Творецът паяк, от Ннеди Окорафор (разказ)

0

Илюстрация към Творецът паяк, от Ннеди Окорафор (разказ)

Редактор на рубриката „Преводен разказ“: Владимир Полеганов. Публикацията на превода е възможна благодарение на Преслава Кирова. Оригинално изображение за илюстрацията: Nigeria Fuel Protests, от Surian Soosay (CC: BY).

 

Творецът паяк

от Ннеди Окорафор

Зомби не там там, освен ако не кажеш там
Зомби!
Зомби!
Зомби не там спри, освен ако не кажеш спри
Зомби не там кръгом, освен ако не кажеш кръгом
Зомби!
Зомби не мисли, освен ако не кажеш мисли

– из Зомби от Феле Кути, нигерийски певец и глас на безгласните

Преди мъжът ми ме биеше. Заради това бях там навън през онази вечер – зад дома ни, малко подир храстите, през високите треви, пред тръбопровода. Малката ни къща беше в края на селото, на практика в самата гора. Така че никой не чуваше и не виждаше как ме бие.

Това беше най-добрият начин да се отдалеча от него, без да го разярявам още повече. Когато отивах зад къщата, знаеше къде съм и знаеше, че съм сама. Но беше прекалено самодоволен, за да осъзнае, че мисля да се самоубия.

Мъжът ми беше пияница, подобно на прекалено много от членовете на Народното движение от делтата на Нигер. По този начин владееха гнева си и чувството, че са безпомощни. Рибата, скаридите и раците из рекичките измираха. От водата за пиене утробите на жените се съсухряха, а мъжете след време започваха да уринират кръв.

Някога ходех за вода до един поток. После близо до него построиха разпределителна станция и потокът стана вонлив и противен, а по повърхността на водата имаше мазен пласт, който отразяваше цветовете на дъгата. Всяка година реколтите във фермите за маниока и ямс бяха все по-оскъдни. Въздухът миришеше на нещо, което се кани да умре, и от него човек усещаше кожата си нечиста. На някои места винаги царуваше ден заради шумните припламвания на газта.

Селото ми не струваше.

На всичко отгоре членовете на Народното движение ги избиваха като мухи. Убийствата при „изненадващи рейдове“ ставаха все по-нагли. Разстрелваха членове на Движението по улиците, прегазваха ги, завличаха ги в блатата. Никой повече не чуваше каквото и да е за тях.

Опитах се да ощастливя поне малко съпруга си. Ала дори и след три години тялото ми все така отказваше да го дари с деца. Лесно беше да се разбере причината за раздразнението и тъгата му… но болката си е болка. И ми и я причиняваше редовно.

Моето най-скъпо, истинско притежание, бе китарата на баща ми. Беше от фино полирано тропическо дърво абура, с чудесен протектор от черупка на костенурка. Майсторска изработка. Баща ми често казваше, че дървеният материал за направата на китарата идвал от едно от последните дървета в делтата. Когато я поднасях към носа си, почти можех да го повярвам. Беше на десетки години, но все още ухаеше на прясно отрязано дърво, сякаш искаше да ти разкаже историята си, защото беше единственото, което умееше.

Нямаше да съществувам без китарата на баща ми. Като млад сядал в двора на фабриката и свирел за всички. Хората танцували, пляскали с ръце и притваряли очи, и слушали. Мобилните им телефони звънели, но не им обръщали внимание. Един ден майка ми се спряла да послуша.

Някога се взирах в дългопръстите ръце на баща ми, докато свиреше. Какви съзвучия. Можеше да изплете всичко от музиката си – разноцветни дъги, изгреви, паяжини, искрящи от утринна зора. По-големите ми братя не проявяваха интерес да се научат да свирят. Но аз се интересувах, така че баща ми ме научи на всичко, което знаеше. А сега моите дълги пръсти красяха струните. Винаги съм усещала музиката, а пръстите ми се движеха по-бързо дори от тези на баща ми. Бях добра. Наистина ме биваше.

Но се омъжих за този глупав човек. Андрю. Тъй че свирех само зад къщата. Надалеч от него. Китарата бе моето бягство.

През онази съдбовна нощ седях на земята пред тръбопровода за гориво. Минаваше през задните дворове на всички къщи. Селото ми беше от онези петролни селища, също като селото, където бях израснала. И майка ми бе живяла в подобно село преди да се омъжи, както и нейната майка. Ние сме Народът на тръбопровода.

