Любомир Левчев – стихове

3
Снимка на Любомир Левчев

Редактор на рубриката „Поезия“: Поли Муканова. На снимката: Любомир Левчев.

Любомир Левчев

стихове

 

Покриви

Старата дядова къща

имаше покрив от плочи.

И даже помня, че растяха някакви треви

там горе…

– Къде е­ –

питам, –

старата дядова къща?

А те ми отговарят, че се разрушила

от само себе си.

– Виж –

казват, –

от плочите на покрива направихме

един оригинален тротоар!

…Разбира се, че плочите са същите.

Но дето къщата била се разрушила

от само себе си…

съвсем не ми се вярва!

Тя беше чудно съчинена къща –­

уютна,

проста,

човекоподобна…

Обаче както дядовото мироздание,

така и тя

си страдаше от същия дефект –

ужасно тежък покрив,

а основи няма.

Така че къщата не се е разрушила,

а бавно,

бавно е потънала в земята.

Потънала е чак до покрива.

И днеска аз по плочите ѝ ходя като котка.

И от комините димят чимшири…

А долу –­

в дядовската Атлантида –­

останало е всичко като някога.

Гори огнището.

В гърнето къкри боб.

И татко –­

мъничък –­

се гуши в скутите на баба.

– Заспивай скоро! –

шепне тя. –­

Че караконджулът върви по покрива!…

И татко се ослушва ужасен.

Да ­– чува се!

(Това са мойте стъпки.)

И вярва.

И потръпва.

И заспива…

А аз все още трополя по тротоара.

Жестоко трудно е да композираш покриви,

така че да ги издържат основите на времето.

Надстройката

(би казал Маркс)

не бива да премазва базата!

И ние – пишещите –

трябва да измислим нещо много вярно,

реалистично,

слънчево

и жилаво…

Защото ми се струва,

че

по покрива ни вече някой ходи.

И мълнии,

като крила,

над раменете му поникват.

1971

 

Аз, който не избягах от Помпей

Смъртта е тайнство. Страх… Но край – едва ли.

Земната люлка в пустотата ме люлей.

И чувам сферите кристалните сигнали

аз, който не избягах от Помпей.

Преди разкопките да ме разкрият

свит като ембрион, тих, вкаменен

аз просто устоях срещу стихиите.

И забравимото се вкопчи в мен.

Аз гледах как вий бягате надолу

към лодки и спасителни лъжи.

Окрали храмовете, вий се молехте

грехът на чужда памет да тежи.

Човеци. Зверове… Изчезна всичко.

Как хубав бе пустинният Помпей!

При мен останаха две-три тревички.

И слава допълзя като злодей.

Смениха Бог. Проучиха Вулкана.

Градът развратен станал е музей.

И само аз при себе си останах

аз, който не избягах от Помпей.

1994

 

Смъртта, препускаща на бледен кон

Бележки по белите полета
на един каталог от изложба

Търнър е можел да рисува, както си поиска.

Да, той е можел да рисува като Рафаело Санти –­

далечни сини хоризонти

с надеждно сини небеса…

Да, той е можел да рисува като малките холандци –­

земя,

вода…

и слънчевите странности.

Да, той е можел да рисува замъци

в развалини и сладостни растения,

като Вато.

И да остава

самият Джоузеф Търнър…

Ще кажете, че всеки може да рисува,

тъй както вече някой преди него е успявал.

Не е тъй проста тази работа!

Защото Търнър

е можел също да рисува като импресионистите,

още преди самите те да се родят.

Търнър е можел да рисува

като Матис…

и като нас…

(Това, разбира се, не е голяма чест,

ала е трудно обяснимо.)

Като че ли не той, а нещо друго е изисквало

да се рисува тъй

или пък другояче.

Като че ли

ние рисуваме

светлината

на историята,

а той рисува

историята

на светлината…

И затова не го засягат нашите съображения.

Не ми е ясно как се е отнасял той към политиката.

Рисува много пъти битката при Ватерло.

Ала не се разбира

това победа ли е или поражение.

Накрая

той рисува своите любими морски бури.

Рисува своите мъгли любими…

И внезапно –

скелета

или смъртта, препускаща на бледен кон!…

* * *

Картините, които най-много приличат

на днешните,

това са лудите етюди и ескизи

за бъдещи картини.

Нещо ескизно има в нас и в нашто време.

Надраскани сме ний

върху хартията на прехода.

Съдбата ни прилича повече на подготовка за съдба,

на опит…

Изтриват ни.

Изстъргват ни със ножа.

И ни започват отначало.

Художникът не си постига идеала.

И подвиг е да издържиш!

Но ний ще издържим!

Защото

кръвта ни е цветът основен

върху палитрата на времето, все още.

И нашите сълзи – едничкият съединител.

А съвършенството ще тържествува ли все пак?

Ще бъде ли завършена онази композиция мечтана?

И кой ще се любува на хармонията нейна?

Кой ще ни съзерцава?

Когато ний ще бъдем само облак прах

подир смъртта, препускаща на бледен кон.

1984

 

Стиховидение

Живея

със своя

убиец

в един и същи кръг,

в един и същи час…

И той нарича този свят – свой.

