Уловено съзнание, от Ирена Радева (разказ)

0

Илюстрация към Уловено съзнание, от Ирена Радева (разказ)

Водещ на рубриката „Български разказ“: Джовани „Гост“ Чемишанов. Изпращайте разкази за рубриката на редакционния ни адрес. Оригинално изображение за илюстрацията: stasis, от helios jinn (CC: BY-NC-SA).

 


Уловено съзнание

от Ирена Радева

– Тук съм.

Гласът й е сух и песъчлив, като безброй речни камъчета, стиснати в шепата. Леко завъртам глава и далечният тъмен ъгъл постепенно изплува в ограничения хоризонт на зримия свят. Бавно, не искам болката да се върне. Крие се, ще излезе след малко, а аз ще се престоря на изненадан. Такава е играта. Направила е нещо с гласа си, различен е, някак дрезгав и плътен. Не съм я чувал да говори така досега, но ми харесва, напомня ми за нещо. Трябва да е било приятно, защото в слабините ми разцъфва слаба топлина. Стисвам зъби за ново завъртане, навътре е, все още не я виждам. Господи! Болката избухва – нажежена до бяло игла дълбоко в извитите прешлени, безброй огнени пръстени се разливат до прикованите ми крака. Чувам дишането си – съскащи хрипове, накъсани от стиснатите челюсти, но няма да пищя пред жена. Елза не е истинска жена, разбира се, но част от мен, една съвсем малка част, която още я обича, не желае да се примири със загубата й, със загубата на всички. По-лесно е да мисля за нея като за жена.

– Харесваш ли премяната ми? – Излязла е от тъмното, чака да се съвзема.

(Харесвам гласа ти.)

– За мен винаги си хубава. – кротко отговарям.

Всеки ден се повтаря с предходния, само жената от тъмния ъгъл, жената, която стои до леглото ми, е различна – Елза е опитала почти всичко. Тя е фикция, чисто съзнание, уловено в гравитационния капан на Тетралион. Тя и другите двама от екипажа. Някога беше бордовият механик на „Аполон“, а сега е бог знае какво. Не харесвам „премените“ й, но как бих могъл да опиша безимения ужас, който ме обхваща пред безкрайния парад от лица. Понякога не е дори човек, повдига ми се от съществата, в които се преобразява.

– Какво си?

– Отровната Айви – отговаря тя и безразлично повдига рамене. Въпросът за „премяната“ вече не я интересува. Все пак се старае да говори по онзи дрезгаво-секси начин; забелязала е вълнението ми. Или смята, че така би говорила Отровната Айви, ако беше истинска. Но не е, както и Елза не е истинска. Елза би могла да бъде всичко, което поиска. Не ми пука, стига да продължава да идва при мен.

– Да позная ли? Кенет е в образ на Батман? – Бих се изсмял, ако не болеше толкова. Трогателно е увлечението им по филмовите герои. Макар Елза да експериментира с исторически личности, а Кенет да предпочита спортисти, най-често е това – герои от комикси.

Тялото ми е плувнало в пот, а болката става непоносима. Скоро светът ще потъне в сива мъгла и това е добре. Ще мога да си почина.

– Андре? – Гласът й е спокоен; всичко се е случвало толкова много пъти…

* * *

Корабът оцеля, и това беше важно. Това беше най-важното. И ние се радвахме, че сме оцелели; ние, четиримата – останките от екипажа на „Аполон“ – празнувахме с бонбони и шампанско. Нямах представа, че ги имаме на борда. Да бяхме се разбили! Още по време на онова дълго пропадане в атмосферата на Тетралион. Шанс за приземяване едно на милион. Да можех, бих сложил край на живота си още тогава. Иска ми се да изтрия самодоволните усмивки от лицата ни, колкото пъти си спомня ликуващите викове след кацането на Тетралион. Нищо не мога да променя. Онези щастливци не знаят какво ги очаква – аз знам.

* * *

– Какво си? – Не ми се говори. Днес гравитацията ми се вижда по-тежка от обикновено. Сякаш всеки миг ще премаже гръдния ми кош, а думите ще се реят плоски и непотребни, също като дъха ми – перлен в здрачния хлад. Елза грациозно присяда до главата ми. Бих дал всичко да мога я виждам, но не смея да мръдна.

– Шарлот Бронте. Написала е „Брулени хълмове“ – обяснява старателно, макар да знае, че съм запознат с историята отпреди 25-ти век.

– Не изглеждаш добре – продължава тя.

Не отговарям, излишно е, чистото съзнание не изпитва емоции. Тя просто е любезна.

– Ще дойдеш ли утре?

(Целуни ме.)

– Не знам. Предпочитам да съм с Кенет и Дорн, с теб не е така забавно.

Мракът се спуска; ще гледам лицето й, докато пелената размие чертите й в лека златиста мъгла. Няма да чака да се събудя. Никога не чака.

* * *

„Не проумявам! Защо да хабим енергията на кораба за изкуствена гравитация, щом скоро няма да има дори за сигналите за помощ?“ Кенет, разбира се. Това е въпрос, който може да зададе само лингвист. Няма значение за какво ще хабим енергията; когато тя свърши, всички ще бъдем приковани като пеперуда с карфица от чудовищната маса на тази планета. Аз съм капитанът, моя е отговорността да ни измъкна от тази каша. Само да виждах как. Не познавам толкова тежка гравитация като тази на Тетралион. Кенет чака, търси лицата ни със зачервените си очи, но никой от нас не смее да изрече очевидното. Освен Дорн. Хип-хип, ура за добрия стар Дорн! Да благодарим на бога за страстта му към дебелите книги за електромагнитни вълни. И за докторските му степени по биология и психология.

Аз изтеглих късата клечка – все някой трябваше да я изтегли. Някой, който ще остане и ще изпраща сигнала за помощ. Поне докато има енергия. Ако никой не дойде, всички ще умрем – аз, прикован в командния пункт, и трите тела в криогенните камери. Освободих съзнанията им, преди да изключа системите – всички извън командния пункт. Не съм виждал Кенет и Дорн от три месеца.

* * *

– Тук съм.

Гласът й е сух и песъчлив, като отпечатък от длан в топлия пясък. Леко завъртам глава към тъмния ъгъл. Крие се, а когато излезе, с нея ще дойде и болката. Елза е фикция, чиста енергия. Гравитацията е единственият й шанс да живее. На нея и на другите двама от екипажа.

– Какво си? – Боли ме и шепна. Ще се преструвам на изненадан. Такава е играта.

– Мария Кюри. – Дългата рокля шумоли около бедрата й. – Харесваш ли премяната ми?

– Обичам те, Елза.

Всичко се е случвало толкова много пъти. Трябва да й го кажа сега. Докато мога.

 

Ирена Радева работи като главен експерт „Инвестиции и ценни книжа“. През последните три години пише предимно проза. През 2013-2014 г. нейни разкази са награждавани в конкурси на фондация „Буквите“, „Яна Язова“ община Лом, „ХуЛите“, галерия „Арт Маркони“ Варна, спортен клуб по парапланеризъм „Скайномад“.

 

Коментари

коментара