Бабата на майка ми е била известна с това, че лягала на тръбите, минаващи през селото им. Оставала така с часове, вслушана, изпълнена с почуда какви ли вълшебни течности минавали през големите, безкрайни стоманени тръби. Разбира се, било е още преди Зомбитата. Разсмях се. Ако в днешно време беше опитала да легне на тръбопровода, щеше да срещне бруталната си смърт.

Както и да е обаче – всеки път когато бях особено потисната, взимах китарата и идвах тук, сядах пред тръбопровода. Знаех, че си играя със смъртта, като заставам толкова близо, но в такива моменти наистина не ме бе грижа. Всъщност дори приветствах вероятността животът да приключи. Цяло чудо беше, че мъжът ми не бе направил китарата на парчета по време на някое от пиянските си избухвания. Тогава със сигурност веднага бих се хвърлила върху тръбопровода. Може би заради това предпочиташе да разбива носа ми вместо китарата.

В онзи ден само ме беше плеснал силно през лицето. Просто влезе, видя ме в кухнята и пляс! Може би неприятности в работата – трудеше се здраво в местния ресторант. Може би някоя от жените му го беше взела на подбив. Може би аз не бях направила нещо както трябва. Не знаех. Не ме беше грижа. Носът ми тъкмо преставаше да кърви и вече не виждах чак толкова много звезди.

Стъпалата ми бяха само на сантиметри от тръбите. Тази вечер се чувствах особено смела. Беше по-топло и по-влажно от обичайното. Или пък ми се струваше така заради парливото, изгарящо чувство по лицето. Даже комарите не ме тревожеха много. В далечината виждах Ннека – жена, която рядко говореше с мен. Къпеше малките си синове в голямо корито. На няколко къщи по-нататък, на една маса, някакви мъже играеха карти. Беше тъмно и на това място растяха малки, малки дървета и храсти и дори най-близката съседна къща не беше много наблизо, така че оставах скрита.

Въздъхнах и поставих ръце на струните. Започнах една мелодия, която баща ми обичаше да свири. Въздъхнах и затворих очи. Баща ми винаги щеше да ми липсва. Усещането от вибриращите струни под пръстите ми беше прекрасно.

Изпаднах дълбоко в тази музика, изплитайки мелодията, а сетне великолепният залез, пламнал по върховете на палмовите дървета, ме понесе и…

Щрак!

Замръзнах. Ръцете ми не бяха напуснали струните; вибрациите замираха. Не смеех да мръдна. Държах очите си затворени. Цялата страна на лицето ми пулсираше.

Щрак! Този път звукът се разнесе по-близо. Щрак! По-близо. Щрак! По-близо.

Сърцето ми блъскаше и ми призляваше от страх. Независимо, че поемах рискове, знаех, че това не е начинът, по който исках да умра. На кой му се иска да бъде разкъсан крайник по крайник от зомбитата? Както всички селяни, по няколко пъти на ден, и сега мълчаливо проклех нигерийското правителство.

Дрън!

Вибрацията от струната на китарата бе заглушена от средния ми пръст, който все още я натискаше. Ръцете ми започнаха да треперят, но все така не отварях очи. Нещо остро и хладно повдигна пръста ми. Исках да изпищя. Струната отново беше подръпната.

Дрън!

Звукът бе по-дълбок и по-плътен, след като пръстът ми вече не притъпяваше вибрацията. Отворих очи – много бавно. Сърцето ми прескочи. Нещото беше високо около метър, което значеше, че стоях очи в очи с него. Никога не бях виждала някое от тях от толкова близо. На малцина се е отдавало. Тези неща винаги тичат нагоре-надолу по тръбопровода като стада от бързоног добитък, всякога заети с поредната задача.

Рискувах да хвърля по-внимателен поглед. Наистина имаше осем крака. Дори в тъмното краката му бляскаха, улавящи последния сумрак. Ако имаше повече светлина, сигурно щях да видя собственото си отражение в тях. Чувала бях, че сами се поддържат и полагат грижи да остават излъскани. Сега това звучеше дори още по-смислено, защото кой ли можеше да отдели времето да ги поддържа безупречни?

