Заместникът, от Григорина Саева (разказ)

0
Илюстрация към Заместникът, от Григорина Саева, разказ


Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници. Изображение за илюстрацията: Totem Pole Trench Santa Visits: Santas Meet, от Badboych, CC: BY-SA

 

VN:RO [1.9.22_1171]
Читателски гласове в класирането за специалната награда в празничния конкурс (2014).
Rating: 2.6/10 (9 votes cast)

 

Заместникът

разказ

от Григорина Саева

 

Снегът валеше на парцали – едри, пухкави, перфектно оформени снежинки, които се сипеха като бяла перушина от мрачното, студено зимно небе. Падаха бързо на земята и за един кратък миг оставаха неподвижни като доказателство за специалната способност на природата да създава неповторима за човешката ръка красота. След това започваха да се топят, както си му е редът, защото нищо съвършено не траеше вечно. Но още и още заемаха местата на разтопените – падаха все по-бързо и все по-бързо, все едно някой отгоре тръскаше с все сила пухения си юрган, и скоро всичко щеше да бъде покрито със снежнобяла покривка – улиците, къщите, дърветата, колите, скривайки от поглед като красива маска грозните следи от човешката ленивост и нехайство към природата – захвърлените по асфалта найлонови пликчета, салфетки, угарки от цигари. Поне за няколко дни светът щеше да се върне към първоначалния си облик – чист, смълчан, неопетнен. Такъв, какъвто го помнеше от древността. Такъв, какъвто трябваше да бъде.

Сякаш усетил раздразнението й, вятърът се усили – режещ, смразяващ костите полъх, които подхвана снежинките и ги понесе в шеметен танц във въздуха, образувайки странни и чудновати фигурки, на които никои не обърна внимание. Хората ускориха крачки и започнаха да недоволстват полугласно срещу връхлетялата ги снежна вихрушка в края на един изморителен работен ден. Към нея дори не поглеждаха, а тези, които го правеха, бързо отвръщаха смутено очи. Стоеше на ръба на тротоара – слабовата фигура, облечена в дълго снежнобяло пухено палто, което стигаше почти до върховете на черните й кожени ботуши, украсени със снежинки. Косите й бяха плътно прибрани под белия калпак, като само няколко снежнобели кичури се развяваха от мразовития вятър. Тъмносините й очи бяха вперени в училището отсреща, следейки с вял интерес битката със снежни топки на третокласниците.

– Не знам какво ще правим, ако и ти не успееш да го убедиш – завайка се дребното същество до нея. То бе високо около метър и двайсет, с малко, почти детско личице, набръчкано от тревога. В треперещата си ръката стискаше бял пергамент, ситно изписан с букви, и го препрочиташе отново и отново. – Няма да успеем без него, джуджетата не могат да смогнат с подаръците. Коледа ще…

– Спри да се притесняваш за глупавия си празник. Без значение е дали Коледа ще продължи да съществува. Но ако Дядо Коледа изчезне, това вече е катастрофа. А, най-сетне.

Вратите на училището се отвориха и тумба деца излетя от там и с викове и крясъци под съпровода на учителите се отправиха към училищния автобус. Висок, дебел, тъмнокос мъж с леко набола прошарена с бяло брада излезе след тях заедно с още един по-млад мъж. Когато ги видя застанали на отсрещния тротоар, той прошепна нещо на спътника си и се насочи към тях с бавни крачки, които издаваха нежеланието им. Явно не бяха добре дошли.

– Ако си прекарал цяла година сред тези зверчета, не се учудвам, че си решил да напуснеш поста си, старче. Децата могат да бъдат жестоки – каза тя, когато мъжът застана на няколко крачки от нея. Богове, изглеждаше… различен… крехък, болен. Първите признаци на тревога запърхаха в леденото й сърце.

– Какво разбираш от деца, Снежана? Ти, която винаги си страняла от тях? – отвърна й уморено той. – Напразно Работливко те е довел тук. Решението ми е окончателно. Вече съм твърде стар и уморен за тази работа. Загубих и вяра, и желание. Да гледам как децата от невинни, ангелски същества, изпълнени с радост и веселие, се превръщат в… това – той помаха към забързаните хора и въздъхна. – Не, не мога повече. Край.

– Стар изкуфял глупак – развика се тя. – Знаеш ли какво ще стане, ако Дядо Коледа спре да разнася подаръци, ако изчезне от лицето на земята? Децата ще загубят вярата си, ще спрат да вярват в чудесата, в невъзможното. Всичките ти помощници – елфи, джуджета, феи – ще загубят силата си малко по-малко, докато… Обричаш ги на сигурна смърт! Не разбираш ли!

– Не съм глупак, Снежана. Знам това. Дядо Коледа ще продължи да разнася подаръци и да радва малчуганите, но това няма да съм аз. Закъсняхте. Предадох силата на друг. Той ще поеме бремето и задълженията ми.

Тя и джуджето го загледаха с отворени от изненада усти. Значи затова й изглеждаше толкова различен – така уязвим. Той се обърна към училището и помаха с ръка на другия мъж, които нервничеше на стъпалата.

– Боже, Ники, ти май не се шегуваше с цялата тази работа с Дядо Коледа – каза непознатият, когато неуверено се приближи до тях. Беше млад мъж в разцвета на силите си с тъмноруса коса и слаба фигурка. Без значение, скоро щеше да се промени.

– Е, вече нямаш основания да се съмнявам. Снежана, Работливко, това е…

– Името му няма значение, не и след като вече си му дал силите си. От сега нататък той е Дядо Коледа, Санта Клауз, Крис Крингън, свети Никълъс, Папа Ноел. Разбираш ли това, момче? Какво си направил, приемайки предложението на този старец? Готов ли си?

– Д… д… да. Естествено, че да. Имам предвид, той ми обясни всичко. За елените, подаръците, списъците. Да. Готов съм да радвам децата по света.

Изглеждаше по-готов да припадне май.

– Наистина ли си готов да се откажеш, Николай? Още не е късно. Поне до вечерта на 24-ти. След това никога няма да можеш повече да се върнеш в Лапландия.

– Това е моят избор. Правя това от хиляди години, твърде много време. Ще разбереш един ден, когато ти омръзне да пращаш сняг и студ на смъртните.

– Чакай! Ти си Снежанка, нали? – намеси се новият Дядо Коледа.

– Аз съм Зимата, невежа такъв. Не Снежанка. Е, тогава… Сбогом, Николай. Стари глупако. Ще ми липсват поученията ти. – Той кимна сдържано и й обърна гръб. – Хайде, Дядо Коледа, имаш много да учиш.

Докато Работливко водеше новия Дядо Коледа към елените, тя се обърна и махна с ръка. По принцип не правеше такива неща, но този път направи изключение. Прощален дар от нея.

На сутринта на 25-ти смъртните се удивляваха на искрящата ледена елха, издигнала се от нищото в двора на училището, и подаръците, натрупани под нея. В сърцата на мнозина отново пламна вярата в чудесата и в добрия старец, който носи надежда и радост по света.

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.

 

Заместникът, от Григорина Саева (разказ), 2.6 out of 10 based on 9 ratings

Коментари

коментара