Интервю с издателство Весела Люцканова

0
Илюстрация към Интервю с издателство Весела Люцканова

Издателство „Весела Люцканова“ е малко, симпатично, ориентирано предимно към български автори – и то нови, млади, за моя огромна радост напоследък и много фентъзийни, – някак бутиково, но в най-добрия смисъл на думата. Неговият основател, душа и сърце – самата Весела Люцканова – се съгласи да ни сподели някои свои размисли и да отговори на някои наши прелюбопитни въпроси относно авторството, книгоиздаването и въобще живота на книгите в България.

Интервю
с Весела Люцканова

Въпросите зададе Ана Хелс

Как се роди идеята за издателство „Весела Люцканова“? Можете ли да споделите малко от опита си как се създава и поддържа една толкова благородна инициатива като реалното просвещение на народа, колкото и помпозно да звучи, подкрепяйки непознати имена и представяйки новаторски заглавия на пазара?

Как се роди идеята ли? Ами простичко е. Бях работила вече 18 години в издателство „Народна младеж“ с насоченост към младите и в българската художествена редакция се занимавах с откриване на родни млади таланти между стотиците ръкописи, които получавахме от цялата страна. Подбирах най-добрите и бях техен редактор. Създаде се цяла плеяда от млади писатели. Ще изброя само няколко – Здравка Евтимова, Румен Балабанов, Валентин Пламенов, Алек Попов и още, списъкът е доста дълъг. През годините бях получила увереността, че имам нюх към таланта, безпогрешно го отделях от бездарието и по-късно след промените заедно с двете ми дъщери – едната Вихра Манова, минала като редактор школата на престижното списание „Космос“ и вече реализирала се и като преводач на „Живата факла“ на Стивън Кинг, по-късно на още десетина негови книги, както и на много разкази и филми, и другата – Росица Крамен, направила вече няколко самостоятелни изложби, основахме издателството, като си обещахме да не издадем нито една слаба книга, а единствено стойностните. Знаехме, че ще ни е трудно, и продължава да ни е трудно. Като пример ще дам „Една нощ през самотния октомври“ от Роджър Зелазни и „Светът се нарича дъбрава“ от Урсула ле Гуин, които продадохме бавно и мъчително във времето, докато други трупаха от еднодневки. Две познати имена, но сега си го обяснявам с некомпетентността на търговците и с прекалено залетия пазар от забранявани или неизлизали дотогава книги. Слава Богу, това е вече минало. Не че и сега ги няма некомпетентните, но дойдоха и нови, добре подготвени, четящи и ориентирани, а и отношението към хубавата книги заема все повече заслуженото си място. А колкото до непознатите имена и новаторските заглавия, те винаги са били рискови и е нужно много упорство да се убеди читателят да досегне и към тях. Но нали всички са били непознати, когато са започвали и са тръгвали по трънливия път на литературата? Не заслужават ли талантливите шанс? Днес на тях им е доста по-трудно да се наложат сред толкова богат избор на чуждестранни и български автори.

Ако сега имате възможност да започнете проекта за издателството си отначало, какво бихте променили? Има ли място за нови издателства в тези времена, или трябва да се търси някаква по-алтернативна концепция за книгоиздаване, или може би просто текстопредставяне на читателите?

Ако трябва да започнем отначало, не бихме променили веруюто си да издаваме само стойностни книги. И навярно ще вървим по същия път, осеян с трудности, но си заслужава, уверявам ви! А колкото до това какво ще променяме в профила си според потребността на читателя, имаме идеи, които няма да споделям – напатили сме се от кражби на идеи. А колкото за места на нови издателства – и да кажа, че няма, те ще продължат да се роят, а вече са прекалено много за България, в която все по-малко се чете. Алтернатива на книгоиздаването като че ли се оказаха електронните книги и различните сайтове и блогове, но хартиената книга ще бъде предпочетена и оставаща във времето, винаги достъпна във времето чрез библиотеки и читалища.

За или против електронните книги и в каква форма, ако за – може би допълващи като екстра към хартиени издания, алтернативи на хартиените на същата цена, или само електронни книги без заплащане – това последното, знам, е съвсем утопично, или незаконно, но приятно от гледна точка на читателите все пак? Важна ли е DRM-защитата за издателите, или е просто наложен отвън стандарт, който не може да се избегне лесно? Колко хартиени и колко електронни книги например вие си закупихте през тази година?

