Пътят до себе си в стихосбирката „Органични форми“ на Николай Атанасов

0
Снимка на Пътят до себе си в стихосбирката „Органични форми“ на Николай Атанасов

Редактор на рубриката „Поезия“: Поли Муканова. На снимката: фрагмент от корицата на стихосбирката „Органични форми“ от Николай Атанасов.

Пътят до себе си
в стихосбирката „Органични форми“
на Николай Атанасов

от Богдана Тепавичарова

 

Николай Атанасов представя поетическа книга, която поставя въпросите за неумолимите закони на природата, разкрива човешките и обществените граници, какво следва от тяхното прекрачване и спазване, вътрешния и външния живот на индивида, както и семейството и дома, като символичното и буквално мястото на „изграждане“ на човешката личност.

Стихотворенията в книгата могат да бъдат условно разделени на няколко части.

Първата част разказва за семейството и средата, която то създава, и разкрива пред читателя поетапното развитие на поколенията от един род. Семейството и домът са два свързани образа – единица, в чиито рамки се реализират роднинските връзки, основно място за социализиране на децата, както и най-сигурното убежище. Но тук главата на семейството се е самоизолирала от всички, включително от собствените си роднини – майчинството е превърнато в мъчение, а не благословия за неговата съпруга, в една връзка – неспирна битка за надмощие. В тази среда се оказва, че по наследство се предават неврозите и вътрешните демони и така се променя значението на семейството и влиянието му върху всеки индивид, включен в него.

Дъщерята, която е станала майка, е носител на традиционни норми, тя проявява нетърпимост, като достига дори до физическа агресия, спрямо своя трансгресирал границите на тези норми син. Думите, идващи от нейна страна, акцентират върху редица стереотипи, свързани с лирическия герой, и върху него автоматично се пренасят негативи, свързани с баща му – никъде текстът не показва реалната им изява. Така тя се опитва да го върне в рамките на „нормалното“. От лирическия герой се изисква отдалечаване от същността му, чиито негативни черти му биват вменени отвън. Тоест героинята трансгресира това, което трябва да е майката – закрилница, оказваща безрезервна подкрепа на своите деца, заради неспособността за овладяване на собствените си демони и символичното си превръщане във вълк. Тук се показва и до какво е довела несигурността на майката, рефлектирала върху поведението на бащата – превръщането на семейното убежище в място на ужаса, чиито обитатели вярват, че заслужават тежката си съдба. Тази среда прави от децата несоциализирани и нефункциониращи правилно индивиди.

„…И майка ми като дядо не превъзмогна мъчението на демоните си

и бавно удави баща ми

в море от вина и самоомраза.

В убежището на наложителните си обвързвания и аз

обичах, без да ме докосват

и докосвах, без да обичам себе си…“ („Вълци“)

Така книгата достига до втората си част и въпроса за различната личност, отношението към нея, мястото ? в обществото и саморефлексията, която тя си прави. Сцена на действието е градът, като индивидите са изместени в неговата периферията – под земята, в пълна тишина и тъмнина – в изолация от външния такъв. В този смисъл много ярък е контрастът с добре осветеното пространство „отвън“, което е изпълнено с различни официални и неофициални обществени институции, които действат като контрольори на всичко случващо се.

Следва обръщане на погледа – той идва отвътре на лирическия герой, който отхвърля нуждите си, желанията си и самия себе си. Тук той не може да приеме, че не отговаря на критериите на другите, за това какво трябва да представлява, заради страха, че иначе ще се окаже в недостойна позиция. Нежеланието му елиминира възможността да бъде щастлив и в хармония със самия себе си. Това се случва в такава степен, че на индивида му е нужно да си припомня значението на думата любов, както и да се опита да ? намери място, в своето съществуване… като тази възможност обаче е напълно блокирана. Резултат от всичко това е, че следва все по-голямото вкопчване в представите за „нормално“, така че самото чувство бива изместено от желанието то да бъде изпитано на всяка цена и естествената необходимост от постигане на връзка с друго човешко същество е изкривена – няма как отношения, базирани на такова желание, да са пълноценни или дълготрайни, – другият не може да запълни отворената празнота в душата на лирическия герой. Това довежда до грешни решения и страдание в бързината човек да избяга от себе си, и все пак да успее да усети някакво щастие в живота.

„… обичаме да се вкопчваме в обичането

да прегръщаме да притискаме

да не изпуснем

да не скъсаме сатенената

паяжина

любовта да не

и а“ („Пашкул“)

з г

б я

Индивидът се саботира, защото дълбоко у себе си не смята, че не заслужава любов, не я разпознава и впоследствие е обречен да живее с липсата. Героят остава сам със себе си и в определен смисъл е свободен, но е неспособен да приема и още по-малко да оползотвори своята ситуация – няма представа какво да бъде следващото му действие и от това следва изпадането му в още по-тежко състояние.

„Отиваш си механична моя

безотказна зависимост

оставяш ме парализиран

в непоносимата свобода…

буксуващ череп…“ („Механоид“)

Все пак в един момент лирическият герой успява да осъзнае състоянието си чрез случващото се с негов приятел – смъртта на бащата, разкрива живота в тайна, като живот в яма под земята. Тук авторът призовава към това човек да си позволи да бъде щастлив, а още – да помогне на останалите около себе си също да станат такива, да противопостави гласа си на мълчанието на предтечата. Смъртта е край и сбогуване, но се оказва и възможност за ново начало.