На правителството му бе хрумнала идеята да създаде зомбитата, а „Шел“, „Шеврон“ и още няколко петролни компании (не по-малко отчаяни) бяха подсигурили парите за проекта. Зомбитата бяха създадени, за да помогнат в борбата срещу незаконното източване на гориво и срещу тероризма. Да си умреш от смях. Правителството и хората от петролните компании са унищожили земята ни и са изпомпили петрола ни, а после са създали роботи, за да ни попречат да си ги вземем обратно.

Първоначално са ги наричали Дроид Ананси1 419. Ние им казваме „ойинбо2 машинария“, но по-често „зомби“, също както наричаме войниците от „изненадващите рейдове“, които идват да ни тормозят всеки път когато нещо им прищрака в акъла.

Казват, че зомбитата могат да мислят. Изкуствен интелект, така му викат. Учила съм малко, година-две в университета, но специалността ми не беше в точните науки. Без значение какво образование имах, веднага щом се омъжих и ме доведоха на това проклето място, станах като всяка друга жена наоколо – проста селянка, живееща в региона на делтата, където зомбитата убиват всеки, който докосне тръбопровода; жена, чийто съпруг честичко я пердаши. Какво ли знаех аз за зомби интелекта?

Приличаше на голям, лъскав метален паяк. И като такъв се движеше. Целият гладко изместващи се стави и крака. Промъкна се малко по-наблизо, за да огледа още по-добре струните на китарата ми. Едновременно с това два от задните му крака почукнаха върху метала на тръбопровода. Щрак! Щрак! Щрак!

Бутна пръста ми надолу и дръпна струната два пъти, карайки я да издаде приглушено дрън! Погледна ме с многото си сини очи с ясен блясък. Отблизо виждах, че не са светлини. Бяха топки от искрящо синя металическа течност, полюшваща се като зареден живак. Взрях се в тях, очарована. Никой друг в селото ми нямаше как да знае тази подробност. Никой не се беше оказвал толкова близо. Очи от искрящо син, ярък, течен метал, помислих си. На уа3.

Притисна ръката ми по-силно, а аз възкликнах и премигнах, след което отместих поглед от тези хипнотични очи. Чак тогава разбрах.

– Искаш… искаш да свиря?

Седна си там и зачака, поставяйки крак върху тялото на китарата ми с тихо чукване. Отдавна никой не беше искал от мен да му посвиря. Изпълних любимата си хайлайф песен. Лов дей сий роуд4 от Оливър дьо Кок. Свирех така, сякаш животът ми зависеше от това.

Зомбито не помръдваше, но кракът му продължаваше да стои отпуснат на китарата. Слушаше ли? Бях сигурна, че слуша. Двайсет минути по-късно, когато най-сетне с плувнало в пот лице престанах да свиря, то докосна връхчетата на изпълнените ми с болка ръце. Внимателно.

* * *

По някои от тези тръбопроводи тече дизеловото гориво, по други суров нефт. Милиони литри дневно от все същото. Нигерия доставя двайсет и пет процента от петрола на Съединените щати. И в замяна ние на практика не получаваме нищо. Нищо освен смърт при нападения от зомбита. Всички можем да разкажем поне по една такава история.

Когато са пуснали зомбитата за пръв път, никой не знаел за тях. Хората чували единствено слухове за други хора, разкъсани на парчета в близост до тръбопровода, или за среднощни срещи с гигантски бели паяци. Или за огромни експлозии и множество овъглени тела около тръбите. Само дето тръбите за разлика от телата били съвършено непокътнати.

Хората продължаваха да точат. Съпругът ми беше един от тях. Подозирах, че продаваше горивото и петрола на черния пазар; понякога носеше част от нефта и у дома. Оставяш го да отлежи в кофа за два дни, и се превръща в нещо като газ за светене. Използвах я за готвене. Така че в действителност нямаше от какво да се оплаквам. Преточването обаче беше много, много опасно занимание.

Имаше начини да пробиеш тръбопровода, без незабавно да си навлечеш гнева на зомбитата. Съпругът ми и другарите му използваха някакъв вид мощна лазерна горелка. Крадяха ги от болниците. Но се налагаше да бъдат много, много тихи, докато режат метала. Достатъчни бяха един удар, една вибрация, и зомбитата дотичваха на минутата. Много от другарите на съпруга ми бяха убити заради почукване от нечия венчална халка или върха на лазерната горелка.

