Библиотека Личности

Интервю с издателство Весела Люцканова

Илюстрация към Интервю с издателство Весела Люцканова

Издателство „Весела Люцканова“ е малко, симпатично, ориентирано предимно към български автори – и то нови, млади, за моя огромна радост напоследък и много фентъзийни, – някак бутиково, но в най-добрия смисъл на думата. Неговият основател, душа и сърце – самата Весела Люцканова – се съгласи да ни сподели някои свои размисли и да отговори на някои наши прелюбопитни въпроси относно авторството, книгоиздаването и въобще живота на книгите в България.

Интервю
с Весела Люцканова

Въпросите зададе Ана Хелс

Как се роди идеята за издателство „Весела Люцканова“? Можете ли да споделите малко от опита си как се създава и поддържа една толкова благородна инициатива като реалното просвещение на народа, колкото и помпозно да звучи, подкрепяйки непознати имена и представяйки новаторски заглавия на пазара?

Как се роди идеята ли? Ами простичко е. Бях работила вече 18 години в издателство „Народна младеж“ с насоченост към младите и в българската художествена редакция се занимавах с откриване на родни млади таланти между стотиците ръкописи, които получавахме от цялата страна. Подбирах най-добрите и бях техен редактор. Създаде се цяла плеяда от млади писатели. Ще изброя само няколко – Здравка Евтимова, Румен Балабанов, Валентин Пламенов, Алек Попов и още, списъкът е доста дълъг. През годините бях получила увереността, че имам нюх към таланта, безпогрешно го отделях от бездарието и по-късно след промените заедно с двете ми дъщери – едната Вихра Манова, минала като редактор школата на престижното списание „Космос“ и вече реализирала се и като преводач на „Живата факла“ на Стивън Кинг, по-късно на още десетина негови книги, както и на много разкази и филми, и другата – Росица Крамен, направила вече няколко самостоятелни изложби, основахме издателството, като си обещахме да не издадем нито една слаба книга, а единствено стойностните. Знаехме, че ще ни е трудно, и продължава да ни е трудно. Като пример ще дам „Една нощ през самотния октомври“ от Роджър Зелазни и „Светът се нарича дъбрава“ от Урсула ле Гуин, които продадохме бавно и мъчително във времето, докато други трупаха от еднодневки. Две познати имена, но сега си го обяснявам с некомпетентността на търговците и с прекалено залетия пазар от забранявани или неизлизали дотогава книги. Слава Богу, това е вече минало. Не че и сега ги няма некомпетентните, но дойдоха и нови, добре подготвени, четящи и ориентирани, а и отношението към хубавата книги заема все повече заслуженото си място. А колкото до непознатите имена и новаторските заглавия, те винаги са били рискови и е нужно много упорство да се убеди читателят да досегне и към тях. Но нали всички са били непознати, когато са започвали и са тръгвали по трънливия път на литературата? Не заслужават ли талантливите шанс? Днес на тях им е доста по-трудно да се наложат сред толкова богат избор на чуждестранни и български автори.

Ако сега имате възможност да започнете проекта за издателството си отначало, какво бихте променили? Има ли място за нови издателства в тези времена, или трябва да се търси някаква по-алтернативна концепция за книгоиздаване, или може би просто текстопредставяне на читателите?

Ако трябва да започнем отначало, не бихме променили веруюто си да издаваме само стойностни книги. И навярно ще вървим по същия път, осеян с трудности, но си заслужава, уверявам ви! А колкото до това какво ще променяме в профила си според потребността на читателя, имаме идеи, които няма да споделям – напатили сме се от кражби на идеи. А колкото за места на нови издателства – и да кажа, че няма, те ще продължат да се роят, а вече са прекалено много за България, в която все по-малко се чете. Алтернатива на книгоиздаването като че ли се оказаха електронните книги и различните сайтове и блогове, но хартиената книга ще бъде предпочетена и оставаща във времето, винаги достъпна във времето чрез библиотеки и читалища.

За или против електронните книги и в каква форма, ако за – може би допълващи като екстра към хартиени издания, алтернативи на хартиените на същата цена, или само електронни книги без заплащане – това последното, знам, е съвсем утопично, или незаконно, но приятно от гледна точка на читателите все пак? Важна ли е DRM-защитата за издателите, или е просто наложен отвън стандарт, който не може да се избегне лесно? Колко хартиени и колко електронни книги например вие си закупихте през тази година?