В третата част стават ясни влиянието на семейството и обществото върху психиката и поведението на индивида. Това с особена сила важи при срещата му с другия. Заради невъзможността за намиране, разбиране на себе си и действие – спрямо собствените нужди – героят се поддава на различни представи за щастие и в крайна сметка остава само с неясни надежди и страхове. Това го прави лесно податлив към доминацията на другия до степен, в която той се разкрива като другия – звяр. Лирическият герой достига момент, в който е наясно какви са отношенията му с другия – има желание, но липсва близост, любов и равноправие – но поради дълбокото си вътрешно убеждение, че не заслужава щастие, заради различността си, живее по начин, по който смята, че е нормален. Другият е приет за господар и единствено физическата болка намалява самоомразата на индивида, а жестът, довеждащ го до трансцендиране на физическото чрез болката, е приет за израз на любов от другата страна. Това се случва главно защото за героя това е единственият начин, по който се убиват демоните на бащата, превзели и измъчващи съществото му.

„…повелителното му

кимване – началото на уморен ритуал,

който всеки път ни завлича

с нова настойчивост. Готов съм

да му простя за празния поглед

и за тромавата самоувереност

стига да ме подчини с уменията

на вулгарните си ръце

и с изкуството на унижението…“ („Месарницата“)

В един момент обаче личността осъзнава необходимостта сама да направи стъпката и да се освободи от своите зависимости, за да може да възвърне себе си и да заживее спрямо новото си световъзприятие.

В четвъртата част се отдава място на ретроспекция, равносметка и отправен към бъдещето поглед. Първата реакция на личността, открила как да живее и да борави със своята свобода, е да обърне ситуацията срещу представител на отхвърлящите го „нормални“ чрез собствените му страсти. Тук лирическият герой влиза в ролята на доминиращ, като крайната цел е да се развенчае митът за това, което обществото приема като мъжествено, и да се намери място на така или иначе съществуващите алтернативи. Впоследствие обаче героят обръща поглед към страдащите, за да сподели откритието си, че всеки може да бъде щастлив както намери за добре, да освободи всички страдали в миналото и да даде надежда за останалите. На този етап героят вижда възможността за това освобождаване от всички демони само чрез естетическото. Важен акцент като реална възможност за промяна на негативното обществено мнение към различните се поставя върху фигурата на учителя. Той може да бъде неин основоположник чрез ролята си за възпитанието и обучението, да утвърди индивидите като имащи равноправно място между всички останали, посочвайки множество примери. Друг източник на промяната може да стане всяка отделна личност, която осъзнае, че може да бъде пълноценна само ако много добре се опознае и приема и си позволи да прави това, което ще я прави щастлива.

„Наследството на семейството си опитайте

да разберете –

неосъзнатите демони до безсилие

ни довеждат

щастието е постижимо – не вън,

а вътре го търсете…“ („Работи ли микрофонът?“)

Силно затвореното, почти вакуумирано, задушаващо пространство изведнъж се разтваря и разкрива нови хоризонти. Поставено е началото на освобождаването на индивида, след като в самия него са се помирили всички сили и бушуващи емоции и той вече може да бъде себе си в пълнота. Добър пример за това какво може да бъде постигнато се търси отново в природата – любовта там е определена като „безусловна“, – без това да нарушава устройството на животинското царство. В крайна сметка, чрез словото, авторът пренарежда картината на света, за да даде един различен негов изглед и да се опита да приобщи инакомислещите, като ги постави в позицията на отхвърлените.

„…Ако си мислиш, че ще те приемем вкъщи с жена ти,

и ще ти постелим легло като на брат ти и мъжа му,

жестоко се лъжеш…“ („Корени II“)

В стихосбирката си авторът по своеобразен начин описва пътя на индивида, трансгресиращ общоприетите норми, както и всички трудности и проблеми, с които той се сблъсква, достигането до себе си и изживяването на индивидуалното щастие. Макар картината на света да не е никак благоприятна, авторът поставя акцент върху силата на човешкия дух и способността му да се справя и оцелява. Така Николай Атанасов създава картина на мечтаната общност, в която всеки ще намери място.

 

Корица на "Органични форми" от Николай Атанасов

Органични форми, от Николай Атанасов (София: Алтера, 2007)

 

Николай Атанасов е роден на 8 януари 1978 г. Завършил е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и английска литература в Брауърд Колидж, САЩ.

Дебютната му стихосбирка „Ябълка“ (Свободно поетическо общество), издадена с конкурс на Сдружението на българските писатели, се появява през 1999 година. Следват стихосбирките „Органични форми“ (Алтера) през 2007 година и „Манифестация“ (Алтера) през 2011 година. Печелил е няколко национални награди, между които „Веселин Ханчев“ през 1997 година и „Южна Пролет“ през 2000 година.

Публикувал е в списанията „Алтера“, „Съвременник“, „Витамин Б“, „Пламък“, както и в „Литературен вестник“, „Литературен форум“, „Капитал“, „Сега“ и др. Превеждан е на английски, немски, чешки, словенски, унгарски и хърватски езици.

Богдана Тепавичарова

Коментари

коментара