Преди две години група момчета си играели прекалено близо до тръбопровода. Две от тях се борели и едното паднало. Зомбитата дошли за секунди. Едното момче успяло да изпълзи настрани. Но другото било уловено за ръката и запратено в някакви храсти. Ръката и краката му били счупени. Правителствените представители твърдяха, че зомбитата са програмирани да нанасят възможно най-малко наранявания, но… не вярвах на тази на лъжа.

Бяха ужасни създания. Да се приближиш до тръбопровода, значеше да се изложиш на риск от ужасна смърт. И въпреки това проклетите неща препускаха направо през задните ни дворове.

Но не ме беше грижа. През онези месеци съпругът ми ме спукваше от бой. Не зная защо. Не беше останал без работа. Знаех, че се среща с други жени. Бяхме бедни, но не гладувахме. Може би се дължеше на това, че не можех да му родя деца. Вината е моя, така е, но какво мога да сторя?

Откривах, че все по-често отивам в задния двор. И съвсем същото зомби ме посещаваше всеки път. Обожавах да свиря за него. Винаги ме слушаше. Прекрасните му очи сияеха от радост. Роботите могат ли да изпитват радост? Вярвах, че интелигентните, онези като него, могат. Много често през деня виждах как тълпите от зомбита тичат нагоре и надолу по тръбопровода, заети с поправки или патрулиране, с каквото там се занимаваха. Ако моето зомби беше сред тях, нямаше как да го позная.

Някъде на десетия път когато ме посети, направи нещо много, много странно. Съпругът ми се беше прибрал у дома и на практика вонеше на запалително, вмирисан на всякакви видове алкохол – бира, палмово вино, парфюм. През целия ден бях размишлявала усилено. За живота си. Бях в безизходица. Исках дете. Исках да се измъкна от къщата. Исках да работя. Исках приятели. Трябваше ми кураж. Знаех, че имам куража. Бях се изправяла лице в лице със зомби – много пъти.

Щях да попитам съпруга си дали мога да преподавам в основното училище. Бях чула, че търсят учители. Когато се прибра, той ме поздрави с небрежни прегръдка и целувка, след което се тръшна на дивана. Включи телевизора. Беше късно, но му донесох вечерята – супа от палмови ядки с козе месо, пиле и едри скариди. Беше пиян и в добро настроение. Ала докато стоях там и го гледах как се храни, всичкият ми кураж се изпари. Нуждата ми за промяна ме напусна и се спотаи страхливо някъде отзад в мислите.

– Искаш ли още нещо? – попитах.

Той вдигна очи към мен и дори се усмихна:

– Днес супата е вкусна.

Отвърнах на усмивката, но нещо в мен сведе още повече глава.

– Радвам се – казах. Взех си китарата. – Ще изляза отзад. Навън е приятно.

– Не отивай прекалено близо до тръбопровода – каза той. Но беше насочил очи към телевизора и глозгаше голямо парче козе месо.

Прокраднах се в мрака, през храсти и треви, и излязох на тръбопровода. Седнах на обичайното си място на по-малко от метър от него. Прокарах леко пръсти през струните, изтръгвайки няколко акорда. Безнадежден звук, с който проговаряше сърцето ми. Къде можеше да се отиде оттук? Това ли бе животът ми? Въздъхнах. Не бях ходила на църква от месец.

Когато се зададе с потракване надолу по тръбопровода, сърцето ми се разведри. Тази вечер течните му сини очи грееха ярко. Имаше една жена, от която веднъж купих топ син плат. Платът беше в наситено синьо, което ми напомняше за открити води в слънчеви дни. Жената бе казала, че платът е в цвета на „лазура“. Тази вечер очите на моето зомби бяха от дълбок лазур.

Спря пред мен. Чакаше. Знаех, че е моето зомби, защото преди месец ми бе позволило да сложа лепенка във формата на синя пеперуда на един от предните му крака.

– Добра вечер – казах.

То не помръдна.

– Днес съм тъжна – казах.

То слезе от тръбата – краката му първо почукаха по метала, а после пошушнаха в тревата. Отпусна тялото си на земята, както правеше всякога. После зачака.

Изтръгнах няколко акорда и после изпълних любимата му песен, „Не, жено, не плачи“ на Боб Марли. Докато свирех, тялото му бавно започна да се върти – нещо, което бях започнала да разбирам като израз на удоволствие. Усмихнах се. Когато престанах да свиря, то отново обърна очите си към мен. Въздъхнах, изтръгнах акорд в до минор и се облегнах назад.

