Дарът, от Милен Димитров (разказ)

4
Илюстрация към Дарът, от Милен Димитров, разказ


Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници. Изображение за илюстрацията: Cave paintings, Magura Cave, от MarieBrizard, CC: BY.

 

VN:RO [1.9.22_1171]
Читателски гласове в класирането за специалната награда в празничния конкурс (2014).
Rating: 4.3/10 (77 votes cast)

 

Дарът

разказ

от Милен Димитров

 

Откъм селото все още долитаха картечни изстрели. През деня му беше твърде горещо и тялото му прегряваше, но не можеше да се изпоти заради липсата на достатъчно течности в тялото му. През нощта примираше от студ и се свиваше на кълбо на пода на пещерата, в която се беше скрил. За да се защити от хладния каменен под, беше издигнал ниско гнездо от пръст, в което спеше. Беше твърде гладен и жаден, за да може да продължи да бяга.

Четири дни преди Коледа дойдоха бунтовниците. Въоръжени с автомати, те влизаха в къщите и грабеха всичко, което им се струваше ценно, най-вече храна. Често бунтовниците разстрелваха жителите на място. Друг път пък ги извличаха пред домовете им, струпваха ги на групи от по няколко десетки и изпразваха пълнителите си в тях. Така бяха убили и майката на Али Баре. По сляпа случайност в нощната суматоха той успя да избяга от селото към скалите. Сега бе напълно сам, след като майка му и братчето му бяха мъртви, а баща му бе убит преди четири години по време на някакви политически реформи.

Малко след като избяга, Али дочу звука от истинска битка. Явно армията, която смяташе себе си за редовна, беше връхлетяла бунтовниците, но момчето не виждаше смисъл да се връща, тъй като за тях той щеше да е просто поредната жертва на войната. За това намери тази пещера сред скалите и остана там. Без вода, без храна, но вече нищо не го интересуваше. Често искаше да плаче, но нямаше сили дори за това.

Сега лежеше в гнездото си от пръст, в студената пещера, зъзнещ и премалял от глад, и мислеше за всички тези хора, които идваха в селото му през годините. Носеха им кашони с лекарства, храна, чиста вода и дрехи, но никога нищо не беше достатъчно. Повечето се появяваха по това време на годината, когато казваха, че е Коледа и по техните страни валял сняг. Показваха им снимки на снежни човеци, които на Али никак не приличаха на човеци. Разказваха, че по Коледа децата били щастливи, защото тогава идвало времето на подаръците. Носел ги мъж, когото наричали Дядо Коледа, Папа, Ноел, Морозко, Синтерклаас или Свети Никола. За Али беше трудно да запомня толкова много имена. Много често хората, които доставяха храната и лекарствата, раздаваха и книги. Четяха ги на възрастните и им казваха, че ако се кланят на определени мъже, ако ги почитат, обичат ги и им се молят, то всички ще бъдат спасени. Али слушаше историите за спасители и се молеше на всички тях.

По едно време се сепна. Явно докато размишляваше, беше заспал и бе преспал доста, защото вече никак не му се спеше. Вяло установи, че вече е Коледа, когато според чуждоземците ставали чудеса, но Али вече се съмняваше. Стана от гнездото от пръст и тръгна към изхода, за да види колко време остава на слънцето да изгрее и да го стопли, но с изненада установи, че не му е чак толкова студено. Всъщност дори в пещерата бе приятно топло.

Изведнъж Али се закова на място. Най-неочаквано забеляза, че в сенките на пещерата седи мъж. По бялото му лице имаше набола брада и беше подстриган късо. Дрехите му се сториха на Али твърде странни, а той бе виждал много различни облекла през малкото съзнателни години от живота си.

– Кой си ти? – попита малкото момче, като наблюдаваше фигурата подозрително.

– Дори аз намирам отговора за труден, Али, но не се притеснявай, няма да те нараня.

– Сигурен ли си?

– Разбира се, досега не го направих, нали?

Али кимна.

– Ела по-близо, малкият, не се срамувай. От доста време седя тук и те чакам – каза непознатият.

– Защо ме чакаш? – попита Али – Защо си дошъл?

Мъжът се усмихна миловидно.

– Ще ти поднеса нещо като дар.

– Ти Синтерклаас ли си? Папа Ноел? Дядо Мраз? Чужденците казват, че добрите деца получават подаръци от тези хора.

– Всякак ме наричат – отвърна търпеливо милият странник.

– Тогава си Йешуа! Нали? Или Исус? Мохамед? Молех ти се, вярвах в теб и правех всичко, което казваха, че си казал. Затова си дошъл да ме спасиш, нали?

– Не можеш да си представиш колко често ме бъркат с тях, Али. Забелязвам, че те имат много общи черти обаче. Децата например смятат, че ако са добри през годината, Дядо Коледа ще го оцени и ще им поднесе дарове. Възрастните вярват, че ако са добри поне в собствените си очи, то тогава Исус ще го оцени и ще им поднесе дарове.

– Всички грешат значи – каза момчето.

– Всички – потвърди мъжът, все така усмихнат.

– Но ти каза, че ще ми поднесеш дар.

– Така е, но на мен няма нужда да ми се кланяш, нито да ми се молиш. Не се нуждая от вярата ти, защото мен ме има въпреки нея. Не желая нищо в замяна и съм тук защото трябва.

– Не разбирам. Аз тъкмо…

Али понечи да се обърне и да посочи към гнездото си. Да обясни на белия странник, че точно сега е станал, мислил е за всички тези хора и имена, а се оказва, че е грешал. Че другите са го учили грешно.

– Не, Али – извика странникът и подпря дланта си на слабичкото детско рамо. – Не поглеждай натам. Няма какво да видиш там. Кажи ми сега, липсва ли ти татко ти?

Али сведе глава към пода на пещерата и каза тихо:

– Много. – След това изправи лице нагоре, защото имаше чувството, че сълзите му натежават и ще потекат от очите. – Много! – повтори по-силно. – Погледна странника в светлите очи и отново каза: – Много.

Мъжът погали Али по голата главица.

– А мама и брат ти?

– И те! – извика момчето. – И те много ми липсват, господине. Мъчно ми е и искам да ги видя.

– Още сега? – попита мъжът и стана от пода на пещерата.

– Да! Да, искам!

– Добре, Али, ела с мен. – И тръгна към изхода, където слънчевата светлина беше станала прекалено ярка.

– Но аз… как? – извика момчето иззад странника.

– Просто ме последвай, Али. Недей, не се обръщай назад към пещерата. Каквото и да има там, то вече не е важно.

– Но всичко е прекалено ярко, господине, ще се изгубя.

– Ето, хвани ме за ръката. Почти стигнахме.

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.

 

Дарът, от Милен Димитров (разказ), 4.3 out of 10 based on 77 ratings

Коментари

коментара

4 КОМЕНТАРИ

  1. При доста от останалите разкази има нелоша идея, но куца представянето й – я има повторения, я героите не използват особено правдоподобна реч. Защото е важно не само какво ти е хрумнало, но и как си го поднесъл. Тук всичко прелива плавно, четенето не се спъва от елементи, които не са си на мястото и човек не се разсейва от мисли как нещо може да е по иначе, за да се подобри цялостната работа. Това е Разказът.

    • Благодаря за хубавите думи, госпожице/жо Янева. Коментари, които показват кое е наред или не е наред в разказа, са винаги най-ценни.

  2. Ха! Хареса ми много, straight-forward без излишни неща! Успех!

Comments are closed.