Не съм срещу електроните книги, особено днес, когато пътувайки в автобуси или трамваи и тролеи, виждам как младите вадят таблетите си и четат книги! Някой ще попита, ама сигурна ли сте? Да, защото съм любопитна не само да се убедя, че чете книга, а и какво чете. Често съм оставала разочарована, но по-често удовлетворена от избора им. Така че… елекронната книга става все по-необходима в забързания ни живот, но аз лично по-скоро ги виждам към допълващи хартиената книга. Колкото до цените на едната или на другата, елекронната трябва да е по-евтина поради по-малкото разходи, вложени в нея, но наистина е утопия да са безплатни – нали авторите им също трябва да преживяват някак, та дори оскъдно? Ето защо защитата е необходима, а не наложена. А колкото до покупката на книги – да, купувам все още и то хартиени, въпреки че домът ни е заринат с книги!

Как избирате авторите, които да представите в издателството? Как могат току-прохождащите творци в много мечти и красиви текстове да достигнат до сърцата на читателите си – какво бихте посъветвали авторите да направят, за да получат по-голяма публика на работите си?

Различно е. Понякога авторите сами ни намират, понякога някой объркан колега ни изпраща текст, който му е трудно да прецени достатъчно добър ли е за издаване, понякога сами ги откриваме чрез някой сайт, но по какъвто и път да стигнат при нас, ние преценяваме внимателно качествата им. Дори когато ръкописите са недоизпипани, но талантът прозира през всеки ред, наша грижа е да помогнем чрез насоки на автора как да го направи още по-силен и въздействащ! А за да достигне до читателя, донякъде макар и недостатъчно помагат и медиите, но най-вече публикации в блогове и сайтове, докато читателят повярва. Не е за пренебрегване и вторичната реклама, от читател на читател и така, докато авторът се утвърди. Труден процес, но цялото книгоиздаване е труден и дълъг процес! Ала идва ден и усилията и на издателя, и на автора получават признанието, което заслужават.

Какъв е процесът на работа с млади автори – те изпращат текстовете си, вие ги редактирате, коригирате и работите по оформлението, или самите автори могат да вземат участие или да извършат някой етап от процеса, ако желаят? Авторите могат ли да спонсорират своето издаване, или работата с тях се извършва на база договори? Колко време отнема цялостният процес – от приемането на текста до неговото издаване като книжно тяло?

Това вече са много професионални въпроси. И пак ще кажа, различно е. С всеки автор се работи интивидуално, могат да вземат участие в процеса, може и да не вземат, да участват или да не участват и в оформлението, но винаги преди да стигне до печат, авторът е напълно запознат с работата на издателя и се иска неговото одобрение и съгласие. А колко време отнема, това също е много индивидуално!

Доволни ли сте от младите си фентъзи автори, които в последната година се присъединиха в портфолиото ви – Венета Въжарова, Силвия Петрова, Димана Атанасова, Делиян Маринов? Четат ли се български фентъзи автори, и ще заемат ли сериозно място и в бъдещите ви планове? Мислите ли, че млади български фентъзийни писатели биха пробили в чужбина, и накъде е по-уместно да се насочат – към английскоговорящия Запад или червенокръвния Изток? Можете ли да ни разкриете дали подготвяте още нови звезди на българската фентъзийна сцена, и можем ли да очакваме и преводни фентъзи заглавия под шапката на „Весела Люцканова“?

С една дума, да! Остава и те да са доволни. Но така или иначе, откъдето и да се погледне, и четиримата се представиха много добре със своите фентъзита. Смело мога да напиша, че сравнявайки ги с преводните, те не само издържат, но в някои отношения са и по-добри. И могат да излязат и да се четат навсякъде по света, и на изток, и на запад, проблемите в тях са общочовешки и ще се приемат добре. Трудността идва от малко озвучения ни език, а добър превод от български на чужд език изисква преводач, на когото езикът е роден. Иначе не се улавят тънкостите, нюансите, дори мирисът, и не се получава. А колкото до това какво подготвяме за в бъдеще, нека остане изненада засега!

Подкрепяте ли шумните маркетингови кампании на книги, понякога израждани в леко гротескни или твърде масови мероприятия? Дали четенето е строго лично преживяване, или просто поредната дейност за споделяне в днешните онлайн времена?

