Първата фантастика и първата цивилизация

0

Илюстрация към Първата фантастика и първата цивилизация

Колонката на Дарина Желева. Къде още можете да я намерите? Харесайте страница и посетете сайт.

 

Това се случило преди около двеста поколения.

Първото чудовище, записано в аналите на човешката история, е едноокото и огнедишащо рогато чудовище от Кедровата планина на име Хумбаба. Когато се изправя срещу нашите герои, то се пробва да ги умилостиви чрез подкуп, състоящ се от няколко дърва, използвани навремето за укрепването на градските постройки. Но милият Хумбаба не успява да се измъкне и загива трагично, с пет удара, в плочка пета на първия епос, достигнал до наши дни – „Епосът на Гилгамеш“.

Оттогава разказът за изваяния от боговете, но жесток владетел на град Урук, наречен Гилгамеш, ще бъде преведен на десетки езици, включително за ограничения речник на маймуните.

Още от зараждането си фантастичните елементи са присъствали неотделимо от цялата тъкан на историите. И по-точно това е сигнал за отделянето на човека от естествения свят: не просто поредната твар на земята, човекът се представя като издигнат до любимец на боговете.

Изумително е как, ако имаме правилната нагласа, древните текстове могат да ни разкрият не само вдъхновението на последващи истории, но и неподозирани особености на света, какъвто е бил преди да бъде отдалечен в ума на човека от езика (редовно оприличаван на було), социалните порядки и правила за благоприличие, разделението и още повече „отчуждението на труда“ (според Маркс) и навлизането на модерните технологии. Все неща, които са се появили най-вероятно в последните 200 хиляди години. При положение че митът за Вавилонската кула, който се случва по същите земи, все още не е измислен.

Каква е главната тема на първия разказ?

Защо хората измислят такива странни и небивали случки? Отговорът съвпада с този на най-великия драматург – неповторимия Шекспир – в „Хамлет“, както и на един от най-оригиналните писатели на двадесети век, който е също и един от най- младите носители на Нобеловата награда, французина Албер Камю. Факта на човешката смъртност. Защо да не се самоубием? Защо да живеем, особено когато сме загубили своите близки и приятели? Решението на тази дилема е човек да прегърне абсурда.

Освен да тиранизира жителите на града си, да се бие заедно с приятеля си Енкуду срещу разни зверове и страшилища и да си навлича любовта и гнева на богинята Ищар, голяма част от приключенията си Гилгамеш преживява в търсене на еликсира на безсмъртието.

Разбира се, боговете не са очаровани от такова неразумно решение, в резултат на което имаме следните стихове:

Натъжи се бог Шамаш, появи се пред него
и рече така
на Гилгамеш – царя:
„Гилгамеш, опомни се!
Напразно се впускаш да търсиш живота –
не ще го намериш!
Гилгамеш така отговори
на Шамаш – небесния:
„Колко друми пребродих под слънцето ясно!
Но намерих ли малко покой на земята?
Днес сън ми се струват онези години.
Очите си искам да наситя със слънце –
смъртта е пустиня, светлина ми е нужна!
Но мъртвецът ми – скъпият – не ще види лъчите.“

И все пак Гилгамеш опитва да докосне неуловимото, но неуспехът му го води обратно към старото му ежедневие, само че с повече разбиране и съчувствие към поданиците си, чийто живот преди е вгорчавал.

Но да се върнем малко назад, за да проследим всичко отначало.

На първата плочка на епоса, записан през 18-ти или 17-ти век пр.н.е. в древна Месопотамия, разбираме какво различава човека от животните. Очевидно това са любовните ласки, храната, дрехите. След като се измъква от капана на ловец и прекарва няколко страстни нощи с красивата любодейка – жрицата Шамхат (в превод от акадски „веселата“), направеният от кал Енкиду започва да всява ужас в зверовете, с които е дружал щастливо преди. Ефектът е подобен на този на ябълката, която изяжда Адам, което го освобождава от опеката на Бог.

После двамата свръхсилни воини се срещат, сбиват се и естествено, след като никой не успява да спечели, стават приятели. Енкиду, който е създаден за да вразуми шумерския цар, евентуално бива наказан за безотговорността на другаря си.

Така в края на мита облеченият в животински кожи, но разпознаваемо божествен Гилгамеш среща мъдреца Утнапищим, който му разказва за преживяванията си по време на Потопа, след което му посочва вълшебно растение, което нашият герой ще откъсне от дълбините на водата само за да гледа безпомощно как една змия му го отнема. И така в крайна сметка ще му се наложи отново да стане обикновен човек.

Потопи? Змии? Разгневени богове?

Звучи ли познато? Библията ще си стои ненаписана още повече от хилядолетие и половина, докато „Епосът на Гилгамеш“ обикаля източните земи от Сирия до Анатолия.

Само славата остава след Гилгамеш както и след героя на Омировия епос „Илиада“ – Ахил. А неговите подвизи често се оприличават на тези на Херакъл (или Херкулес), който вместо от Ищар е закрилян от древногръцката богиня на семейното огнище Хера.

В своеобразния учебник „Граматика на цивилизациите“ известният културолог Фернан Бродел пише следното: „Почти винаги цивилизациите са погълнати, потопени в религиозното, свръхестественото, магическото; винаги са живели в него, от него черпят най-мощните мотивации на своя собствен психизъм.“

И е вярно, че хората ще извървят дълъг път, докато стигнат до така наречения от критиците на деветнадесети век литературен реализъм. Дотогава ще са се установили почти всички главни разновидности на фантастиката: от рицарските легенди, през утопията, до научната фантастика.

Но в началото бе словото.

И както всички големи цивилизации, като например египетската по крайбрежието на Нил и римската около Средиземноморието, първата, месопотамската, се заражда между делтата на двете пълноводни реки – Тигър и Ефрат, а това са именно шумерските и акадски градове.

Тъкмо там нашият безименен писар ще запише върху глина чрез система от пиктограми, които по-късно ще се превърнат в малките напречни и диагонални чертички на клинописа, първото фантастично произведение, достигнало до нас – „Епосът на Гилгамеш“.

 

Дарина Желева

 

Коментари

коментара