И аз…

Сега седиме – тримата с лъжата.

Тя ни прегръща

като обща любовница.

Налива нашите чаши…

– Наздраве!

казва моят убиец.

Очите му сияят

като огромни диаманти.

Една сълзица се отчупва

и пада в питието…

– Наздраве! –

казвам аз.

И пия.

Ала усешам как това вино изтича

от раната,

как лепне по гърдите ми

и как на ризата ми се явява

като червено привидение…

Убиецът ме гледа ужасен.

Той почва да крещи,

че няма въздух.

Той моли мен за глътка състрадание.

И гали моята

изгниваща

ръка.

Аз се заклевам,

че не ме боли.

Лъжата се усмихва снизходително.

А онзи слуша вцепенен.

– И още –

казвам аз, –­

смъртта изобщо не е страшна.

Страшното е

да те предаде приятел –­

много чист,

кристално чист

и светъл…

1976

 

Коледа

Смъртта дойде на Рождество

в два и полoвина през нощта.

С отвъден вой я поздрави

обреченото вече мое куче.

Дотичах бос и сънен и прозрях

стояха черни той и Тя,

два мрака със сияйни зъби.

Преди тринадесет години

с червена панделка на шия

едва прогледнал и ме близна

като за клетва звяра Вярност.

Напразно му избрахме име Гай.

(Не Цезар като всеки втори пес.)

Съдбата си не е прекръстил никой

дори след възродителен процес.

Отучихме го да пикае в моите обувки.

И го приучихме великодушно

с храната наша да се храни.

(По правилото на доминиканците

каквото господарят, туй и кучето!)

А тъй отдавна вече ний се хранехме с отрова!

Изял е моята вечеря моят Гай.

Напразно молиме: Прости му, Смърт!

Защото той е знаел какво върши.

Умряха най-напред краката му

и падна.

Погледна ме с огромните си кучешки

говорещи очи:

Не си отивай! Гледай ме докрая!…

И страшно изръмжа. И пак захапа мрака.

Накрая целият приличаше

на някакво извадено сърце,

което бие хвърлено на пода.

Седях до него и държах

издъхващата морда.

А пяната изстина и престана да трепери.

Тогава трябваше да се отвори

вратата на балкона,

както искаше поетът…

В девет часа мъглата се разрежда.

Кълвачът чука по тополата изгнила,

като че ли кове ковчег.

А Гай

лежи увит

в свалената от кухненската маса мушама.

Като свален от кръста.

Пиета!

Аз и художничката непохватно

копаем гроб. В този крив свят

едва намерихме лопата права.

От корени земята пука.

На дъното ръждясал ключ намирам.

Захвърлям го небето да отключва.

А кучето…

А Верността

напъхваме с последни сили

в тази ключалка кална на небитието.

От къщите съседни

през пердета плетени надзъртат

очите на бдителността.

Ще бъде съобщено, че съмнителни лица

укриват труп или съкровище.

Ще разкопаят. И, по дяволите! Нека!

Щом е такава ориста

на всички фараони, цезари, водачи

и рицари на верността…

Вали суграшица. Замръзнали сълзи

на кучешките ангели. Дано все пак

натрупа и покрие гроба,

маскиран с клони като вълча яма.

Философствам:

Вълкът е кучето на боговете.

Вълкът е куче вярно на умрелия стопанин.

А може би човек е бог с умряло куче.

Завършва празникът с елхите лъчезарни,

с подаръците, с прошките коварни…

Но и на Коледа настъпва час, когато

самотници разхождат кучета

под клоните неукрасени.

Забравени даряват спомени.

Потиснати освобождават

човека от световната държава.

А аз вървя през гробището за приятелства.

Разхождам аз само една душа на куче.

Тя тича превъзбудена.

Тя души храстите.

Но няма начин да остави своя знак.

При мен се връща, но не може да ме близне.

И аз не зная как

да я погаля…

А от площада идва вечерна манифестация.

Към телевизията се отправя и скандира:

„Долу правитеството!“

„Долу БКП!“

„Смърт на поетите, които пишат за души на кучета!“

Смърт!

Смърт!

Смърт!

Res, non verba!

1994

 

Удоволствието да губиш

Забравих си очилата

в миналата епоха.

И не ми се връща да си ги взема…

– Тук свършва цялото стихотворение –

ми казват младите. А аз упорствам

безсмислено:

– Не! Може би

тук свършвам аз,

но текстът продължава.

И почва моето видение разлъчно.

Забравих си очилата

в миналата епоха.

И не ми се връща да си ги взема.

Толкова не ми се връща, че

предпочитам да се скитам полусляп.

По-добре да падам по паважи

и по стълбища, отколкото да виждам

жалкото падение навсякъде.

Чувам падат някакви стотинки

в падналата шапка на мечтата.

Ще платя на падащия дъжд,

за да плаче вместо мен където трябва.

Аз не мога. Даже и да исках.

Ще платя на вятъра да движи

облаците и миражите, защото…

Аз се уморих. Не виждам вече

нито облаците,

нито образите скрити в тях.

Просто си забравих очилата.