– Животът ми не струва – казах.

Внезапно то се изправи и на осемте си крака с тихо бръмчене. Разтегна и изправи крака, докато не се издигна с около трийсет сантиметра по-високо от нормалното. Изпод тялото му, в центъра, започна да се спуска нещо белеещо и метално. Възкликнах, улавяйки китарата по-здраво. Умът ми казваше да се отдалеча. Да се отдалеча бързо. Бях се сприятелила с това изкуствено създание. Знаех го. Или си мислех, че го зная. Но какво ми бе известно в действителност за онова, което правеше, и защо го правеше? Или защо бе дошло при мен?

Металическото вещество се спусна бързо и полегна в тревата под него. Присвих очи. Беше жица. Точно пред очите ми, видях как зомбито взе жицата и започна да прави нещо с пет от краката си, докато продължаваше да стои на останалите три. Краката работеха бързо, изплитайки лъскавата жица в тази или онази посока. Работеха прекалено бързо, за да успея да различа добре какво създаваха. Тревата хвърчеше и мекият бръмчащ звук стана малко по-силен.

После краката спряха. За момент чувах единствено звука от щурците и припяващите жаби, лекия ветрец, подухващ из палмите и мангровите дървета. Усещах мириса на пръскаща мазнина от пържени плантейн или ямс някъде от съвсем близо.

Очите ми се фокусираха върху онова, което бе изработило зомбито. Усмихнах се широко. Усмихвах се и се усмихвах.

– Какво е? – прошепнах.

То повдигна нещото с два от предните си крака и почука два пъти със задния си крак, както сякаш всякога правеше, когато опитваше да подчертае мисълта си. Мисъл, която обикновено не проумявах.

Зомбито протегна напред три крака и отначало започна да свири смесица от любимите ми песни – от такива на Боб Марли до тези на Съни Аде и Карлос Сантана. Сетне музиката му се задълбочи до нещо тъй сложно и красиво, че без да успея да се сдържам повече, заплаках в радост, възхита, екстаз. Хората нямаше как да не чуват тази музика; може би поглеждаха през прозорците или отваряха вратите си. Ала двамата оставахме скрити от мрака, тревата, дърветата. Плачех и плачех. Не зная защо, но плачех. Питам се дали бе доволно от реакцията ми. Мисля, че беше.

Прекарах следващия час, учейки се да свиря неговата мелодия.

* * *

Десет дни по-късно, дълбоко в делтата, група зомбита атакуваха някакви войници и работници от нефтените платформи. Десетима от мъжете бяха разкъсани крайник по крайник, а кървавите им останки бяха пръснати навсякъде по блатистата земя. Успелите да се спасят разказваха на репортерите, че нищо не можело да спре зомбитата. Един от войниците дори бе хвърлил граната по зомбито срещу себе си, но нещото се предпазило със същото силово поле, с което било съоръжено за експлоатация в случай на експлозия по тръбопровода. Войникът казваше, че силовото поле приличало на пращящ мехур, направен от мълнии.

Уахала! Беда! – повтаряше трескаво войникът на репортерите. Лицето му беше омазнено от пот и ъгълчетата на очите му потрепваха. – Зли, зли неща! От началото си знаех! Вижте ме с граната! Йе йе!5 Нищо не помогна!

Тръбопроводът, по чието изграждане мъжете едва-що били започнали да работят, беше открит напълно сглобен. Зомбитата са създадени, за да извършват поправки, не да строят. Беше необичайно. Журналистите твърдяха, че не било на добре това, че зомбитата ставали прекалено умни. Че напоследък се бунтували. Нещо определено се бе променило.

– Може пък да е въпрос на време, преди проклетиите да ни избият до крак – каза съпругът ми с бира в ръка, докато четеше вестника.

Обмислих възможността никога повече да не се приближа до моето зомби. Бяха непредсказуеми, вероятно извън контрол.

Беше полунощ и отново бях навън.

Съпругът ми не ми беше посягал от седмици. Мисля, че долавяше промяната в мен. Бях се променила. Вече ме чуваше да свиря по-често. Дори в къщата. Сутрините. След като сготвех вечерята му. В спалнята, когато приятелите му се отбиваха на гости. И чуваше песни, които знаех, че го изпълват трепет. Сякаш всеки акорд, всеки звук бяха проучени и подбирани от учени, за да предизвикват най-силното усещане за щастие.

