Лай, от Дарина Занева (разказ)

2
Илюстрация към Лай, от Дарина Занева, разказ


Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници.

 

VN:RO [1.9.22_1171]
Читателски гласове в класирането за специалната награда в празничния конкурс (2014).
Rating: 3.0/10 (15 votes cast)

 

Лай

разказ

от Дарина Занева

 

Полунощ минава. Тишината на тъмната уличка се нарушаваше единствено от бързото тракане на нокти по асфалта. Самотната улична лампа примигна.

– Егати, братче! Ей, т’ва е да си уличен пес в този мизерен град. – Тъмният четириног силует излезе плахо на светлината и вдигна крак до лампата.

– Е, не ме препикавай, ако обичаш. Онзи ден бурята ми скъса няколко жици и ако имаш късмет, мога да те опържа на място. – Старата флуоресцентна лампа засия по-ярко, а мръсното куче под нея преустанови намеренията си.

– Добре де, няма. Недей се сили толкоз, че ще вземе да ти изгори крушката. Да ми наритат рошавия задник, ако ти не си единственото нещо, което хвърля светлина в живота ми.

– Буквално казано, да. Но иначе имаш късмет, че не мога да се движа, защото отдавна да съм изгонила досадната ти особа.

– Много си груба понякога, знаеш ли? – Песът подуши земята, после захапа някакъв боклук и стръвно почна да го къса.

– И на мен не ми е лесно, косматко. От половин век не ме е пипала свястна майсторска ръка, която да оправи нагризаните ми жици, а когато крушката ми изгасне, не я сменят със седмици, след което ми слагат някоя слаба и евтина, която изгаря след няколко нощи. Какъв по-лош живот може да имаш ти? Аз ръждясах, самотна съм, единственият ми колега на улицата го бутна кола и никога повече не го поправиха. При всяка буря се чудя кога ли най-сетне ще ме откърти вятърът, за да падна върху задната къща и да премажа момчето, което преди години ми счупи капака за кабелите. – Лампата затихна, а заедно с това светлината й намаля дотолкова, че почти изгасна.

Кучето усети сгъстяващия се мрак около него и побърза да се доближи до стълба.

– Е, недей така де. Може да си малко старичка, ама и аз не съм първа младост. Кучките вече не ме заглеждат като едно време. Добре де, добре. Не тъжи, не ме оставяй на тъмно. Ти поне винаги си вършиш работата като хората. Ей ги на, ония лампиони на центъра, все ги лъскат, все ги поддържат, все от хубавите енергоспестяващи крушки им слагат. Обаче, ти казвам, пет пари не струват. Гледаш ги, едни надути и превзети. Светят, светят, пък на третия ден изгаснат. Чудят се хората, чешат се по плешивите глави, казват дефектни били и хоп, пак им сменят крушките. А пък самите лампи се смеят, хвалят се – не знам си с колко вата, не знам си колко пестели, обаче мине ли страдалец като мен и гаснат една след друга. Па не щат да ми осветят пътя малко, не щат да ме стоплят. Смеят се отгоре, мръсен съм бил, грозен съм бил, презират ме, не съм ставал за тяхната улица… – разлая се ядосано песът от това, де му гложди душата и веднага беше чут от спящите на улицата.

– Чиба, мършаво изчадие! – разкрещя се един от прозореца на къщата си. – Само чакай, да не взема сачмите и на решето да не те направя!

Млъкна рязко косматкото, а лампата примигна отново, за да размъти силуета на кучето в тъмнината от погледа на хората.

– Тихо, Шаро, че не ми се ще да те гледам цяла нощ как лежиш мъртъв до канавката.

– Мерсаж, лампичке. Ядосах се малко и зат’ва още ме боли така. Знаеш ли, че преди години бях домашно куче? Гледаше ме дъщерята на продавачката от „Плод и зеленчук“-а, в съседния квартал. Беше много мило момиченце и ме хранеше с всякакви остатъци, след като затвореха магазина привечер. А аз, нали не съм капризен и си омитах всичко, което ми дадеше. Ех, толкова здравословен начин на хранене водех тогава.

– И какво стана после, косматко?

– Ми нищо, тя просто си тръгна. Затвориха за последен път магазина и повече не се появиха. Подозирам, че вече не живеят в града, защото така и не можах да й надуша следите отново. А как ми липсва само, и то не защото искам да ме храни… да ми отрежат опашката, ако имам такива задни мисли… не, просто ми липсва компанията й, милото й отношение към мен. После ли? После беше още по-трудно. Боли невъобразимо много, когато искаш да дадеш всичко на някого, а в замяна получаваш ритник в муцуната. Колко бой съм ял, не е истина, а това, че съм останал цял до сега, е още по-трудно за вярване. Обаче, лампичке, едно нещо ще ти кажа. Ужасни същества са хората и само единици са тези, които ще те възприемат като нещо, за повечето ще си просто нищо – развълнувано размаха опашка песът и импулсивно излая, преди да се усети, че трябва да си трае.

Късно.

Нощните келешчета, които хвърляха пиратки навсякъде, общо взето, на където не гледаха, го забелязаха и тръгнаха да го гонят, за да видят какво ли ще стане, ако му запалят опашката.

– Бягай, косматко! Тичай, докато ноктите не ти паднат от лапите, но не спирай – примигна лампата и изгасна, за да го скрие в тъмнината.

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.

 

Лай, от Дарина Занева (разказ), 3.0 out of 10 based on 15 ratings

Коментари

коментара

2 КОМЕНТАРИ

  1. Лично на мен този разказ ми хареса най-много.

  2. Дано хората се сетят за тоя клет пес и мисълта спре ръката им, преди да метне пиратка през балкона…

    (Илка, моята спътница, се побърква, когато види кученце да подскача сред снега в новогодишната нощ, мъчейки се да се скрие от гърмежите. Аз досега стискам зъби… но все повече ми се събира желания да ги ухапя, тия ръце с пиратките.)

Comments are closed.