Бързото настъпление на тъгата, от Теодора Гос (разказ)

0
Илюстрация към Бързото настъпление на тъгата, от Теодора Гос (разказ)


Разказът се публикува след дарение, направено от Ана Хелс. Оригинално изображение за илюстрацията: Family, от David Nagy (CC: BY).

 

Бързото настъпление на тъгата

от Теодора Гос

Седя в едно от кафенетата на Сентендре и пиша това писмо до теб, Ищван, без да знам дали утре ще съм жив, дали кафенето ще е още тук с кръглите си зелени столове и чашите си с еспресо. Децата си играят на брега на Дунава, а коленете им белеят под училищните униформи. Вдовиците плетат безформени пуловери. Една котка спи до здравеца на прозореца на кафенето. Дали ще ми кажеш, ако я видиш? Още помня как се появи в университета, току-що слязла от влака от Дебрецен, това момиче от провинцията със зле подстригана коса и ушити от майка й дрехи. В онази година пушех френски цигари и четях забранена литература.

– Чела ли си Д. Х. Лорънс? – попитах я. – Той е единственият модерен писател, който изразява убедително желанията на човешкото тяло.

Тя се изчерви и извърна глава. Сигурно още криеше пионерската значка някъде из бельото си.

– Илона е красиво име – казах. – Най-красивото в нашия език.

Видях я как се усмихва, въпреки че тя гледаше да избегне погледа ми. Имаше охранено лице – от селската наденица и яйчения хляб; имаше и трапчинки – появяваха се в двата ъгъла на устата й с усмивките.

Имаше трапчинки и на бузите на дупето, както открих по-късно. Помня ги: като кратерите върху две луни над ръба на дългите й чорапи.

* * *

Тъга: Чувство на скръб или меланхолия. Митичен град, намиращ се най-общо в северен Сибир, за който се говори, че е бил посетен от Марко Поло. От Тъга занесъл в Италия тайната за направата на лед.

* * *

В онази есен на мода беше интелектуалната апатия. Карах й се, че чете учебниците си в подготовката за изпитите.

– Не знаеш ли, че оценките са предрешени? – попитах я. – Селяните получават единици, буржоата получават двойки, аристократите – ако са приети при специално разпределение – винаги тройки.

Но тя не поддаваше и ми говореше как е открила изкуството и как иска да стане културна.

– Но ти си селянка – отговорих й с плесник по задника. Погледна ме с насълзени очи.

* * *

Основният износ на Тъга е козината от арктическа лисица, от която се правят мантии, шапки, маншети за ръкавици и ботуши. Ловят лисиците, които живеят в семейни групи в тундрата, с помощта на соколи. Обучават соколите на Тъга, родственици на керкенеза, посредством серия от команди, изсвирени на свирки, издялкани от човешка кост.

* * *

Тя започна да посещава музеи. Прекарваше часове в в Историческия музей, из художествените галерии. След това сядаше в някое кафене, за да пие еспресо и пуши цигари. Отслабна, стана тънка като хрътка. Очите й гледаха с постоянен глад.

Когато зимата настъпи и по Дунава се понесоха парчета лед, започнах да се притеснявам. От дни не беше спирало да вали и Будапеща бе станала пленник на бяла тишина. Въздухът бе по-чист от когато и да било в последните месеци, защото трабантите не можеха да запалят в снега. Беше много студено.

Тя влезе в апартамента, понесла учебниците си. Беше си сложила шапка от бяла козина, която не бях виждал досега. Хвърли я на дивана.

– Комунизмът е ирелевантен – каза, докато палеше цигара.

– Къде беше? – попитах. – Сготвих паприкаш. Два часа се редих на опашка за пилето.

– Подготвя се нов манифест. – Върху килима падна пепел. – Няма да прилича на стария манифест. Политическите и икономически движения вече не ни интересуват. Всички движения оттук насетне ще са чисто естетически. Жестовете ни ще са красиви и ирелевантни.

– Паприкашът е изстинал – казах.

Тя ме погледна за първи път, откакто влезе в апартамента, и вдигна рамене.

– Никакъв поет не си.

* * *

Поезията на Тъга може да обърка всеки, незапознат с тънкостите й. Поемите в Тъга се творят на принципа на лабиринта. Веднъж пристъпил в поемата, читателят трябва сам да намери пътя навън, като следи за редица нишки. Има случаи на неуспели да решат поеми читатели, загубили разсъдъка си в резултат. Запознатите с прелестите на поезията на Тъга твърдят, че тя е безлична и екстатична, а смъртта е неизменната й тема.

