Кол и чук, от Димитър Цолов (разказ)

19
Илюстрация към Кол и чук, от Димитър Цолов, разказ


Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници.

 

VN:RO [1.9.22_1171]
Читателски гласове в класирането за специалната награда в празничния конкурс (2014).
Rating: 3.9/10 (106 votes cast)

 

Кол и чук

разказ

от Димитър Цолов

 

1

Не е проблем ако си се родил с прекомерно дълги кучешки зъби. Къде-къде по-зле е, ако си се родил с прекомерно дълъг нос например, нали така.

Ако, обаче, си се родил с прекомерно дълги кучешки зъби, а синът ти е с прекалено развинтено въображение, тогава, уви, може и да има проблем.

Ти си на тридесет и пет, той е на почти пет и започвате все по-често да водите разговори от сорта на:

– Тати!

– Какво, моето момче?

– Защо гледаш така?

– Как гледам, моето момче?

– Тати, плашиш ме!

– Плаша те?

– Тати, нали не си вампир?

– А-ха-ха, моето момче, ако бях вампир, нямаше да седя на тази пейка в парка посред бял ден? Та нали щях да изгоря като кибритена клечица!

– Добре! А защо имаш толкова дълги зъби отпред?

– Тези ли? А-гр-гр-гр, ха-ха-ха-ха!

– Тати, стига! Плашиш ме…

2

Не е проблем, ако позволяваш на сина си да гледа прекалено много телевизия.

Или пък – всъщност е голям проблем.

Защото синът ти постепенно започва да губи представа кое е художествената измислица, кое – реалност.

Ти си на тридесет и седем, той е на почти седем, когато с помощта само на една ножица успява да измайстори нещо като перелината на Батман от черната официална рокля на съпругата ти.

И това, разбира се, не е най-лошото. Дегизиран с този могъщ костюм, синът ти скача от терасата на апартамента, защото е убеден, че може да лети. Спасява го това, че живеете на втория етаж, а и по някаква щастлива случайност тупва точно върху затревеното пространство пред блока, вместо да потроши костите си върху твърдия бетон, половин метър по-напред.

3

Истинските проблеми обаче започват, когато някаква скоротечна автоимунна анемия буквално стопява съпругата ти за половин година. Как да обясниш на сина си, хем преждевременно пораснал, хем още дете, че мама не е умряла, защото е била ухапана от вампир, а просто болестта е връхлетяла така – внезапна, коварна и безмилостна, като вампирско ухапване.

Ти си на четиридесет, сънят вече е започнал да разрежда гостуванията си при теб, и все пак използвайки краткото ти задрямване през една утрин, сливаща се с всички останали утрини напоследък (макар, че за протокола е утринта преди Бъдни вечер), синът ти почти на десет, леко пристъпва в спалнята с чук и дървен кол в ръка…

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.

 

Кол и чук, от Димитър Цолов (разказ), 3.9 out of 10 based on 106 ratings

Коментари

коментара

19 КОМЕНТАРИ

  1. Така е – Коледата хич я няма – на Бъдни вечер става тая драма :) И просто фон е (да добавя тука) на пишлемето с колчето и чука :) :) :)

    • Докторе, страшен разказ; идеята е толкова оригинална, че изпитах благородна завист, докато цъках петицата! :)

      • Благодаря, друже! И ти си се справил с написването на една увлекателна история! Харесах!

  2. Така, много правилно. Можело и с малко думи, а не както всички други, и аз в това число, които гледахме да каканижем думи, докато броячът не покаже 1000. Лично аз бих предпочел и втората част да е с вампирска насоченост, лично мнение. Хубав е разказът.

    • Не подценявай това, което си сътворил – „Мечтомер“ лично на мен доста ми хареса и не смятам, че оценката му със звездичките е най-адекватна. Принципно тия работи с „гласуванията“ от компа винаги са ми били малко хм :) Поздрави!!!

