Питие, от Светла Дамяновска (разказ)

0
Илюстрация към Питие, от Светла Дамяновска, разказ


Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници. Снимка за илюстрацията: Little cat’s walking, от yaiza jr, CC: BY-SA.

 

VN:RO [1.9.22_1171]
Читателски гласове в класирането за специалната награда в празничния конкурс (2014).
Rating: 2.9/10 (23 votes cast)

 

Питие

разказ

от Светла Дамяновска

 

Котката е най-егоистичното животно. Винаги усеща кога не е център на внимание, ревнува и безапелационно предявява правата си. Постига всичко, което иска и е толкова коварна, че не е ясно приятел ли е, или враг на стопанина си. Котката предусеща събитията, изпада в истерия и побърква всички…

В случая – Стоил. Художникът довършваше последната си картина, картината, която щеше да подпише с обичайните инициали С.Г. и за последен път да сложи годината – 2014 – в долния десен ъгъл на платното. Беше сутринта на Бъдни вечер. Ден с оскъдна светлина, безрадостен и с почти неуловима влага във въздуха, която обещаваше да се превърне в дребни снежинки, ако температурите паднат още малко. Засега обаче пейзажът беше в монохроматичната гама на сивото. Меко казано – подтискащ. Стоил пушеше до открехнатия прозорец на ателието и гледаше отвисоко околните покриви… Отказа се да доизпипва картината, след като котешкото мяукане окончателно го разконцентрира. Това беше необяснимото поредно беснеене на Сузана (глезената сиамка, която вече 5 години споделяше живота му). Тя събори бурканчета и туби от лавицата, прегази разлятата вода, след като бутна буркана, в който Стоил си миеше четките, и мяучи пронизително почти половин час. Човекът й предложи вода, храна, любимата й играчка, пусна я на терасата, пусна я обратно в стаята и опита какво ли не само за да й угоди и тя да го остави на мира… Но не би. Котката го гледаше в очите и му се караше. Интонациата й беше направо назидателна и той се чудеше какво ли не е направил както трябва тоя път.

Котката беше права, разбира се. Той не направи нищо както трябва в живота си. Съсипа брака си, отблъсна приятелите си, с вечния си стремеж към перфекционизъм и високи личностни изисквания… А хората (съпругата му, близките, колегите) бяха обикновени, с недостатъци и дребни пороци, леко мързеливи, склонни към лесни решения и претупани отношения. Всъщност – нормални хора. Само че от тази нормалност на Стоил направо му се гадеше и постепенно той се изолира в собствения си свят, изпълнен с цветове, фантазни образи и самота. Наистина – рисуваше великолепно, разгърна таланта си, продаваше добре. И в един момент се примири, вътрешното му недоволство утихна, прие, че винаги ще е сам… Радваше се, че е открил света на изображенията и че чрез него самият той беше намерил мястото си в другия, истинския свят – света на парите. Виждаше иронията на обстоятелствата и дори й се наслаждаваше. Никога не беше оставал гладен, нито жаден, имаше хубаво жилище и просторно ателие, радваше се на комфорта да работи когато и каквото иска, да кара колекционерите да чакат и да го обикалят, да разиграва галериите и да всява страхопочитание в мениджърите им… Разбира се, работеше главно с чужди галерии; българските нямаха пари да купуват работите му, а истинските ценители в страната не бяха много. Не беше богат, но нещата не бяха зле. Живееше приятно и в пълна свобода. И всичко това благодарение на цветовете и виртуозното му майсторство да гради с тях сложна интелектуална красота, която изкуствоведите тълкуваха задълбочено и със сложни термини, тъй като не намираха начин да я обяснят. Иначе казано – беше в апогея си. Хубавата възраст на жизнената и творческа зрелост – 45 години, навършени през изминалото лято. Лятото, когато при един профилактичен преглед на очите, лекарката му сподели притеснението си, че се съмнява за началото на тежко и нелечимо заболяване – глаукома. Заболяване, което щеше да го лиши от най-ценното му притежание – зрението. Съмнение, което се потвърди и което го хвърли не просто в отчаяние, а направо в дълбока депресия. Психиатърката, при която отиде, внимателно му обясни разликата между отчаяние, подтиснатост и паника от прогресиращата болест, и същинската депресия, но за Стоил тези тънкости нямаха значение. Значение имаше само фактът, че светът му се срива и тъмнината настъпва полека откъм ъглите и полусенките, настъпва бавно, но неотклонно и залива душата му като черна вода, която идва, за да го погълне. И в тази тъмнина нямаше нищо.

В месинговото хаванче, в което счукваше орехи (хубаво измито и подсушено), беше стрил хапчетата от един блистер Конкор (лекарството-бетаблокер, предписано му заедно с хапчетата за високо кръвно). Двадесет и осем хапчета – дозата му за 56 дни. Медикаментът беше предназначен за забавяне на пулса – регулираше сърцебиенето му. Сега, смесен с чаша шампанско, щеше просто да спре сърцето му, за да може легендата Стоил Горанов да остане завинаги на 45 години и в разцвета на таланта си. Беше просто решение, логично, удобно, макар и не лесно за взимане. Стоил Горанов просто не искаше да влезе в ада на слепотата. А стоеше пред отворените му порти. Затова – дотук. Колкото – толкова…

Само дето имаше още малко работа по картината. Не вървеше да си тръгне, преди да е поставил финалния щрих. И се зае да я доработи. И тогава Сузана се разбесня. Разбесня се и търча из ателието, събаряйки всичко по пътя си до момента, в който се звънна на вратата.

В рамката на тъмната на цвят каса, като коледно видение, с бяла кожа, руса коса и яркочервено палто стоеше бившата му съпруга. А зад нея на площадката имаше два големи куфара. Тя пристъпи през прага. Котката се втурна да се отърква в ботушите й… След това, едва оставила я да се съблече и събуе, я поведе към кухненския бокс. Скочи на плота и подуши хаванчето, звучно мяукайки. Яница видя хаванчето и празния блистер край него, изсипа съдържанието му в мивката, изми го внимателно и го сложи на сушилката. После се обърна към бившия си съпруг:

– Ако съм само гостенка, можеш да ми предложиш кафе. Ако искаш да остана – отвори шампанското.

След което отиде и седна на кожения диван, а котката скочи в скута й и моментално замърка. Когато Стоил дойде с двете чаши шампанско Сузана, недоволно се надигна, покатери се по облегалката на дивана, после скочи на пода и се заигра с едно бяло перце, паднало от видимите само за нея ангелски криле на Яница.

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година..

 

Питие, от Светла Дамяновска (разказ), 2.9 out of 10 based on 23 ratings

Коментари

коментара