* * *

Започна да носи вкъщи бели цветя: минзухари, зюмбюли, нарциси. Не знаех откъде ги намира в града през зимата. Накрая разбрах, че това бяха емблемите на организацията й, които се носеха по време на това, което минаваше за митинг при тях: тихи срещи, където общуването се осъществяваше посредством ръка или поглед от крайчеца на окото. Подобни срещи се провеждаха тайно навсякъде в града. Студентите седяха по пейките в Църквата на Матиаш, безмълвни, обмислящи бунт.

По онова време вече бяхме престанали да се любим. Кожата й беше изстинала и когато я докосвах по-продължително, започвах да усещам болка в пръстите си.

Разговаряхме рядко. Езикът й беше станал невъзможно сложен, пълен с препратки. Вече не можех да разбера тънкостите на изказа й.

Написа с боя думата ЕНТРОПИЯ на стената на апартамента. Стената беше бяла, боята – също. Видях думата само защото саждите бяха оцветили стената в светло сиво, на фона на което тя се появи като привидение.

Една сутрин видях, че косите й по възглавницата са бели. Извиках името й, отчаян и уплашен. Тя ме погледна и видях, че очите й са бели като мляко, като очите на слепите.

* * *

Няма да е достатъчно да се каже, че жителите на Тъга са бледи. Кожата им притежава особена прозрачност, все едно е слой седеф. Ноктите и косите им са дъгоцветни, като че са неспособни да уловят и задържат светлината. Очите им, в най-добрия случай, са смущаващи. Пътешественици, които дълго са се взирали в тях, след това разказват за халюцинации, като при планинарите, които се взират продължително в полетата от лед.

* * *

Очаквах танкове. Танковете са необходимост при всяко смислено нашествие. Но пролетта дойде, а бунтът не направи нищо забележимо.

И тогава в градските градини се появиха цветя: минзухари, зюмбюли, нарциси, до едно бели. По черните клонки на дърветата поникнаха нежни, бледи листа. По площадите се разхождаха бели гълъби и скоро числеността им бързо надмина тази на обикновените сиви. Магазините започнаха да затварят: първо онези, които продаваха руска електротехника, след тях – тези за дрехи, които предлагаха пуловери от България, а последни бяха аптеките. Само хранителните магазини продължиха да работят, макар че картофите изглеждаха като направени от восък, а свинското – странно прозрачно.

Престанах да водя лекциите си. Гледката на стая, пълна с белокоси и млечнооки студенти, които не казваха и дума, ме потискаше. Много преподаватели се включиха във въстанието. Всички стояха пред банките, общувайки с тихи жестове, а на дъските зад гърбовете им беше написана думата ЕНТРОПИЯ.

Тя рядко идваше в апартамента, но веднъж ми донесе щрудел с маково семе в хартиен плик. Каза:

– Петер, трябва да се храниш.

Докосна ръката ми с връхчетата на пръстите си. Бяха като лед.

– Не си се присъединил към нас – каза. – Тези, които не го направят, ще бъдат премахнати.

Хванах я за китката.

– Защо? – попитах.

А тя каза:

– Красотата изисква симетрия, еднаквост.

Пръстите ме заболяха от студа. Пуснах китката й. Можех да видя вените й под кожата: нишки аквамарин.

* * *

Тъга се управлява от абсолютната воля на своята Императрица, която е избрана за позицията на тригодишна възраст и управлява докато стане на тринайсет. Императрицата се избира от Братството на качулката, квази-религиозна секта, чиито членове крият лицата си под качулки от бяла вълна, за да запазят анонимност. Традицията повелява Императрицата никога да не говори на обществени места. Тя издава заповедите си по време на лични аудиенции с Братството. Съгласуваността на заповедите от една Императрица до друга се смята за доказателство за святостта на имперското потекло. След края на управлението си всички Императрици се оттеглят в Абатството на Св. Алба, където водят уединен живот до края на дните си и изучават астрономия, математика и седемструнната цитра. Историята на Тъга познава множество впечатляващи открития, теореми и музикални аранжименти, родили се в това Абатство.