Зомбито ми бе успяло да разреши семейните ни проблеми. Поне най-лошите. Съпругът ми не можеше да ме пердаши, докато слуша красива музика, която отвежда сетивата му на тучна, сладка паша. Започнах да се надявам. Да се надявам на дете. Да се надявам, че един ден ще напусна дома и съпружеските си задължения, за да се занимавам с преподаване на музика в началното училище. Да се надявам, че един ден селото ни ще пожъне богатства от петрола, който други жънеха наместо нас. И сънувах как ме обгръщат дълбок, син, втечнен метал, паяжини от жици и музика.

Същата вечер се бях събудила след един такъв сън. Отворих очи с усмивка на лицето. Определено бе на път да се случи нещо хубаво. Съпругът ми спеше непробудно до мен. Изглеждаше толкова умиротворен в неясната лунна светлина. Наведох се и целунах устните му. Не се събуди. Изплъзнах се облеклото и облякох някакви панталони и риза с дълъг ръкав. Сигурно вечерта бе пълна с комари. На излизане грабнах китарата си.

Бях нарекла своето зомби Удиде Окуанка. На моя език това това означава „творецът паяк“. Според легендата Удиде Окуанка била Най-висшият творец. И живеела под земята, където събирала парчета от разни неща, за да ги превръща в нещо различно. Можела да изплита от слама дори духове. Името подхождаше добре на моето зомби. Питах се как ли Удиде нарича мен. Бях сигурна, че зомбито ми е дало някакво име, макар да не ми се вярваше да разказва на останалите за срещите ни. Не мисля, че щяха да му позволят да идва повече.

Удиде ме чакаше там, сякаш усетило, че ще се появя тази нощ. Усмихнах се широко, а сърцето ми преливаше от топлота. Седнах, докато то слизаше от тръбопровода и лекичко ме приближаваше. Носеше музикалния си инструмент на върха на главата. Нещо като сложна звезда, направена от жица. През изминалите седмици бе добавило още линии от жица – някои тънки, други дебели. Често се чудех къде ли прибираше звездата, когато му се налага да тича наоколо с останалите, защото инструментът бе прекалено голям, за да го крие в тялото си.

Удиде го приближи към очите си. Единият му преден крак изтръгна простичка мелодия, от която ми се прииска да заплача от радост. Предизвикваше в мен образи с ликовете на майка ми и баща ми, от времената когато бяха така млади и изпълнени с надежди, когато аз и братята ми бяхме прекалено млади, че да се задомим и да продължим сами по пътя си. Преди „изненадващите рейдове“ да прогонят най-големия ми брат в Америка и средния ми брат на север… когато все още имахме толкова много възможности.

Засмях се и избърсах една сълза, след което започнах да акомпанирам на мелодията. И оттам започнахме да изграждаме нещо така заплетено, обгръщащо, преплитащо се… Чей!6 Имах чувството, че общувам с Бога. Ах-ах, тази машина и аз. Не можете да си представите.

– Еме!

Музиката ни незабавно се разпадна.

– Еме! – повика отново съпругът ми.

Замръзнах, вторачена в Удиде. То също не помръдваше.

– Моля те – прошепнах му. – Не го наранявай.

– Самюел ми изпрати съобщение! – каза съпругът ми, все така забил очи в мобилния си телефон, докато газеше към мен през високата трева. – Има пробив в тръбопровода близо до училището! И засега не се е появило нито едно проклето зомби! Хвърляй тая китара, жено! Да отидем да вземем… – Той вдигна очи. Лицето му се скова от ужас.

За доста дълго сякаш всички останахме замръзнали във времето. Мъжът ми, стоящ в самия край на последните високи треви. Удиде, стоящо пред тръбопровода, вдигнало пред себе си музикалния инструмент като церемониален щит. И аз помежду им, прекалено изплашена, за да успея да се раздвижа. Обърнах се към съпруга си:

– Андрю – казах възможно най-внимателно. – Нека ти обясня…

Той с усилие отмести очи към мен и ме погледна така, сякаш ме виждаше за пръв път.

– Собствената ми жена? – прошепна.

