Меденки за Мила, от Нели Цветкова (разказ)

4
Илюстрация към Меденки за Мила, от Нели Цветкова, разказ


Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници. Изображение за илюстрацията: eat as much as you can, от Keksbaggern, CC: BY.

 

VN:RO [1.9.22_1171]
Читателски гласове в класирането за специалната награда в празничния конкурс (2014).
Rating: 3.7/10 (30 votes cast)

 

Меденки за Мила

разказ

от Нели Цветкова

 

Диляна захвърли палтото си и се отпусна на дивана. Толкова! Бачкането бе приключило, започваха празниците. Щеше да заключи добре вратата и пет дни да реве на коледни песни и да пече меденки.

Мила обичаше меденки. Бяха й любими. С шоколад, с глазура, с форма на сърчица, на меченца, всякакви. Най-сладката й бебешка снимка беше с меденка в ръка и с лице, омазано с шоколад. Като беше малка, обожаваше да гледа как Диляна ги прави. Искаше и да помага. Майка й й откъсваше парче тесто, после двете заедно сплескваха питка и след изпичането тържествено я поднасяха на техния тати Събчи. Той приемаше подаръка, нацелуваше ги шумно и изяждаше смешната, крива меденка с възторжени възклицания.

Диляна извади уискито и напълни чашата догоре. Наздраве! За Мила, която тази Коледа щеше да е на десет. За Събин, който не понесе смъртта и си отиде. За левкемията, която толкова лесно печелеше битките си. За нея, Диляна, която не искаше нищо, освен пет дни самота.

„Пада сняг, сняг вали, като в приказен сън…“. Диляна се опитваше да припява, но гласът й секваше всеки път, щом я задавеха сълзите. Напълни чашата си отново. Гадост, май алкохолът нямаше да й стигне. Трябваше да си купи още.

Неочаквано периферното й зрение засече някакво движение. Сърцето й се превъртя в гръдния кош. Беше сама и заключена, нямаше как… Но листата на фикуса се полюляваха леко. С разтреперани крака пристъпи към растението. Зад него нямаше никого, но сега пък й се стори че нещо шава в другия край на стаята. Обърна се рязко. Нищо. Сигурно й се привиждаше. Май не трябваше да пие толкова тази вечер. Беше уморена и…

…И в кухнята нещо изтрополи.

– Кой е там бе? – внезапно побесняла, кресна Диляна и хукна нататък. – Ти ще ме плашиш ли? Кво си мислиш, че имам нещо за губене ли?

Задъхана се втурна вътре и едва не настъпи джуджето. То беше приклекнало и се опитваше да събере разпиляната на пода захар. Наоколо се валяха парчетата от счупената захарница. Погледна я виновно и забърза още повече.

– Ти… кой… кое си? – заекна Диляна.

– Джудже – сви раменцата си съществото. Беше безбрадо, синеоко и русичко, с червена коледна шапчица.

– От… на Дядо Коледа ли?

– Аха.

– И какво, дошло си да видиш дали слушкам? – изхили се тя. – Здравата съм прекалила с уискито.

– Мислех, че ще има меденки.

– Е, няма – махна с ръка Диляна. – Не съм стигнала до тях. Първо напиването, после меденките. Ела утре. Ще си лягам. И без това не съществуваш.

„Не е добре работата – мислеше си тя, просната върху завивките. – Щом виждам джуджетата на Дядо Коледа, хич не е добре. Но на кого пък му пука?“

Унасяше се, когато почувства, че някой я завива. Ококори рязко очи. Джуджето с пъшкане дърпаше едно одеало и се опитваше да го намести.

– Лека нощ – промърмори Диляна. В просъница й се стори, че то се сгушва до нея.

На сутринта седеше в кухнята и я чакаше. Жената разтърка очите си, но джуджето не изчезваше.

– Значи си истинско? – каза тя. То само се усмихна. – Добре де. Джуджетата пият ли кафе?

