен, да се стане бързо, без болка. В този момент не мислех за света, човечеството или каквото и да било героично нещо. По дяволите, не мислех дори за шибаните си съседи! Мислех единствено какво ще се случи с мен. Бях готов на всичко, за да се спася. За съжаление парализата беше обхванала и езика ми.

Чух отчетливо пукане и отворът се отприщи. Сякаш някаква мембрана се спука и от него се изля вихър, който разпиля белите листи от работната маса. Подхвана ги и ги завъртя около стаята като подплашено ято в торнадо.

Жената се приближи към мен и ме погледна в очите.

– Приятно ми беше да работим заедно. Оттук-нататък няма връщане назад. Жалко, бяхте ми симпатичен.

Наведе се бързо към мен и ме целуна. Усещах изгарящата топлина на меките й устни, докато се взирах в дълбоките, тъмносини очи. Онзи приятен аромат на есенни листа се носеше все по-силно от нея. Исках да затворя очи, но не успявах. Тя отлепи устни от моите и прошепна тихо в ухото ми:

– Кой знае, може някой ден да се срещнем отново.

След това се завъртя към подвижния отвор и пристъпи в него.

Миг преди да се изгуби, обърна глава към мен и ме погледна. Вихърът караше косата й да се вее в собствен танц, докато роклята се усукваше около тялото й, очертавайки впечатляващата фигура. Смееше се. Дочух гласа й така, сякаш идваше от много далеч.

– Не всички врати се отварят за да излезе някой от тях – казваше тя, – понякога е необходимо да отвориш врата, за да влезеш. Да се завърнеш в къщи. И след това да затръшнеш вратата след себе си.

Останалото беше смях. Звънлив, приятен смях. Ехтеше дълго след като се разми в неясен образ и се сля с формите, изпълващи пространството.

Чух ново изпукване и отворът изчезна, а аз се стоварих на пода сред ято бели листи, падащи като простреляни гълъби край мен.

В средата на работната дъска се виждаше обгорено петно с шестоъгълна форма.

Седях, подпрян на лакти, и усещах, че някъде назад, зад препускащото ми сърце, се чувствам ужасно глупаво.

 

Коментари

коментара