Гайдар, от Иван Величков (разказ)

11
Илюстрация към Гайдар, от Иван Величков, разказ


Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници.

 

VN:RO [1.9.22_1171]
Читателски гласове в класирането за специалната награда в празничния конкурс (2014).
Rating: 3.8/10 (57 votes cast)

 

Гайдар

разказ

от Иван Величков

 

Таксито спря пред малка занемарена къщичка извън селото. Седящият до шофьора около седемдесет годишен мъж, прегърнал спортен сак, му подаде петдесетлевова банкнота.

– До тука съм, моето момче, не ми връщай.

– Ще ви трябва ли обратен превоз, господин Дренски?

– Охоо, тарикат – усмихна се мъжът и му подаде втора банкнота. – Весела Коледа.

– Весела Коледа, непознати господине.

След като таксито се изгуби по буренясалия път, той се насочи към гърба на къщата. На края на стълбище, слизащо под нивото на двора, стоеше дървена врата. Влезе в мазето и клекна пред един капак на пода. Изкара ключ и отключи големия катинар. Изпод прашните рафтове с буркани се измъкна голям смок и го загледа.

– Здравей, Ягодине, отдавна не сме се виждали.

В склада на пода бяха подредени няколко запечатани глинени амфори.

– Само девет са останали – обърна се мъжът към смока. – Вижда ти се краят на службата.

Мъжът отвори сака и сложи една от амфорите до спихнатата гайда в него.

– Влизай вътре, че ще закъснеем за празненството.

Змията влезе в сака и мъжът дръпна ципа. Затвори внимателно всички врати и се отправи към гората.

След около час Дренски излезе на огряна от луната поляна. По средата и се издигаше стар дъб с голяма разклонена корона. През поляната течеше поточе и се образуваше вир близо до дъба, а от другата му страна имаше три високи до кръста каменни колони, побити в земята. На всяка колона имаше издълбан кръст, но мъжът знаеше, че по тях има и други по-древни, вече почти заличени знаци. Между жертвениците и дъба имаше младо дряново дръвче с напъпили клонки.

Леко запъхтян, Дренски седна на един пън и отвори сака. Ягодин изпълзя, изправи горната си част и се огледа.

– От първите сме – каза мъжът, докато вадеше амфората и гайдата от сака. – Само Рошльо е тука.

От коренището на дъба изпълзя таралеж и се загледа с черните си очички към странната двойка.

– Тъкмо ще имам време да позагрея – каза Дренски и започна да надува гайдата си. После притисна мяха под мишница и засвири лека игрива мелодия. От гората прибяга лисица, седна на задните си лапи и се заслуша, на едната от колоните кацна едър гарван и започна да подскача в ритъм. Два бели заека излязоха с подскоци на поляната, а от дъба заприглася птица.

Гайдарят се усмихна през духалото и започна да свири хоро. Рошльо се изправи на задните си крака, оказа се малко човече, облечено в бодливо палтенце. До него кацна гарванът и вдигна с едното си крило човката, като козирка на челото. Човечето с гарванова шапка и перната пелерина се хвана за това с бодливото палто и заиграха. Към тях се присъединиха две момиченца с дълги уши и бели пухени елечета и младеж с риж калпак и лисича опашка. От вира изплуваха зеленикаво човече облечено в черупка от костенурка и момиче в дълга сребриста люспеста рокля. Хорото се заизвива около дряновото дърво.

В краката на Дренски се надигна купчина пръст, от която излезе дебел кърт и късогледо се ослуша.

– Айде, кмете, вече почнахме, следващата е за теб – каза Дренски през духалото и продължи да свири. – Ягодине, ти какво чакаш, да се съмне ли.

През устата на смока се измъкна дребно белобрадо старче и двамата с дебелака, преметнал като шал ноктестите къртови лапи, взеха амфората и тръгнаха към хорото. От една хралупа в дъба излезе миниатюрна девойка с бяла рокля и венец, сплетен от желъди и листа. Отиде до дряна, махна един чеп на ствола, а Кмета и Ягодин наляха в дупката под него от виното в амфората. После девойката погали кората и дръвчето цялото се покри с жълт цвят.

Гайдарят засвири ръченица и Кмета, изкарал от някъде шарена кърпа, заприкляка и заситни на едно място, развявайки я високо, докато момичето с жълъдите, играейки, ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от него. Ягодин наливаше вино от амфората в кестенови черупки и раздаваше на празнуващите, които не спираха да прииждат на хорото.