* * *

Танкове така и не се появиха, но един ден, в който слънцето светеше мъждиво през вечно надвисналите над града облаци, Императрицата на Тъга премина по улица “Ваци” върху бял слон. Беше заобиколена от придворни, някои в наметала от козина на бяла лисица, други в шутовски одежди, съшити от бели кръпки, трети – главно неомъжени жени – в прозрачни воали, през които можеше да се види гладката им плът. Около очите на слона имаше линии хена, а по краката му – петна от боята. С хобота си държеше сребърна камбана, чийто звън бе единственият звук, идващ от процесията по пътя й към Дунава и после по моста Ержебет.

Цели тълпи се бяха събрали, за да приветстват Императрицата: студенти, размахващи бели минзухари, зюмбюли и нарциси, майки, хванали ръцете на децата си, които не успяваха да ръкопляскат при преминаването на слона, монахини в пепелно сиво. През тълпата се промъкваха закачулени фигури. Вгледах се в една от тях, застанала пред мен, и разпознах раменете й, по-тесни от всякога, все още леко изкривени. Промъкнах се до нея и прошепнах:

– Илона.

Тя се обърна. Качулката бе дръпната напред и не можех да видя лицето й, за разлика от устата й – вече твърде изпита за трапчинки.

– Петер – каза тя с глас като падащ сняг. – Направихме това, което трябваше.

Докосна бузата ми с пръсти. Целият изтръпнах, все едно бях докоснат от нещо наелектризирано.

* * *

Разни пътешественици са се опитвали да опишат град Тъга. Някои гоговорят за него като за объркващо място с невъзможно високи кули, които се издигат до звезди, невидими от нито една обсерватория. Други го определят като красив град, в който ветровете раждат небесна музика, докато се гонят сред високите сгради. За трети е място на смъртта, и твърдят, че погледнат отгоре, градът има очертанията на череп.

Има такива, според които град Тъга не съществува. А и хора, за които той е навсякъде: всички ние сме вечно заобиколени от улиците му, покрити с тънък слой лед; от градините му, приютили пауни албиноси; от жителите му, подминаващи ни, без грам внимание или интерес.

* * *

Не вярвам на нито една от тези теории. Вярвам, че Тъга е въстание, водено от малобройна хунта със своите знаци и тайни; че поривите му са чисто естетически; че целта му е ентропията, онзи вечен покой на душата. Но може и да греша. Заключенията ми може би са замъглени от объркването, което се разпростира с бързото настъпване на Тъга.

Така че напуснах Будапеща, понесъл единствено белега от три пръста върху лявата си буза. Седя всяка сутрин тук, в кафенето в Сентендре, без да знам колко живот ми остава, колко още ще остана тук, на един кръгъл зелен стол и пия еспресо.

Скоро коленете на децата ще станат гладки и крехки като стъкло. Иглите за плетене на вдовиците ще започнат да тракат като кости, а листата на здравеца ще окапят до избелялата котка. Кафето ще изсветлее до цвета на млякото. Не знам какво ще се случи със стола. Не знам дали ще бъде премахнат, или ще получи втори шанс да се присъедини към фракцията на тишината. Но ти изпращам това писмо, Ищван, за да си спомняш за мен, когато снегът падне.

 

Превод от английски: Владимир Полеганов, 2014

 

Снимка на Теодора Гос Теодора Гос е американска писателка от унгарски произход на фентъзи разкази. Историите й са номинирани за редица големи награди, в това число наградата „Небюла“ 2007 за „Pip and the Fairies“ и Световна награда за фентъзи 2005 за „The Wings of Meister Wilhelm“. Печели наградата „Райзлинг“ 2004 за поемата „Octavia is Lost in the Hall of Masks“. Сборникът й In the Forest of Forgetting е публикуван през 2006 год. от Prime Books. През 2008 год. нейният разказ „The Singing of Mount Abora“ печели Световна награда за фентъзи. Авторката е доктор на науките и преподавател в Бостънския университет.

Разказът „Бързото настъпление на тъгата“ („The Rapid Advance of Sorrow“) излиза за пръв път на английски в Lady Churchill’s Rosebud Wristlet, бр. 11, 2002 год. В превод на български от Владимир Полеганов излиза за пръв път в сп. „Сборище на трубадури“.

Посетете сайта на Теодора Гос: theodoragoss.com

 

Коментари

коментара