Най-опасният подарък, от Димитрина Събчева (разказ)

0
Илюстрация към Най-опасният подарък, от Димитрина Събчева, разказ


Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници.

 

VN:RO [1.9.22_1171]
Читателски гласове в класирането за специалната награда в празничния конкурс (2014).
Rating: 3.9/10 (52 votes cast)

 

Най-опасният подарък

разказ

от Димитрина Събчева

 

Празникът наближаваше. Хората поглеждаха към провисналата миналогодишна украса, разпната между уличните лампи, и клатеха глави. Кметът, който понякога правеше грешката да се вглежда в някое и друго случайно лице, сега отново беше обзет от тревожното чувство, че те знаят. Знаят всичко, което прави, което цели, което прикрива. В такива моменти необходимостта да бъде полезен набъбваше болезнено. Измисляше някоя проява, някое събитие, което да отклони вниманието на тълпата от скромната му личност и нескромните му дела. Така, пламнал от възторг, че знае, какво да бъде този път, кметът се втурна при секретарката и разпореди подготовката за Коледа да започне на мига, да се прегледа инсталацията, да се включи празничното осветление, да се осигури коледно дърво. Не какво да е, каза, а да е голямо, да е високо, да е здраво, да спира дъха на всеки, който го погледне, изправят ли го на площада и светнат ли лампичките.

По точно този повод местните горски сега оглеждаха внимателно няколко кандидата за честта да бъдат отсечени за градска елха. Най-възрастният от четиримата служители си даваше вид на изключително зает, докато всъщност се мотаеше до едно от набелязаните дървета. Ръката му разсеяно преминаваше през гъстия клонак, пръстите му небрежно подръпваха една или друга игличка. Очите му все клоняха към тази ела, а тя не се различаваше много от останалите, само дето коренякът й се спускаше надолу, надолу, чак до самото пулсиращо световно сърце и туптеше наедно с него, в неспирен, неусетен ритъм, туп-туп, туп-туп, туп-туп.

– Ей това ще е! – провикна се най-сетне възрастният и се приготвиха да го секат.

Обвързаха ствола с въже, че да го насочат накъде да падне, а бензиновата резачка изпълни въздуха със задушливата миризма на горивото. Някъде далеч под тях огромното червено сърце потръпна, щом острието започна своето гладко навлизане в ствола.

Световното сърце избълва тогава едно желание.

Желанието се стрелна през коренището, нагоре по ствола, подмина напредващото през дървесната плът острие и достигна върха.

* * *

Дървото освети площада с прекрасната си премяна. Кой точно беше положил пулсиращата звезда на върха на елхата и откъде въобще се беше взела, кметът така и не можа да си обясни. Който и да беше, беше му безкрайно благодарен, защото хората се стичаха да й се любуват, взираха се в нея и изглежда спряха да мислят за всичко друго. Това за кмета беше добре дошло. Докато не изчезна първото дете. Как беше възможно да изчезне, никой не можа да си обясни. Застанало със семейството си там пред елхата, цялата мигаща и блестяща. В следващия миг потънало в клонака и не излязло повече. Ден и нощ обикаляха около накиченото дърво, дебнеха, чакаха, прегледаха записите от общинските камери – нищо. После същото се случи с още едно и още едно. Родителите започнаха отчаяно да обикалят площада, а останалите като някои безумци сякаш нарочно водеха децата си при елхата. И техните изчезнаха.

Така Бъдни вечер дойде и завари един необичайно претъпкан, тревожен и задружен площад. Въпреки усилията на полицията и кмета да ги накарат да се разотидат, те упорито останаха, а като капак донесоха закупените за малките подаръци и ги положиха в подножието на елхата. Всеки родител преви гръб пред нея и с треперещи ръце остави пакет и по няколко сълзи, покапали по шарената опаковка. Донесли бяха храна и си я раздадоха, раздадоха и на придошлите зяпачи, просяци и джебчии. Последните не шаваха много – говореше се, че елхата може да ги изяде. Постепенно се завързаха разговори, заразказваха се преживелици и спомени. Възникнеха ли спорове, то бързо угасваха, потушени от общото желание да си върнат децата. Така времето се претърколи и стана полунощ.

Първоначално никой не разбра, какво става, сетне мощна вълна на облекчение и радост помете множеството. Излезе първото дете.

Едно по едно малките изскачаха из клонака и с дъх на борина се хвърляха в обятията на родителите си. После вдигаха личица нагоре и срещаха очите им. Кметът, разбира се, се зарадва, защото нямаше как да знае, какво ще му дойде до главата. Той нямаше представа, че всяко дете беше извървяло лабиринта на елхата, за да стигне до звездата на върха и да вземе от нея най-опасния подарък. Предадоха го на майките и бащите си, предадоха го и на кмета. Честността.

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.

 

Най-опасният подарък, от Димитрина Събчева (разказ), 3.9 out of 10 based on 52 ratings

Коментари

коментара