„Рефлексии“-те на Здравко Кисьов

Илюстрация към Рефлексии-те на Здравко Кисьов

In memoriam:

Здравко Кисьов

(1937 – 2015)

Здравко Кисьов е роден на 1 януари 1937 г. в гр. Завет, Разградска област, но почти целият му живот е свързан с град Русе, където е работил като журналист и редактор на литературни издания. Член на Съюза на българските писатели (от 1970 г.) и на Съюза на преводачите в България (от 1974 г.). Бил е зам.-председател на Клуба на дейците на културата в Русе, основател и първи председател на Дружеството на писателите в Русе от неговото създаване през 1976 до 1991 г., бил е и главен редактор на литературния алманах „Светлоструй“ (от 1982 до 1991 г.).

Автор е на поетическите книги: Откровение (1962), Монолози (1966), Покана за песен (1972), Баладичен час (1974), Вътрешен пейзаж (1976), И все сънувам хълм (1976), Необходима болка (1978), Безкрили ангели (1981), Местожителство (1982), Зрение (1984), Отличителен белег (избрано, 1985), Дихание (избрано, 1987), Тайнопис (любовна лирика, 1987), Показания (1990), Ежедневни разпятия (1995), Канон (избрано, 2002), Небесен глас (2002), Обратно време (избрано, 2007), на пътеписната книга за Латвия – Между солена и сладка вода (1977) и Рефлексии (посмъртно, 2015);

На други езици: Laiks milet (Време за обич) – на латвийски език, превод: Ояр Вациетис и Имант Зиедонис, (Liesma, Рига, Латвия, 1978), Starp salo udeni un saldudeni (Между солена и сладка вода) – на латвийски език, превод: Винифред Краучис, (Liesma, Рига, Латвия, 1980), Czystopis (Светлопис) – на полски език, превод: Войчех Галонзка (Miniatura, Краков, Полша, 2007).

Негови стихове са превеждани на английски, френски, немски, испански, гръцки, руски, полски, украински, белоруски, литовски, латишки, естонски, унгарски, словашки, румънски, сръбски, македонски, албански, турски, чувашки…

Негови книги се намират в Британската библиотека в Лондон, Конгресната библиотека във Вашингтон, университетските библиотеки в Оксфорд, Харвард и много други.

Известен е и като активен преводач на поезия, главно на поети от Полша и прибалтийските страни. Превел е книги с избрани стихотворения от Тадеуш Ружевич, Халина Пошвятовска, Тадеуш Шливяк, Анджей Важеха (Полша); Юстинас Марцинкявичюс, Витаутас Каралюс (Литва); Ояр Вациетис, Имант Зиедонис (Латвия); Матс Траат, Яан Каплински, Аарне Пуу, Индрек Месикеп (Естония), Катри Вала (Финландия), Алес Разанов (Беларус), Владимир Бурич, Вячеслав Куприянов (Русия), Марин Сореску (Румъния), Карл Сандбърг (САЩ), Вардан Хакобян (Нагорни Карабах), сборник съвременни латвийски поети, сборник 101 съвременни европейски поети, участия в антологии на полска, словашка, беларуска, руска поезия и други.

Участвал е в редица международни литературни форуми. Удостояван е с високи наши и чуждестранни отличия и награди, сред които: Орден „Кирил и Методий“ I степен (1982), Заслужил деятел на Българската култура (1987), Златен знак на Съюза на преводачите в България, Награда „Русе“ за изкуство и култура (1987), Заслужил за Полската култура (2002), Кавалер на Ордена „Кръст на земята на Марияна“ на президента на Естония – за особени заслуги към Р. Естония (2009), Международна литературна награда „Тудор Аргези“, Румъния (2011) и др. Почетен гражданин на град Русе (2007).

Почива на 23 януари 2015 г. в Русе, на 78 годишна възраст, докато неговата последна книга „Рефлексии“ се подготвя за печат.

За книгата „Рефлексии“ от Здравко Кисьов

Все по-кратко, все по-кратко, докато остане само една сричка,
с която да се каже всичко!“
Елиас Канети (из „Провинцията на човека“)

Само една сричка, с която да се каже всичко? – Бог.“
Здравко Кисьов (из „Рефлексии“)

Рефлексии (от лат. Reflexio) – 1. Размишления, самонаблюдения, анализ на собствените мисли и преживявания. 2. Отражения, отзвуци.

