Детективска история, от Наталия Янева (разказ)

6
Илюстрация към Детективска история, от Наталия Янева, разказ


Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници.

 

VN:RO [1.9.22_1171]
Читателски гласове в класирането за специалната награда в празничния конкурс (2014).
Rating: 3.7/10 (35 votes cast)

 

Детективска история

разказ

от Наталия Янева

 

Стийл кимна мрачно и затвори. Телефонът беше от едновремешните – със слушалка – и чудесно се вписваше в затъмнената, затънала в купчини документи стая, която Стийл ползваше за офис. Щорите бяха полуспуснати дори в ранния час, а в процеждащите се ивици светлина танцуваха прашинки.

Стийл навлече черния си шлифер и си сложи федората, запътвайки се към вратата. Къде, по дяволите, беше Кет?

На прага се сблъска с нея. Всъщност едва не я отнесе. Дребничката му асистентка (или както тя обичаше да се нарича – „помощник-детектив“) примигна сънено срещу него.

– Откраднали са носа и звездата – изръмжа той вместо поздрав.

– Звездата… – Кет бутна очилата си по-нагоре и сбърчи нос в недоумение, но не довърши. Рядко задаваше въпроси – това можеше да й се признае.

– Някой отмъква коледни символи.

Стийл понякога се чудеше как му хрумна да си намери помощник. Не обичаше да се обяснява. Кет работеше с него от няколко седмици и наистина помагаше, но беше взела твърде присърце обикалянето им по случаи. А той работеше сам. Винаги беше работил сам.

– Ако ще идваш, побързай. Вземай си… там каквото си вземаш, и идвай.

Кет седеше в колата и не изпускаше Стийл от поглед. Той обикаляше и пушеше цигара след цигара. Димът се смесваше с облачетата пара от дъха му и го правеше да изглежда още по-мистериозен. Кет въздъхна.

Покрай Стийл мина някакъв хлапак с кожено яке и обица на веждата. Детективът хвана ръката му над лакътя, притисна го до стената и му каза нещо. Онзи само се изхили и замахна към лицето му. Кет се изопна на ръба на седалката и почти опря нос в стъклото. Стийл небрежно избегна удара и изкара въздуха на рокаджията с юмрук в корема. После се надвеси над него и отново каза нещо. Кет познаваше този спокоен израз и тихия глас. Те значеха опасност. Този път момчето явно отговори задоволително, защото Стийл изви ъгълчето на устните си в неговото подобие на усмивка и тръгна обратно към колата.

– Били са хората на Синистър Локи.

– Като бога ли, сър?

Стийл повдигна вежда.

– Скандинавския бог на злото – обясни тя. – Казва се Локи. Лукав и подъл, и обича да си прави лоши шеги. Сещате се…

– Всъщност не, но да, като него. Явно.

– Прощавайте за глупавия въпрос, сър, но… не вземаме ли твърде на сериозно това? Имам предвид… хайде де, носът на елена на Дядо Коледа? Едва ли е по-важен от някоя изгубена съпруга, която може би точно сега се нуждае от помощта ни.

– Обади ми се лично той. Дядо Коледа, не носът. Според него, ако на хората им липсва Коледният дух, ще компенсират с боклуци. Обикновено се втурват към блестящи дрънкулки – като гаргите. Локи има верига бижутерийни ателиета. Стана ли ясно?

Кет кимна.

– Откъде започваме?

Стийл я изгледа и се поколеба. Кет винаги носеше огромни петдесетарски очила с дебели черни рамки, беше усукана в размъкната жилетка, а косата й демонстрираше степените на рошавото. В момента към него се кокореха сини умоляващи очи.

– По дяволите… Добре, но ще правиш само каквото ти кажа.

Звездата, която трябваше да украси празничната елха на града, беше скрита в някаква изба според информацията на оня тип.

Стийл и Кет влязоха в избата.

– Намери ключа и светни – изкомандва детективът.

Чу кратко суетене зад себе си и после момичето изпищя.

– Мамка му! Искаш да привлечеш копоите на Локи още по-бързо ли?!

– Извинете… напипах паяжина. Имам арахнофобия.

След миг избата се освети. Беше огромна. И пълна със стъклени бъчви червено вино.

– Я, не бях виждала такива! Къде може да скрие някой звезда тук?

– В бъчвите… По дяволите! Те са хиляди.