Не съм срещу електроните книги, особено днес, когато пътувайки в автобуси или трамваи и тролеи, виждам как младите вадят таблетите си и четат книги! Някой ще попита, ама сигурна ли сте? Да, защото съм любопитна не само да се убедя, че чете книга, а и какво чете. Често съм оставала разочарована, но по-често удовлетворена от избора им. Така че… елекронната книга става все по-необходима в забързания ни живот, но аз лично по-скоро ги виждам към допълващи хартиената книга. Колкото до цените на едната или на другата, елекронната трябва да е по-евтина поради по-малкото разходи, вложени в нея, но наистина е утопия да са безплатни – нали авторите им също трябва да преживяват някак, та дори оскъдно? Ето защо защитата е необходима, а не наложена. А колкото до покупката на книги – да, купувам все още и то хартиени, въпреки че домът ни е заринат с книги!

Как избирате авторите, които да представите в издателството? Как могат току-прохождащите творци в много мечти и красиви текстове да достигнат до сърцата на читателите си – какво бихте посъветвали авторите да направят, за да получат по-голяма публика на работите си?

Различно е. Понякога авторите сами ни намират, понякога някой объркан колега ни изпраща текст, който му е трудно да прецени достатъчно добър ли е за издаване, понякога сами ги откриваме чрез някой сайт, но по какъвто и път да стигнат при нас, ние преценяваме внимателно качествата им. Дори когато ръкописите са недоизпипани, но талантът прозира през всеки ред, наша грижа е да помогнем чрез насоки на автора как да го направи още по-силен и въздействащ! А за да достигне до читателя, донякъде макар и недостатъчно помагат и медиите, но най-вече публикации в блогове и сайтове, докато читателят повярва. Не е за пренебрегване и вторичната реклама, от читател на читател и така, докато авторът се утвърди. Труден процес, но цялото книгоиздаване е труден и дълъг процес! Ала идва ден и усилията и на издателя, и на автора получават признанието, което заслужават.

Какъв е процесът на работа с млади автори – те изпращат текстовете си, вие ги редактирате, коригирате и работите по оформлението, или самите автори могат да вземат участие или да извършат някой етап от процеса, ако желаят? Авторите могат ли да спонсорират своето издаване, или работата с тях се извършва на база договори? Колко време отнема цялостният процес – от приемането на текста до неговото издаване като книжно тяло?

Това вече са много професионални въпроси. И пак ще кажа, различно е. С всеки автор се работи интивидуално, могат да вземат участие в процеса, може и да не вземат, да участват или да не участват и в оформлението, но винаги преди да стигне до печат, авторът е напълно запознат с работата на издателя и се иска неговото одобрение и съгласие. А колко време отнема, това също е много индивидуално!

Доволни ли сте от младите си фентъзи автори, които в последната година се присъединиха в портфолиото ви – Венета Въжарова, Силвия Петрова, Димана Атанасова, Делиян Маринов? Четат ли се български фентъзи автори, и ще заемат ли сериозно място и в бъдещите ви планове? Мислите ли, че млади български фентъзийни писатели биха пробили в чужбина, и накъде е по-уместно да се насочат – към английскоговорящия Запад или червенокръвния Изток? Можете ли да ни разкриете дали подготвяте още нови звезди на българската фентъзийна сцена, и можем ли да очакваме и преводни фентъзи заглавия под шапката на „Весела Люцканова“?

С една дума, да! Остава и те да са доволни. Но така или иначе, откъдето и да се погледне, и четиримата се представиха много добре със своите фентъзита. Смело мога да напиша, че сравнявайки ги с преводните, те не само издържат, но в някои отношения са и по-добри. И могат да излязат и да се четат навсякъде по света, и на изток, и на запад, проблемите в тях са общочовешки и ще се приемат добре. Трудността идва от малко озвучения ни език, а добър превод от български на чужд език изисква преводач, на когото езикът е роден. Иначе не се улавят тънкостите, нюансите, дори мирисът, и не се получава. А колкото до това какво подготвяме за в бъдеще, нека остане изненада засега!

Подкрепяте ли шумните маркетингови кампании на книги, понякога израждани в леко гротескни или твърде масови мероприятия? Дали четенето е строго лично преживяване, или просто поредната дейност за споделяне в днешните онлайн времена?