Всяка прекалено шумна рекламна кампания е нож с две остриета. Когато нещо прекалено се рекламира, е подозрително. Но и без рекламна кампания не може. Разчитаме много на медиите. Те не винаги се отзовават, а е и разбираемо в този огромен поток от нови книги. Липсва достатъчно информация, а и градивна критика, която безкомпромисно и компетентно помага на избора. Помагат много срещите с читателя, някак се създава оня тайнствен контакт между книгата и автора в съзнанието му и колкото по-чести са тези срещи, толкова авторът се приближава до своя читател. А ако е и атрактивен, ще остави и незаличим спомен. Но четенето винаги е било нещо строго лично, преживяване само между книгата и читателя й. Той може да открие себе си в нея, сходни състояния, общи размисли, да изгражда от нея свой свят. А писането е може би онази търсена дейност за споделяне и в тези онлайн времена нерядко откриваш приятели, които те разбират, или откриваш в себе си неподозирания до този момент свой талант да умееш не само да разказваш, но и да преосмислиш разказаното и го превърнеш в творба.

Как живеят заедно издателят Весела Люцканова и писателят Весела Люцканова – имат ли търкания, различен поглед върху това, което ще се продаде, и това, което просто трябва да се напише?

Предполагам, че става дума за писателят и издателят, за изборът между комерсиалното и духовното. Духовното винаги взима превес над другото. Дори при ясното съзнание, че може и да загубиш. Ако не напишеш това, което трябва да напишеш, то ще те изяде отвътре. А дали е най-продаваемо – трудно се преценява, особено за собствен текс. И тогава се търси подкрепа от приятели, но не от онези, които ще те потупат по рамото, а другите, които ще ти кажат истината в очите с риск да им се разсърдиш. Слава Богу, че имам такива приятели, и Господ здраве да им дава. Приятели от години с приятелство, проверено във времето, не са те измамили, не са те излъгали нито веднъж. Пожелавам всеки творец да има поне един такъв приятел, най-верния негов коректив.

Кой е най-необичайният текст, който сте получавали с искане за издаване?

Да, имали сме и такова искане. Ръкопис от един гей. Беше написан с мастило и печатни букви, но го прочетох въпреки това, за да му отговоря. Не съм срещу различните, но ръкописът нямаше никаква литературна стойност и психологическа мотивация. И не го приехме поради този факт. А иначе това е сериозен проблем в обществото ни, за който трябва да се пише и да се говори.

Има ли жанр, стил или тема, които в момента са абсолютно непродаваеми и такива, които ви се иска да не се продаваха толкова силно?

Струва ми се, че в момента най-трудно се продава научната фантастика. Навремето тя бе на висота. Но тогава, за да се избегне цензурата, се създаваха общества на други планети и нашите проблеми бяха техните проблеми. Така се надникваше в социологията на бъдещето, преодоляла настоящето. Изключвам класиците, които прогнозираха бъдеще, което в романите на Жулн Верн се случваше след стотина години, а колкото по-късната фантастика го прогнозираше, толкова повече се скъсяваше и времето на сбъдването. Сега фантастика се пише най-трудно във време, когато науката изпреварва с такава бясна скорост идеите на фантастите, че те закъсняват. А без голяма идея, която ще се реализира в бъдеще, фантастиката е немислима. Успях да изпреваря времето с клонингите само с 22 години, а Николай Теллалов с нанотерапията с пет-шест. Не можем да се мерим с Жулн Верн. По-скоро днес трябва да се пише доколко човешката психика и взаимоотношения изостават в сравнение с напредъка на науката, а това е също много сериозен проблем. Но не може да се каже, че научната фантастика е абсолютно непродаваема. Струва ми се, че не може да се каже и за никой друг жанр. А колкото до това какво ми се иска да не се продава толкова силно, то това са ония сладникави романтични романчета за домакини, които наричам еднодневки и захвърлям в кошчето, но за съжаление вървят като топъл хляб и колкото е по-кризисно времето ни, толкова повече вървят като бягство от действителността. Но попремине ли кризата, читателите се връщат към истинските художествени четива. И в това е надеждата ми – че те са временни. Дано и кризите да са временни.

Какво мислите за детските книги като част от портфолиото на издателството ви – имат ли шанс да попаднат сред вашата селекция издания, особено детското или приказното фентъзи, предназначено за по-младите читатели? Бихте ли издали например цяла поредица от фентъзийни приключения, предназначени основно за деца?

