Една постановка по Албена на Й. Йовков в театър-лаборатория Алма Алтер

0
Илюстрация към Една постановка по Албена на Й. Йовков в театър-лаборатория Алма Алтер

Снимки на илюстрацията: Театър-лаборатория „Алма Алтер“ (Petia Iosifova)

Една постановка по „Албена“ на Й. Йовков
в театър-лаборатория „Алма Алтер“

рецензия от Деница Венкова

Въпроси като „Какво е красотата и коя е Албена?“ поставят проблема за нашата легитимност. Отговорите, които получаваме в едноименната постановката на театър-лаборатория @лма @лтер, разколебават общовалидни възприятия в категориите за жената и красивото. Историята за преминаването на забранени граници е история за излизане отвъд колективното и социално приетото, отвъд смисъла за „добро“ и „зло“. Неслучайно началната сцена ни въвежда в едно храмово по своята същност пространство, което впоследствие ще настоява за повече себевглеждане.

Красотата на Албена преминава пред очертана парадигма на: изкушение-жертва-жертвоприношение-изкупление. Нейната загуба е преди всичко загуба на ценността, семето на раздора и разполовяването между демонично-изкушаващото и платонично-любящото. Тя разменя и дори отнема мъжкото господство, чрез властта на красотата. Затова и всяка друга възможност за надмощие е безсмислена. Линията на подчиняващата красота е и линия за ориентация към света, която травмира утвърденото и общоприето съзнание, като „потиска“ в образа на жената различни качества за сметка на едно. Героинята е тоталното разцепление спрямо хомогенната мъжка идентичност. Тя е сбор от грях, невинност, съблазън и смирение, синтез от разлики: образът й задържа широко поле на присъствие към забраненото, неясното, недосегаемото и тайнственото, на огледалото в нас, което отразява възможното и невъзможното. Тя проектира скрити и несъзнавани страхове.

Счупва се ритуалната цикличност, след която сюжетът се опитва да следва права логика и да се държи като себе си, но в същото време не се разпознава, защото в него вече се е разпаднал подреденият патриархален социум. Една обичайна ситуация се превръща в необичайна. Новото и различното в мислите е посято: Разпилява се, полепва по стъпалата на актьорите и оставя отпечатък по тях и в нас. Това е постоянно присъстващ акцент в играта помежду им. Сякаш греховете неосъзнато са просмукани през кожата ни. Обърнатата образност присъства не само в семето, но и в семантиката на Дома. В този център на успокоение и уют, израз на сигурност и майчинско чувство, може да витае демоничното и греховното. Къщата е остранена, разбирана като отделеност и единичност. Това реминисцира с изначалната греховност в индивидуалността на Албена. Но в разменените стойности Йовков „вгражда“ и спасителната християнска символика на надеждата. Отдалеченото високо пространство е високо поставен духовен храм, в който чакаме изкуплението на душите. За това допринасят и горящите свещи по сцената. Албена е трансформиращ катализатор. Тя също, подобно на Дома, е пресечна точка на греха. Женският образ от една страна остава устойчив спрямо красотата си и още повече преди смъртта си. От друга страна, статутът й се разколебава въз основа на чуждите погледи и грехопадението й е изпадане не само от коловозите на социума, но и на живота.

Красотата като част от нея самата е медиативна стена между Нягул и патриархалната общност, между индивидуално и колективно. Това, което остава трайно примесено с външната й красота, е по детски наивната й душевност, която до голяма степен заговаря така необходимата и поради това така нужна от другите автентична човечност. Албена е пълнотата на присъствието, което контрастира с липсите. Тя е цялост „във“ и „чрез“ тялото си. Красивата жена е митологично припомняне за библейската райска градина, за жената рай, която след като изкушава и пристъпва установената норма, е осмислена като обикновена. Грехът е разчетен като отмиране на установения ред, подобно на множеството разпилени зрънца. Върху парадигмата на духовното изживяване за любовта се наслагва физическото преживяване. Цезурата между плътско и духовно най-силно се реализира в образа на героинята. В жената съблазън и хетера е заложен най-силно инстинктът за раждането, за „покълването“ на новото.

Важно е да се отбележи, че в действието на сцената е засилено присъствието на недоизказаното и загатнатото в оригинала на текста, намерило израз в монолога на актьорите. Това уточнение придава оживителен почерк на пиесата и силна вътрешна експресивност в психологическо изживяване у героите. Монологичната част осветлява и разгръща духовните метаконструкции, в които са попаднали героите. Разширяват и уплътняват моралната дилема, вечното разпъване на човека между добро и зло, позволено и забранено, видимо и незримо.

В резултат на това на сцената се пресичат множество морално-философски въпроси. Най-ярко сред тях се откриват четири акцентни ядра:

1. Социалната йерархия като властова позиция

2. Аналогичност в опозицията господство – подчиненост

3. Греха като проектираща повърхност

4. Предчувственото желание на Куцар за преодоляването му

Всяко действие намира отгласа в социалната общност. Интересни в този случай са отношенията между двамата мъже. Куцар е в подчинена позиция спрямо Нягул. Повтарящата се дума „господарка“ на сцената е израз на душевната криза. Грехът остава заключен в огледалната логика, припознаването на хубостта е ритуално рефлективно действие. Красотата на Албена е красота в битието на общността. Красотата е принадлежност към сакралното, божествено присъствие на земята, скрито знание за себе си, което трябва да се счупи и да излезе подобно на яйце. Ако мъжките образи в пиесата се осмислят и оглеждат в очите на Албена, то тя се оглежда в очите на другите.

От втория споменат акцент в отношенията господство – подчиненост се раждат жертвата и саможертвата. Подобно на Исус героинята е публично осъдена. Статутът на жертва разкрива язвите на обществеността, но тя е и белег за преобръщане, за реализация в прословутата реплика „Какво е селото без Албена!“. Жертвоприношението е защитен механизъм на препотвърждаване на статуквото.

Огледалната повърхност е вглеждане в себе си. Другият е нашето огледало за грях. То се легитимира като „зло“. Жертвата пренася общността от един устойчив ред в друг. На сцената оставаме с привкуса, че понятието за красота и морал са успоредени. Следователно и смъртта на Албена придобива медиативен статут в колективното пространство.

Любопитно ще бъде да кажем, че в постановката Куцар е уплътнен образ. Тук присъства символиката на здравото (физическо и духовно), на благородството като част от облика на героя. Не е случайно, че точно у него се прокрадва и смътното усещане за промяна на установения ред. Къде е грехът? Той е тук, в сърцето, във възможното разпадането на зададени устои.

Маркирането на образи като кон, път и дом очертават промени и кризи в нашите души. Те са белег на едно постоянно търсене и пътуване навътре и откъсване от себе си, отдалечаването на което е апокалиптичният финал. Последвалото страдание е идентификация за изкупление на душата, начин на нов(ораждащ) живот, ситуация на предсмъртно преживяване вътре в нас.

Деница Венкова

Коментари

коментара