Това беше шантав ден. Малкото създание бе постоянно наоколо. Диляна се чудеше дали да не го изхвърли, но имаше нещо в очите му, което я спираше. Не можеше да устои на тези очи. Изглеждаха й толкова познати.

– А кога ще има меденки? – попита джуджето някъде по обяд.

Жената въздъхна развеселено, после заизважда продуктите. След час цялата къща ухаеше на мед, канела и джинджифил. Гостенчето лично бе направило една голяма меденка и сега с нетърпение чакаше да я опита.

– Малко е кривичка, но я бива – потупа го по рамото Диляна. – Даже такива най-много ги харесвам.

Като меденките на Мила. По дяволите! Сълзите й рукнаха отведнъж. А сега дори не беше пила.

Малка ръчичка нежно докосна лицето й. Джуджето беше стъпило на стола и се опитваше да изтрие сълзите й. Диляна прегърна странното същество и изведнъж се почувства по-добре.

Обядваха меденки и мляко. Джуджето потупа пълното си коремче и каза:

– Хайде сега да занесем на съседите.

– Прекаляваш. Не ходя там.

Наистина не ходеше. Те имаха деца.

Но джуджето я погледна умолително и Диляна отново не можа да устои на тези очи.

– Поне ще кажеш ли на Дядо Коледа колко съм послушна? – промърмори сърдито. Напълни чиния с меденки и се запъти към съседния апартамент.

Отсреща обикновено се дочуваше глъчка, която й пречеше. Но сега беше тихо. Диляна вдигна ръка и позвъни.

– Може да не са вкъщи? – обърна се тя към джуджето. И тогава забеляза, че то е изчезнало. Докато се чудеше какво да прави, вратата се отвори.

– Аз… малко меденки… – измърмори несигурно.

Жената срещу нея имаше измъчен вид. Изведнъж Диляна си даде сметка, че познава това изражение. Беше го виждала в огледалото. Обзе я страх.

– Какво… какво има? Какво се е случило?

– Детенцето ми… не е добре… – прошепна съседката и се обърна да си влезе. Диляна я последва колебливо. Хлапето лежеше завито на дивана, личицето му беше бледо. Другото се стараеше да не вдига шум и само се оглеждаше с уплашени очи. Краката на Диляна се подкосиха. Тя остави меденките на масата и издърпа майката в кухнята.

– Лекувате ли го? Какво казват лекарите?

– Не мога… нямам пари за операция… не можах да събера.

Съседката се захлупи и заплака, но Диляна я разтърси.

– Колко? Колко ти трябват?

– Пет хиляди лева!

Пет хиляди? Толкова ли струваше един детски живот? Ако можеше да спаси своята Мила за пет хиляди…

– Чуй ме! Имам пет хиляди! Ще ти ги дам!

– Ама как?

– Ей така! Като свършат почивните дни, отиваме в болницата.

– Но как ще ги върна?

Диляна се поколеба, после каза тихо:

– На мен не ми трябват…

Майката се просълзи. Задърпа ръката й, за да я целуне, погледна я в очите и прошепна:

– Кой те доведе у дома в най-тежкия час…

– Един ангел – отвърна Диляна.

Беше осъзнала защо очите на джуджето (ако изобщо беше джудже) толкова я вълнуваха.

Това бяха очите на Мила.

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.

 

Меденки за Мила, от Нели Цветкова (разказ), 3.7 out of 10 based on 30 ratings

Коментари

коментара

4 КОМЕНТАРИ

  1. Този е най-милият и пречистващ разказ от всичките, които прочетох дотук. Благодаря сърдечно.

  2. Силен и докосващ разказ, който разкрива необятната майчина любов не само тук на Земята, а там в ония отвъдни светове на прозрението и силата на мисълта. Един спасен живот благодарение на ангелите, който са около нас и в нашите сърца. Поздравления за разказа, Нели!!!

Comments are closed.