С напредването на празника амфората беше изпразнена. Рошльо, опрял бодливото си палтенце в Дренски, му бърбореше пиянски на бързия си неразбираем език, смееше се и го тупаше по коляното. Няколко други едва се държаха на крачетата си. Музиката ставаше все по-бърза и по-дива, докато почти изгуби народния си облик и се преля в нещо много по-старо. Къртът, изморен от играта, беше седнал на един камък и бършеше чело с шарената кърпа. Той погледна към избледняващата луна и кимна на мъжа.

– Време е, хайвани такива, да захващаме таласъмската – каза Дренски и засвири бясна мелодия, древна и дива като самата гора. Всички наскачаха и се замятаха около цъфналия дрян, който избухна във високи, яркожълти пламъци. Дребосъците подивяха. Някои се мятаха в лудо подобие на танц, други се биеха, а трети се съвкупляваха направо на поляната. Гайдарят гледаше вакханалията и потните му ръце играеха бързо по ручилото. Знаеше, че ако сега обърка мелодията, веселяците ще го разкъсат на парчета.

Дървото догоряше, а празнуващите се разотиваха, отново прикрити под животинските си кожи. Момичето от дъба се приближи, носеща амфората. Усмихна се, целуна гайдаря и се затича към дъба. Дренски прибра гайдата и глинения съд и пое обратно през гората.

Къщата светеше и камината вътре гореше. Дренски свали палтото и седна на миндера в кухнята. На масата имаше чаша вода и няколко клонки дрян, потопен във вазичка.

Мъжът внимателно напълни чашата с течност от амфората и я изпи. Когато стана и отиде до огледалото над умивалника, от него го погледна двадесет годишен младеж.

– Взимаш и даваш – каза на отражението си. – Свещено вино за жива вода.

Взе амфората и капна няколко капки във вазичката. Дряновите клонки веднага цъфнаха.

– Това е, за да пази къщата, Ягодине, а останалото ще ми помогне да преуспея следващите петдесет години.

– Да не забравиш документите, Гайдарю – каза белобрадото старче и му подаде един плик.

– Хммм, Кизилов. Добре. Отново трябва да се уча да свиря на гайда.

– Взимаш и даваш – отвърна Ягодин. – Умение за младост.

– До след петдесет години, Ягодине, пази къщата.

Кизилов нарами сака с гайдата и живата вода и излезе.

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.

 

Гайдар, от Иван Величков (разказ), 3.8 out of 10 based on 57 ratings

Коментари

коментара

11 КОМЕНТАРИ

    • По-скоро не. Нещо ме дразни. Така както аз го виждам, Дренски е корпоративно лекенце, което използва силата си за лично облагодетелствуване.

  1. Саундтрака ще е голямо предизвикателство…имам някои идейки, въпреки, че нищо не звучи, като описаното :)

  2. Честно казано, очаквах да има някакъв по-глобален отзвук от мистериите, дето ги въртят тия симпатяги в гората. Но пък в рамките на разказа едва ли може да се предадат всичките последствия от тази групова дейност на поляната при дъба.Така че имам тема за размисъл, което със сигурност говори доста в полза на автора.

  3. Жажда за живот- и в малки, и в големи твари. Мъничко жива вода и животът започва отначало. Една фантазия, която ни кара да вярваме, че винаги има ново начало. Чудесен разказ, който ни кара да вярваме, да се надяваме и да живеем.

  4. Взимаш и даваш- колко вярно и вечно. Живата вода, която дава надежда, вяра и любов. Която те кара да свириш, пееш, танцуваш безспир и ти дава сили да започнеш всичко отначало. А най- хубавото е, че е споделена с приятели- мъничките горски обитатели. До нови срещи, трубадуре!

  5. Този разказ ме грабна от самото начало и го прочетох на един дъх, за да разбера по – скоро края!! Силен разказ и с много точна и ясна мисъл, която следва логично и разбираемо. Остава в нас много въпроси за смисъла на човешкия живот , за вярата, надеждата и любовта в природата! Успех!

  6. Разказ, който те грабва и те кара да се замислиш колко е ценен живота, изпълнен с любов, здраве и бъдеще. Колко хубаво би било винаги да има утре.

  7. Разказ, който исках само да прегледам набързо, но който ме грабна и прочетох на един дъх. А на другия ден- отново. И ми напомни за Вапцаров и неговата- ВЯРА- За него живота направил бих всичко! Само че съвременен вариант, в духа на новото време, с привкус на мистерия и фантастика.

  8. Иване, Иване обичаш живота- нали?! И ние го обичаме. Но най- много ми хареса в твоя разказ, че има надежда за ново начало.

Comments are closed.