– Аз…

Удиде вдигна двата си предни крака. За момент изглеждаше така, все едно ме умоляваше. Или пък ми предлагаше прегръдка. Сетне удари двата си крака един в друг толкова силно, че между тях бликна голяма червена искра и се разнесе разцепващо ушите тинг!

С мъжа ми закрихме уши с ръце. Въздухът незабавно замириса на драсната кибритена клечка. Дори през дланите си чувах отговора надолу по тръбопровода. Безредното тракане звучеше като дъжд от малки камъчета, падащи по тръбите. Удиде потръпна, завъртя се мълниеносно и се покатери обратно на тръбопровода. Зададоха се на тълпа. Около двайсетина. Първото, което забелязах, бяха очите им. Бяха в дълбоко, гневно червено.

Останалите наобиколиха Удиде, щракайки с крака по тръбите в сложен ритъм. Не виждах очите на Удиде. Сетне всички с невероятна скорост се втурнаха – на изток.

Обърнах се към съпруга си. Беше изчезнал.

* * *

Слухът се разнесе като зараза, защото всички имаха мобилни телефони. Съвсем скоро хората натискаха улисано бутони и изпращаха съобщения като: „Тръбопроводът пробит близо до училището! Нито едно зомби наоколо!“ и „Бързай към училището, вземи кофа!“ Мъжът ми не позволяваше да нося мобилен телефон. Не можехме да си го позволим и не смяташе, че ми е необходим. Но знаех къде е началното училище.

Хората вече бяха убедени, че зомбитата до едно са отказали да се подчиняват, че са загърбили задълженията, определени им от човека, за да живеят сами из блатата на делтата и да вършат там каквото на тях им се искаше. Обикновено, ако някой, който се занимаваше с преточване, и успееше да пробие тръба, дори да го направеше възможно най-тихо, зомбитата научаваха до час, а след още час извършваха поправките. Ала два часа по-късно от пробитата тръба продължаваше да плиска гориво. Точно по това време някой бе решил да разгласи новината.

Не се залъгвах. Зомбитата изобщо не бяха „зомбита“. Бяха мислещи създания. Умни зверове. В лудостта им имаше смисъл. И повечето от тях не харесваха хората.

Хаосът бе осветен от фаровете на няколко коли и камионетки. На това място тръбопроводът беше монтиран нависоко по пътя си на юг. Някой се бе възползвал от това и бе избил цяла секция от тръбите. От двата отвора като гигантски фонтан се лееше розово дизелово гориво. Хората се тълпяха под потоците като зажаднели от дългата жега слонове и пълнеха бидони, бутилки, купи, кофи. Един мъж дори подложи торба за смет, докато горивото не разяде найлона и не започна да плиска по гърдите и краката му.

Разливът се събираше в голяма, тъмнорозова локва, която бързо започна да се оттича по посока на началното училище и да наводнява игрището. Изпаренията ме удариха дори още преди да съм зърнала училището. Очите ми се насълзиха и носът ми потече. Притиснах ризата си към носа и устата. Почти не помогна.

Хората пристигаха с коли, мотоциклети, автобуси, пеша. Всички изпращаха съобщения от телефоните си и новината се разпространяваше още по-бързо. От доста време хората, които не си изкарваха хляба с кражба на гориво, не бяха опитвали безплатно от него.

Навсякъде имаше деца. Тичаха нагоре и надолу, пратени със заръки от родителите си, или просто се мотаеха наоколо, за да са част от вълнението. Вероятно никога в живота си не бяха виждали човек да се доближава до тръбопровода, без да бъде убит. От коли и джипове с музикални уредби тътнеха хип-хоп и хайлайф. Басовите вибрации вцепеняваха почти по същия начин като изпаренията. Нямах никакво съмнение, че на зомбитата им е известно какво се случва.

Забелязах съпруга си. Беше се упътил към фонтана от гориво, понесъл голяма червена кофа. Между петима мъже избухна спор. Двама от тях започнаха да се блъскат и удрят и едва не паднаха в горивото.

– Андрю! – извиках през врявата.

Той се обърна. Щом ме видя, присви очи.

– Моля те! – казах. – Аз… съжалявам.

Той се изплю и тръгна да се отдалечава.

– Не отивай там! – казах. – Ще дойдат!

Той се завъртя и тръгна с отмерена крачка към мен.