Рефлексии“ е една своеобразна книга от афористични, философски прозрения за живота, за морално-етичните норми на личността в обществото, за човешкия избор, за любовта и дълга, за цивилизацията и природата, за мимолетното и вечното. Това са малки импулси, отражения, откровения, кратки проблясъци, измъкващи на показ от неочакван ракурс мигове на бързотечния живот…

Тази книга има няколко характерни особености: писана е в Русе – родния град на Нобеловия лауреат Елиас Канети – и се родее по жанр с няколко от книгите на същия този Канети, а именно книгите му със записки „Провинцията на човека“, „Тайното сърце на часовника“ и „Мъчение на мухи“.

Не напълно поезия, не съвсем проза

(от личния архив на поета)

Свикнали сме да възприемаме текстовете от по едно-две изречения като афоризми. Очевидно, благодарение на класиците на този жанр – Ларошфуко, Лабрюйер, Паскал, или на съвременни автори като поляка Станислав Йежи Лец. Но има кратки текстове, например като „Записките“ на Елиас Канети, които са нещо повече от афоризми, макар че сред тях несъмнено има и такива, с духовитост, двузначност, ирония… Ала по-голямата част от неговите мисли и изречения представляват не толкова постулати, прозрения и впечатления от живота, колкото лаконични сюжети, ситуации, случки, психограми, характеристики и портрети; повече фикция, повече вероятни, отколкото действителни; несъстояли се още във времето и пространството, но възможни. Дефинирани в „трето лице“, единствено или множествено число, някои от тия лапидарни истории и сюжети носят самостоятелен смисъл, но разширяват неговите граници в съзнанието на читателя, допускат и други варианти.

Руският поет Владимир Бурич, който също си е водил подобни кратки записки, обозначи завършените текстове, състоящи се от един авторски ред, с названието „удетерони“ (от гръцкото „удетерос“ – нещо средно, ни това, ни онова, т. е. не напълно поезия, но и не съвсем проза.) Като „удетерони“ той определи много пословици, поговорки, надгробни надписи, крилати фрази, поради тяхната смислова завършеност, метафоричност и лапидарност.

Из „Рефлексии“

от Здравко Кисьов

(изд. „Авангард принт“, Русе, 2015)

Мислех си, че Пегас, този кон с крила, няма да иска нищо от мен, ни сено и овес, ни обор и завивка. Но той се оказа ненаситен и хищен: поиска живота ми, целия.

Кратки са тия мисли, защото са записвани нощем под светлината на мълнии или на кибритена клечка, за да не преча на близките си да спят.

Като цвете над пропаст живях, но хората край мен забелязваха или само цветето, или пропастта.

Улисан над книгите, разбрах, че пролетта е дошла, едва когато моливът се разлисти в ръката ми.

Писателството – хайка за думи.

Не ликувайте, не мислете, че падам. Птицата също от време на време прибира крилете си, за да се спусне от прекомерната височина.

Не искам да се завръщам в местата на детството, за да не залича там с големите си обувки следите от моите боси нозе.

Някога, в детството, всяко младо дръвче ми се струваше мачта на кораб, а сега виждам в него само утрешен кръст.

Крилата на Пегас ни пречат да видим, че всъщност и той носи самар, не по-малък от този на останалите коне.

Думата „болка“ не причинява болка, затова съм недоверчив вече и към езика.

В сърцевината на свещта – тънък, невзрачен конец, а колко много восък повлече със себе си в пламъка!

За да не гледам лицето си, аз строших огледалото. Сега от всяко малко късче наднича образът ми пак, хилядократно умножен.

Ето го първият плод на дръвчето, посадено от теб. Раздели го справедливо на четири: за слънцето, за дъжда, за пчелите и накрая – за тебе самият!

Неуморно, неудържимо някой в мене вика за помощ от деня на самото ми раждане.

Облакът почуква като слепец с тояжката на дъжда по земята и отминава нататък.