Всяка прекалено шумна рекламна кампания е нож с две остриета. Когато нещо прекалено се рекламира, е подозрително. Но и без рекламна кампания не може. Разчитаме много на медиите. Те не винаги се отзовават, а е и разбираемо в този огромен поток от нови книги. Липсва достатъчно информация, а и градивна критика, която безкомпромисно и компетентно помага на избора. Помагат много срещите с читателя, някак се създава оня тайнствен контакт между книгата и автора в съзнанието му и колкото по-чести са тези срещи, толкова авторът се приближава до своя читател. А ако е и атрактивен, ще остави и незаличим спомен. Но четенето винаги е било нещо строго лично, преживяване само между книгата и читателя й. Той може да открие себе си в нея, сходни състояния, общи размисли, да изгражда от нея свой свят. А писането е може би онази търсена дейност за споделяне и в тези онлайн времена нерядко откриваш приятели, които те разбират, или откриваш в себе си неподозирания до този момент свой талант да умееш не само да разказваш, но и да преосмислиш разказаното и го превърнеш в творба.

Как живеят заедно издателят Весела Люцканова и писателят Весела Люцканова – имат ли търкания, различен поглед върху това, което ще се продаде, и това, което просто трябва да се напише?

Предполагам, че става дума за писателят и издателят, за изборът между комерсиалното и духовното. Духовното винаги взима превес над другото. Дори при ясното съзнание, че може и да загубиш. Ако не напишеш това, което трябва да напишеш, то ще те изяде отвътре. А дали е най-продаваемо – трудно се преценява, особено за собствен текс. И тогава се търси подкрепа от приятели, но не от онези, които ще те потупат по рамото, а другите, които ще ти кажат истината в очите с риск да им се разсърдиш. Слава Богу, че имам такива приятели, и Господ здраве да им дава. Приятели от години с приятелство, проверено във времето, не са те измамили, не са те излъгали нито веднъж. Пожелавам всеки творец да има поне един такъв приятел, най-верния негов коректив.

Кой е най-необичайният текст, който сте получавали с искане за издаване?

Да, имали сме и такова искане. Ръкопис от един гей. Беше написан с мастило и печатни букви, но го прочетох въпреки това, за да му отговоря. Не съм срещу различните, но ръкописът нямаше никаква литературна стойност и психологическа мотивация. И не го приехме поради този факт. А иначе това е сериозен проблем в обществото ни, за който трябва да се пише и да се говори.

Има ли жанр, стил или тема, които в момента са абсолютно непродаваеми и такива, които ви се иска да не се продаваха толкова силно?

Струва ми се, че в момента най-трудно се продава научната фантастика. Навремето тя бе на висота. Но тогава, за да се избегне цензурата, се създаваха общества на други планети и нашите проблеми бяха техните проблеми. Така се надникваше в социологията на бъдещето, преодоляла настоящето. Изключвам класиците, които прогнозираха бъдеще, което в романите на Жулн Верн се случваше след стотина години, а колкото по-късната фантастика го прогнозираше, толкова повече се скъсяваше и времето на сбъдването. Сега фантастика се пише най-трудно във време, когато науката изпреварва с такава бясна скорост идеите на фантастите, че те закъсняват. А без голяма идея, която ще се реализира в бъдеще, фантастиката е немислима. Успях да изпреваря времето с клонингите само с 22 години, а Николай Теллалов с нанотерапията с пет-шест. Не можем да се мерим с Жулн Верн. По-скоро днес трябва да се пише доколко човешката психика и взаимоотношения изостават в сравнение с напредъка на науката, а това е също много сериозен проблем. Но не може да се каже, че научната фантастика е абсолютно непродаваема. Струва ми се, че не може да се каже и за никой друг жанр. А колкото до това какво ми се иска да не се продава толкова силно, то това са ония сладникави романтични романчета за домакини, които наричам еднодневки и захвърлям в кошчето, но за съжаление вървят като топъл хляб и колкото е по-кризисно времето ни, толкова повече вървят като бягство от действителността. Но попремине ли кризата, читателите се връщат към истинските художествени четива. И в това е надеждата ми – че те са временни. Дано и кризите да са временни.

Какво мислите за детските книги като част от портфолиото на издателството ви – имат ли шанс да попаднат сред вашата селекция издания, особено детското или приказното фентъзи, предназначено за по-младите читатели? Бихте ли издали например цяла поредица от фентъзийни приключения, предназначени основно за деца?