  3. Подкрепа за Доктора! Макар че това със звездите наистина е малко „хм“. С кол и чук далеч се стига: възможно е от глад да се спасиш с тяхна помощ; добър вариант за самоотбрана са (ако нямаш нищо друго под ръка); дори си мисля, че и на приятел може да ги подариш – ако е разсъдлив човек, все ще намери за какво да ги ползва…
    И внимавай по празниците – всякакви чудеса се случват, зависи на колко си…

  4. Първо си казах „Какво пък е това заглавие…“, но всъщност само на този разказ дадох 5-ца. Много готина идея (и реализация).

  5. Ако лирическият герой наистина се беше родил с прекомерно дълъг нос,синът му щеше да прочете Пинокио,да обвини баща си че е патологичен лъжец и някоя нощ да замени кола и чука с трион например…Иначе аз ако бях на мястото на бащата,щях да кажа на сина си че съм морж в отпуска например :) Гласувах с 5 – много як разказ!

  6. Малко ми е неловко да пиша такъв отзив навръх празниците. От друга страна, на Димитър не му е било неловко да прати такъв текст. Та ето и аз…

    Първо, това е един от най-плътните къси разкази, на които съм попадал. Всяка дума си тежи на мястото, всяка част подготвя почвата за следващата. Като изпълнение, като ефект за единица текст, „Кол и чук“ е превъзходен.

    Като съдържание, имам три проблема с него:

    1. Малък: Не съдържа фантастичен елемент.

    2. Среден: Няма връзка с празниците. (Скобата за утринта преди Бъдни вечер не е част от вътрешната логика на текста. Тя е просто кръпка. Там можеше да седи какво да е друго: Хелоуин, Великден, Видовден…)

    3. Голям: Каква идея експлоатира. По коя наша струна бие.

    Колко от вас вярват, че между насилието на екрана (или в книгите) и реалното насилие има връзка? Че едното стимулира другото? Че например учениците убийци от гимназията Колумбайн са били подскокоросани от бруталните компютърните игри, които са играли?

    Опитайте се да намерите изследвания – научни доказателства – за съществуването на такава връзка. Опитайте. Ако успеете, моля да споделите.

    Колко от вас вярват, че човешкият ум – или поне детският – не прави разлика между измислица и действителност? Че някое хлапенце би скочило от балкона, подражавайки на Батман?

    За мен особено просветляваща в това отношение беше Incognito на Дейвид Ийгълман, книга, обобщаваща някои от най-новите находки за начина, по който действат мозъците ни. Оказва се, че хората далеч не се раждат като табула раза, неизписани дъсчици, а си имат вродени програми за разпознаване на доста неща. Една от тези програми прави разлика между намеренията на другите хора и резултатите от действията им. Например когато показваме на някое детенце как се пази равновесие на един крак, ако залитнем и паднем, нашето изохкване или гримаса са достатъчно ориентири, за да му подскажат да не повтаря действията ни едно към едно, залитайки и падайки на свой ред. По същия начин от много малки можем да отличаваме какво е допустимо в една история и какво – в живота ни. Не сме толкова глупави. ;)

    Не казвам, че ситуацията в „Кол и чук“ е невъзможна. (Съществуват всякакви патологии, отклонения от обичайното възприемане.) Казвам, че е невероятна. Крайно. (Такъв тип буквално приемане на измислицата е статистически много рядък.) И изборът на автора да ни покаже точно него – да бие по струните на най-неоправданите ни страхове – е вид водене за носа.

    Аз не обичам да ме водят за носа. Носът ми има склонност да се зачервява, и някое хлапенце може да ме сбърка с Рудолф, а после… знае ли човек какви ужаси ме чакат после?

    … От друга страна, може би това пък е фентъзийният елемент на разказа: че малкият би грабнал кола и чука. В света на фантастичното е позволено всичко. С което два от проблемите ми ще се разрешат.