– Сетих се нещо, сър. Нали се говори, че коледната звезда излъчва светлина сама?

– Е, и? Това е само някакъв глупав слух.

– Ще се наложи да проверим. Но ще трябва да изгасим отново. Ъъъ… имате ли нещо против вие да го направите?

Двамата се лутаха известно време в тъмното. И изведнъж я видяха почти едновременно. Коледната звезда едва мъждукаше в една от бъчвите. На светло нямаше да я забележат.

– Дотук добре. Довечера сме на клуб. И си облечи нещо по-… така.

Стийл седеше на бара и навъсено допиваше бърбъна си. Чакаше Кет.

В клуба влезе засукана мацка с къса черна рокля и високи токчета. Отправи се към сепарето, където Локи кроеше нещо с банда изтупани гангстери.

Стийл го наблюдаваше от няколко часа. Червеният нос на Рудолф беше втъкнат в бутониерата му. Детективът още нямаше представа какво да прави.

Изведнъж замръзна. Мацката. Погледа я вцепенен как флиртува с Локи, усмихва се и го докосва по ръкава. Беше Кет.

Локи стана и я поведе да танцуват. Изглеждаше напълно погълнат от нея. По едно време Кет се наведе да му прошепне нещо, притисна се в него, издърпа червения нос и го пъхна в някаква гънка на роклята си. После кокетно се извини и се запъти към дамската тоалетна.

Детективът все така не можеше да мръдне. Накрая тръсна глава и се надигна от масата. Вече нямаше работа тук.

Стийл и Кет стояха на площада и чакаха официалното запалване на лампичките на коледната елха. Звездата гордо се мъдреше на върха. До елхата стоеше Дядо Коледа и галеше Рудолф, чийто нос весело аленееше. По едно време съзаклятнически намигна на детектива и помощничката му.

– Хм. Звезда и еленски нос. Защо хората така ги вълнуват тия неща?

– О, вие ми го подсказахте. Имат нужда от малки подсещания за доброто, което носят у себе си. То си е някъде там вътре в тях, но винаги им трябва нещо да му помогне да излезе. Те биха могли и сами да го проявят, но просто понякога забравят как става. Такива са си.

Стийл погледна Кет. Това момиче… тази жена… не спираше да го учудва.

– Кет… имаш ли си някого?

– О, ами… живея сама. Но имам две котки. Обаче… не, никой не е… не съм намерила…

Стийл въздъхна. Да, понякога на човек му трябваше нещо мъничко.

– Със сигурност някъде близо до теб има някой пълен глупак, който не осъзнава какво изпуска.

Кет сведе очи, цялата изчервена. Усмивката й грееше като коледната елха.

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.

 

Детективска история, от Наталия Янева (разказ), 3.7 out of 10 based on 35 ratings

Коментари

коментара

6 КОМЕНТАРИ

  1. Някак не мога да избягам от усещането за един зараждащ се последовател на О’Хенри :) Но няма да дълбая да обяснявам защо, за да не си разваля послевкуса от разказа. Но си е едно от онези дълбоки, неясни, но сигурни усещания :) Иначе – много приятно пред-Коледно четиво! Съчетанието между криминално с полъх на обещана зад-финал развръзка с романтичен оттенък – добре се вписва в приказно-човешкото като вълнение. Все пак Коледа си остава един от най-общочовешки затихващите ни и радващи празници. Които пазят детето и човешкото във всеки от нас. Бих понесла и по-дълго развитие на сюжета с още елементи, завръзки и изненади, които да задържат развръзката по-късно и по-сладко във времето. Драга авторка е Наталия! Благодаря!

  2. „Детективска история“ – Хм – м-м-м…! :-)
    Заинтригуващо заглавие. Добре! :-)
    Дори и първите редове на разказа. Добър подход.
    В уводната част на разказа читателят се сблъсква със стегнатия изчистен стил на автора и се усеща много добро владеене на словото, което се поддържа до края на повествованието на разказа. Друго което ми прави добро впечатление, че авторката Наталия Янева, много добре владее съспенса, който вдига нивото на вълнуващия разказ.
    Прекрасен и вълнуващ разказ, с неочакван край, който ако се продължи доста
    по-задълбочено, ще стане още по-интересно.
    Поздравления за стегнатия и изчистен стил.

    Адмирации за разказа!

    • Много благодаря за щедрия отзив :-)

Comments are closed.