С удоволствие, отдавна си мечтая за това. Дори днес с Венета Въжарова във връзка с премиерата й „Трите книги, Демон, юда и магьосник“ си говорихме за това защо да не напише една такава книга приказно фентъзи за деца. И тя е запалена, и Тео Буковски също. Някога преди години разказвах такива приказни фентъзита на своите деца от типа на Жари и Морското момиче на Емил Коралов и Ян Бибиян на луната от Елин Пелин и на следващата вечер те ги искаха същите, но аз разказвах нещо друго, а те ме поправяха, толкова им бе харесало. И израснаха с любов към книгите и фантастичното. Една приятелка педиатър всяка вечер чете на внуците си книжки. Тя слага очила, те слагат своите очила играчки от пластмаса, всеки отваря книжка, тя чете, а те – двегодишният и тригодишната – местят пръстчета по редовете на своите книжки. И така се създава любовта към четенето и приказното. А не е ли най-хубавото фентъзи „Малкият принц“ на Екзюпери и за деца, и за възрастни, което ни учи на толкова много неща! Ето такива книги, появят ли се и то от български автори, искаме да издаваме. Но аз май прекалих и излях и сърцето си, дано някой не ми го открадне!

Какво е мнението Ви за специализирани електронни издания като Трубадурите – какво искате да прочетете в такива издания, трябва ли те да останат само онлайн, или все още има смисъл те да живеят и на хартия?

Мнението ми е, че са необходими. В тях бих искала да прочета създаденото и написано от най-младото поколение! Нашите млади автори са талантливи, много често и по-талантливи от преводните, но все още не е преодоляно мнението, че никой не е светец в собственото си село! Трябва да те признаят другаде, за да те признаят и тук. Казвам го от горчив личен опит! А би трябвало да е обратното, нали? Бих искала и в „Сборище на трубадурите“ освен прекрасните интервюта от млади автори и откъси от книгите им да има и някаква препратка към другите страни на английски, някакво експозе или синопсиз на предлаганите книги за прочит. Това днес не е толкова трудно особено по електронен път. И бихте могли да го изисквате от самите автори, днес младите чудесно владеят английския, а това ще отвори за тях врата, а и на списанието. А и дали трябва да го има и на хартия? Чели ли сте книгата „Скакалец в програмата“? Там имаше един великолепен разказ за съдбата на книгата през годините. Опитайте и на хартия, най-напред най-доброто през 2015, ако се продава, направете го два пъти в годината и така… Това е само съвет, решете си сами, но аз съм убедена, че хартията остава по-дълго и влиза в библиотеките, а там се съхранява за поколенията.

Един специален въпрос от член на екипа – лесно ли се пише за клонинги и бихте ли издали днес книга с такава тематика?

Не се пише лесно за клонинги и днес не бих издала книга с такава тематика. Дори своя, макар че писах първа за тях в света още през 1971 година, и добре че отпечатах първата й част в списание „Антени“, а те веднага бяха запитани откъде мога да знам всичко това! Естествено, не знаех нищо, но още тогава, а и преди се е работило върху клонирането на хора. Само че аз бях тръгнала от една енциклопедия и от идеята за лагерите по евгеника, в които са се правили всякакви опити за подобряване на арийската раса. И така се почна, докато не преведоха романа ми почти навсякъде, почти пиратски, само германците и руснаците платиха за авторски права смешни суми за двумилионните си тиражи, а аз доста по-късно получих Европейската награда за цялостно научнофантастично творчество. Овцата Доли беше клонирана през 1993 година, а Клондайк се изхвали, че е клониран и човек, но излезе блъф. Но не е блъф, че опитите продължават. Моят роман беше роман предупреждение. След овцата Доли написах „Клонингите се завръщат“, а малко след тях „Клонингите си отиват“, Защото днес съм убедена, че клонирането може да е само клониране на органи. Не може да се постигне съвършенството на оригинала и дори да се постигне, клонингът е обречен. Безсмъртието на човека се крие другаде, в продължението…

Има ли нещо, което искате да споделите с читателите си и читателите на Трубадурите?

О, да! Да помнят, че четенето ще им отвори всички врати на познанието! Да обичат фантастиката, която ще ги съхрани вечно млади, както казва Айзък Азимов. И да не се отказват никога да постигнат невъзможното. Човекът прави и невъзможното възможно! Защо да не сте вие, читателите на „Сборище на трубадури“? Четете любимото си списание, четете любимите си книги и… до нови срещи!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.