    Остава само да открия връзката с празниците…

    • По точка 1. При обявяването на Конкурса нямаше условие, че в разказа трябва да има фантастичен елемент. „Ако имате идея за кратък разказ или ревю на книга до 1000 думи и на ПРАЗНИЧНА тематика – пращайте незабавно, и ще се видите публикувани! “ (край на цитата) Видях въпросното условие под формата на коментар на Ана Хелс, когато вече бях изпратил творба, издържана в стилистиката на хоръра.
      По точка 2. Авторът е искал да каже (примерно), че: „хлапето избира съвсем умишлено утринта преди светлия семеен празник, защото обвинява татко си за проваления такъв“.
      По точка 3. Пиша за удоволствие, без да се интересувам по „какви струни бия“, а когато искам да бия по струни, организирам репетиция на рок бандата ми. Ето и линк към едно „произшествие“, за което бях чел някъде (или подобно де – това ми излезе като писах в търсачката http://www.bnews.bg/article-37009) и което ми даде идеята за „Кол и Чук“. Поздрави!

        • А-а, хич и не съм гледал сайта – просто първото изникнало съвпадение в гугъл на „дете скочи от прозореца, мисли се за супергерой“ :) Имах спомен, че съм чел историята във вестник преди време и именно този спомен ми послужи при изграждането на разказа. Сега се разрових малко по-подробно – Кирил Джабиров се казва хлапето – пусни го през търсачката – ще го видиш в болнична пижамка … Лека!!!

          • Прочетох, благодаря.

            Кирил Джабиров не е скочил от балкона и не е бил убеден, че може да лети. :)

            (Принципно: децата не губят представа какво е измислица, какво – реалност. Те тепърва си я изграждат. Но огромното мнозинство от тях имат тая „програма“, за която загатнах – да попитат родителите си, да проверят, може ли тоя чичко наистина да лети. Иначе щяхме да намаляваме с бясна скорост, нали. ;)

            От друга страна, като споделих с една приятелка за това ни пререкание тук ;), тя ми разказа, че неин роднина е скочил с чаршаф-„парашут“ от покрива на блока си като дете. Преди 30-40 години… явно не под давление на телевизията. Има такива случаи, да. (В името на празничния дух добавям, че е оцелял. :)

            И пак в името на празничния дух спирам да коментирам, нежели прозвуча все едно се заяждам. (Иначе трябва да продължа с деконструкция на типовете събития, които се отразяват по медиите, доколко честотата на отразяването им отговаря на честотата на реалното им случване, как това ни връща към тезата ми, че такава ситуация е крайно невероятна, и… и… и…) Първата си читателска реакция я споделих, понеже аз чета както ти пишеш – за удоволствие. А тоя разказ ме ядоса. Та не се сдържах.

            (Литературата я приемам много лично – нали е най-старата ми любов. :D )

            С което всъщност искам да кажа: прощавай, ако нещо съм те жегнал. Не е било умишлено – просто такива стимули ми отприщват такива реакции.

          • Кал, аз съм скачала с чаршаф от 2 и 1/2 етаж в трети клас. :)

          • Ами не си спомням вече. по това време много подобни глупости съм правила. Друго едно дето помня е, че тренирахме за водолази – с вързана найлонова кесия на главата си я потапяш в дълбок леген. :D Тъй че при някои деца всичко е възможно. :)

  7. По-дълги зъби са съдба
    и то нелепа при това.
    Твърдиш, че си обикновен,
    че всичко е нормален ген.
    Недоверчив е твоят син,
    решил е, че си възкресил
    нечиста сила от сумрака
    и че захапване го чака.
    И тъй се случва, зла беда
    отнема твоята жена.
    Синът, уверен във вината,
    един ден вдига си ръката
    и без да издаде и звук
    към теб замахва с кол и чук.
    Живота май че си изгуби
    зарад едни по-дълги зъби…

    • Татяна, тоя Коментар
      на Коментарите е Цар :)

Comments are closed.