С удоволствие, отдавна си мечтая за това. Дори днес с Венета Въжарова във връзка с премиерата й „Трите книги, Демон, юда и магьосник“ си говорихме за това защо да не напише една такава книга приказно фентъзи за деца. И тя е запалена, и Тео Буковски също. Някога преди години разказвах такива приказни фентъзита на своите деца от типа на Жари и Морското момиче на Емил Коралов и Ян Бибиян на луната от Елин Пелин и на следващата вечер те ги искаха същите, но аз разказвах нещо друго, а те ме поправяха, толкова им бе харесало. И израснаха с любов към книгите и фантастичното. Една приятелка педиатър всяка вечер чете на внуците си книжки. Тя слага очила, те слагат своите очила играчки от пластмаса, всеки отваря книжка, тя чете, а те – двегодишният и тригодишната – местят пръстчета по редовете на своите книжки. И така се създава любовта към четенето и приказното. А не е ли най-хубавото фентъзи „Малкият принц“ на Екзюпери и за деца, и за възрастни, което ни учи на толкова много неща! Ето такива книги, появят ли се и то от български автори, искаме да издаваме. Но аз май прекалих и излях и сърцето си, дано някой не ми го открадне!

Какво е мнението Ви за специализирани електронни издания като Трубадурите – какво искате да прочетете в такива издания, трябва ли те да останат само онлайн, или все още има смисъл те да живеят и на хартия?

Мнението ми е, че са необходими. В тях бих искала да прочета създаденото и написано от най-младото поколение! Нашите млади автори са талантливи, много често и по-талантливи от преводните, но все още не е преодоляно мнението, че никой не е светец в собственото си село! Трябва да те признаят другаде, за да те признаят и тук. Казвам го от горчив личен опит! А би трябвало да е обратното, нали? Бих искала и в „Сборище на трубадурите“ освен прекрасните интервюта от млади автори и откъси от книгите им да има и някаква препратка към другите страни на английски, някакво експозе или синопсиз на предлаганите книги за прочит. Това днес не е толкова трудно особено по електронен път. И бихте могли да го изисквате от самите автори, днес младите чудесно владеят английския, а това ще отвори за тях врата, а и на списанието. А и дали трябва да го има и на хартия? Чели ли сте книгата „Скакалец в програмата“? Там имаше един великолепен разказ за съдбата на книгата през годините. Опитайте и на хартия, най-напред най-доброто през 2015, ако се продава, направете го два пъти в годината и така… Това е само съвет, решете си сами, но аз съм убедена, че хартията остава по-дълго и влиза в библиотеките, а там се съхранява за поколенията.

Един специален въпрос от член на екипа – лесно ли се пише за клонинги и бихте ли издали днес книга с такава тематика?

Не се пише лесно за клонинги и днес не бих издала книга с такава тематика. Дори своя, макар че писах първа за тях в света още през 1971 година, и добре че отпечатах първата й част в списание „Антени“, а те веднага бяха запитани откъде мога да знам всичко това! Естествено, не знаех нищо, но още тогава, а и преди се е работило върху клонирането на хора. Само че аз бях тръгнала от една енциклопедия и от идеята за лагерите по евгеника, в които са се правили всякакви опити за подобряване на арийската раса. И така се почна, докато не преведоха романа ми почти навсякъде, почти пиратски, само германците и руснаците платиха за авторски права смешни суми за двумилионните си тиражи, а аз доста по-късно получих Европейската награда за цялостно научнофантастично творчество. Овцата Доли беше клонирана през 1993 година, а Клондайк се изхвали, че е клониран и човек, но излезе блъф. Но не е блъф, че опитите продължават. Моят роман беше роман предупреждение. След овцата Доли написах „Клонингите се завръщат“, а малко след тях „Клонингите си отиват“, Защото днес съм убедена, че клонирането може да е само клониране на органи. Не може да се постигне съвършенството на оригинала и дори да се постигне, клонингът е обречен. Безсмъртието на човека се крие другаде, в продължението…

Има ли нещо, което искате да споделите с читателите си и читателите на Трубадурите?

О, да! Да помнят, че четенето ще им отвори всички врати на познанието! Да обичат фантастиката, която ще ги съхрани вечно млади, както казва Айзък Азимов. И да не се отказват никога да постигнат невъзможното. Човекът прави и невъзможното възможно! Защо да не сте вие, читателите на „Сборище на трубадури“? Четете любимото си списание, четете любимите си книги и… до нови срещи!

Коментари

коментара