Нетърпелив и подвижен по нрав, не смея нозе да помръдна върху тази земя, за да не стъпя на кости на мои предци.

Звездите ми намигат съучастнически, сякаш знаят за какво мисля, когато погледна към тях.

Заедно с въздуха, който дишах, изглежда съм вдъхнал и птица, която сега пърха и пее в гърдите ми.

През всички врати, които в живота пред мен се отваряха, влизах само при себе си.

Не минавай през тази горичка, за да не смутиш кукувицата, която отброява годините ми!

Вчера рекичката беше пресъхнала, днеска рибите със сълзите си я напълниха отново догоре.

Реките, които извират от очите на нашите майки, не са отбелязани на нито една карта.

Най-мъчителният въпрос през първата половина на живота ми беше: Какво да правя? А през втората – какво да не правя?

Благодарете ми за този неуспех – за нечий друг успех е сторил място той!

Думите трябва да ехтят не като изстрели, а като стъпки от човек към човека.

Чия ли сълза е била тази солена снежинка на устните ми?

Виж, там където моят поглед и твоят се кръстосат в небето, неочаквано пламва звезда.

Когато заставам пред белия лист, все едно че заставам с лице към стена – за разстрел.

Пиша, защото не познавам читателя си.

Словото беше последното ми убежище, но и там ме откриха.

Най-после и аз осъзнах: И на стихове може, като на карти, човек да проиграе живота си.

Думи, само думи в живота ми, но всъщност не аз тях, те мене изрекоха.

Поетът е такава камбана, че звъни и тогава, когато я докосне пух от птица.

Твоята задача, поете, е да приютяваш тревоги, на които им е отказан от други хора подслон!

Пишейки, той редактира живота си.

Разговорът му със Смъртта преминал на четири очи, затова никой не узнал какво са си казали.

Няма да се дам жив на смъртта!

Разпознавам себеподобните си по раните им.

Не падай духом, тяло мое!

Не можеш, разбрах, да се извисиш, ако не се задълбочиш.

Помолих моя ангел-хранител да дойде при твоя – двамата да те пазят. Как бих могъл по-добре от това да изразя обичта си!…

Говорих на вятъра. До кого ли са стигнали думите ми?

Вятърът довя до мен ехо от въздишка.

Пръстът на Съдбата?… Но кой от всичките на ръката ѝ?…

Навярно във всяко безсмислие също се таи някакъв смисъл!

Вече не се чете. Брои се.

Такова време дойде, казва Никос, че след като си се ръкувал с приятел, трябва да си преброиш пръстите…

Винаги, на всичко има свидетел, дори на нашите сънища.

Пред Страшния съд ще претеглят единствено сълзите – казва Чоран, но не уточнява чии сълзи – нашите или на разплаканите от нас.

Колкото по-късно се състои, толкова по-страшен ще бъде Страшният съд.

Всичко, което не е на мястото си, може да стане зачатък на нов ред.

Земната повърхност се променя – някой непрекъснато размества с вярата си планините в нея.

Живот, съставен от тайни, една от друга по-големи!

Лежа по гръб в зелената трева и по звездите, сякаш букви, сричам загадъчната книга на света.

Очите ми се отвориха за толкова много неща, че ми се иска да ги затворя завинаги.

Имена – като океански приливи и отливи: ту отдалечаващи се от нас, ту отново прииждащи откъм миналото!

Сякаш че камък от сърцето ми падна. Но не беше ли всъщност това самото сърце?

Разопаковай ме от годините, докато достигнеш до детето под тях!

Видях вече най-важното в този живот: превръщането на лавровия венец в трънен и на трънения – в лавров, и мога да си замина от тук.

Умирам, още от самото ми раждане. И продължавам да се раждам, чак до самата ми смърт.

Все по-приведени от тежестта на годините стават плещите ми. Сякаш всеки момент оттам ще се пръкнат крилете, които трябва да ме отнесат безвъзвратно в безкрайността.

 

 

Корица на Рефлексии, от Здравко Кисьов (Авангард принт, Русе, 2015)

Рефлексии, от Здравко Кисьов (Авангард принт, Русе, 2015)

 

Comments

comments

Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,