– От къде, по дяволите, си така сигурна? Ти ли им каза да дойдат?

Сякаш в отговор на въпроса му хората внезапно започнаха да крещят и да тичат. Изругах. Зомбитата се задаваха откъм улицата и подкарваха хората в бяг към огромната локва от гориво. Отново изругах. Мъжът ми ме гледаше гневно. Посочи лицето ми с отвратено изражение. Заради врявата не чух какво каза. После се обърна и също побягна.

Опитах се да разпозная Удиде сред зомбитата. Очите на всички все още грееха в червено. Беше ли Удиде сред тях? Загледах се в краката им, търсейки лепенката с изображение на пеперуда. После я видях. Най-близкото до мен, вляво.

– Удиде! – извиках.

Докато името излизаше от устата ми, видях как две от зомбитата в центъра вдигат предните си два крака. От шока усмивката ми се превърна в „О“. Хвърлих се на земята и закрих глава с ръцете си. Хората все още газеха през локвата от гориво и опитваха да се доберат до училището. От колите им не спираше да тътне хип-хоп и хайлайф, а фаровете продължаваха да огряват блъсканицата.

Двете зомбита щракнаха с крака, произвеждайки две огромни искри. Тинг!

БУФФФФФФФФ!

* * *

Помня светлина, горещина, миризмата на горяща коса и плът и писъците, които се стапяха до гърлено гъргорене. Звукът бе приглушен. Вонята бе ужасна. Скрила глава в скута си, останах в тази адска неподвижност за дълго, дълго време.

* * *

Никога няма да преподавам музика в началното училище. Беше овъглено заедно с много от децата, които го посещаваха. И мъжът ми беше убит. Умря с мисълта, че съм нещо като шпионин, който се е сприятелил с врага…. или някаква друга подобна представа. Всички умряха. Освен аз. Точно преди да избухне експлозията, Удиде дотича при мен. Защити ме със силовото си поле.

Така оживях.

А също и бебето в мен. Бебето, което тялото ми позволи да зачена благодарение на прекрасната, успокояваща музика на Удиде. Удиде казва, че е момиче. Как е възможно на един робот да му е известно нещо подобно? С Удиде й свирим всеки ден. Мога само да си представям колко е доволна. Но в що за свят ще я отгледам? В свят, където само нейната майка и Удиде я делят от войната по всички фронтове между зомбитата и човешките същества, които са ги създали?

Молете се с Удиде да успеем да убедим хората и дроидите да сключат примирие, или делтата ще продължи да тече през кръв, метал и пламъци. И знаете ли още какво? Не е зле да се молите зомбитата да не си направят сами рибешки перки и да не прекосят океана.

 

Превод от английски: Петър Тушков, 2014

 

 

1 В западноафриканския и карибския фолклор – паяк, който приема формата на човек – Бел. пр.

2 Прозвище за „бял човек“ – Бел. пр.

3 (Нигер., пиджин) да не повярваш; не е истина – Бел .пр.

4 (Нигер., пиджин) „Любовта вижда пътя“ (любовта не е сляпа) – Бел. пр.

5 (Нигер., пиджин) напразно, безполезно, не го бива – Бел. пр.

6 (Нигер., пиджин) одобрително: Божичко! – Бел. пр.

 

Снимка на Ннеди ОкорафорНнеди Окорафор (Nnedi Okorafor, пълно име: Nnedimma Nkemdili Okorafor) е нигерийско-американска писателка на фентъзи и научна фантастика. Заради нигерийския си произход често посещава страната, а творчеството й отразява нейното западноафриканско наследство, както и живота й в САЩ. Окорафор е възпитаничка на престижната писателска работилница Кларион (2001, Лансинг, Мичиган). Защитила е английски докторат в Университета „Илинойс“, Чикаго. Преподава творческо писане в Чикагския щатски университет и живее със семейството си в Илинойс. Книгата й Who Fears Death (DAW/Penguin Books) печели Световна награда за фентъзи през 2011 г. за Най-добър роман, получава почетно място през 2011 г. при наградите „Типтри“ и е номинирана за награда „Небюла“ 2011. Разказът Spider the Artist е част от сборника с разкази на авторката Kabu Kabu (с предговор от Упи Голдбърг) и се публикува за пръв път на български в сп. „Сборище на трубадури“. Посетете сайта на писателката: www.nnedi.com

 

Коментари

коментара