А и те са ме забравили.

Това е краят.

1994

 

В невидимата кула

Снощи валя златен дъжд.

Още мирише на Бог.

Постелята на есента,

разхвърляна от страстите, пустее.

Жените се споглеждат озарени.

Но

не знаят коя е Даная.

2009

 

Утринна слава

Влюбен до уши,

богат на заем –­

тъй влязох на пияниците в рая.

А ти до мен сияеше виновно

с брилянтите на капките дъждовни.

Часът бе ранен.

Барът беше празен.

Но барманът –­

стар барман се оказа.

Огледа ни над рамките на очилата.

И ни благослови:

­– Какво ще пият господата?

Сто и шейсет коктейла

имал той в репертоара.

Научил ги на „Куин Мери“ в бара.

Но

„господата“ идваха от комсомола,

непосветени в тайнствата на алкохола.

Така че…

казах…

той да ни предложи.

­– О, да „Пинк лейди“ може би за Вас, госпожо?

Защо се смеете?!

Не сте съпрузи!

Кой ви пита?!

За брака трябва „Морнинг глори“ да опитате…

А утринната слава

беше смес такава,

че много скоро почна да ме олюлява

като на кораб. Гибелно вълнение!

А старият чудак бе в приказливо настроение:

­– Гледам ви… и за първи път не мога да позная

каква е вашата професия.

Впрочем, каква е?

– Писател! –

казах аз пиянски самохвално.

­– Така ли?!

Пишете ли за море?

Не?!

Жалко!

На ваше място аз бих писал само за морето…

– Защо?!

– Не знам! –

парола на сърцето…

Морето е любов!… А всичко друго ­– суша.

Не се сърдете. Или…

Просто не ме слушайте.

Обърнах се обиден с гръб кам бара.

Какво съм седнал да говоря с този смахнат старец…

Тогава изумен видях, че съм застанал на брега,

че ти си утринно море

и твойте бездни ме зоват.

От теб изгрява слънцето.

Ти ме докосваш

и се съмва в мене.

И тъй танцуваме прегърнати и заслепени.

Прости,

че пиша за морето

твърде късно.

Нас ни разделяха с магиите най-мръсни.

В целувките ни сипваха отрова.

Ала от дъното възкръсвахме отново.

И пак вълна те вдига като гребен.

Налей ми „Морнинг глори“!

Жаден съм…

за тебе!

Изминала е вече цяла ера,

откакто под дъжда вървяхме вчера.

1984

 

„Хотел Калифорния“

На сина ми

Карам бавно

по нощния път.

Не защото не го познавам.

Напротив,

помня опасните му завои.

Карам бавно,

защото

душата ми обича опасности,

но не обича завои.

Бавно…

Фаровете се провират

през крилати дървеса –

ангели-пазители,

надвесени над мен.

И внезапно те

или някой друг,

уплашен, че ще заспя

пуска музика.

Екват йерихонски тромпети.

Сриват стените ми.

Откъде знаят, че ми харесва

„Хотел Калифорния“?

Но мога ли да си наема стая в песен?

Вече е късно да питам

онемяла камбана,

угаснала свещ.

Китарите вече са се изповядали.

Колата вече е спряла по навик

пред чешмата, която наричах наша.

Сега лунният кон

пие вода

от каменното корито.

Всемирът мирише на бор и смола –

наркотик за призраци и вещици.

Опасно е да търсиш смисъла на този свят –

телесни страсти,

храм на недовършена душа.

Онази жълта светлина в далечината –

това е вход на

весело старопиталище.

Там правят последна любов.

Наричат се първи приятели

и пият вино от 1935-а.

Аз пия силна вода

от моята чешма

и си плискам лицето,

за да проверя дали не е избягало.

Никакъв Звяр,

никаква Тя,

никакъв Капитан

не могат да ми забраняват.

Този лабиринт е мой.

Той има много изходи,

но вече няма вход.

2013

 

Ключ

Пиехме тихо,

когато чухме стъпките на сянката.

И аз станах да ѝ отворя,

но тя се бе прехвърлила през оградата.

Тогава

Ловецът на проблясъци ми каза:

Виж какво,

я ми остави ключа под бърсалката.

Понеже се надявам да се върна пак,

понеже се надявам…

За разлика от Оня,

с когото сме си бърсали сълзите…

Остави ми ключа под бърсалката.

Както правят всички.

Вече не правят,

казах аз.

Но ще ти оставя ключа

под онзи облак.

Както правят всички мълнии.

А всъщност,

Господ не заключва.

2003

 

Книгата

Думите мислят, че съм заспал.

Книгата пада от ръката ми,

както пада птица

от омагьосан клон.

Но не пада на пода,

за да не смачка сенките,

нито на небето,

за да не изрони звездите.

И аз

вече не чета

всичко това.

Аз само наблюдавам

как някаква книга пада

от ръката на някакво

преуморено човечество.

И остава да плува разперена

като космонавт в безтегловност,

пеещ за някаква Родина…

А тя – чува и знае.

Тогава ти, скъпа, се присягаш

от другата страна на нещата

и загасяш смисъла

с шепот:

– Искаш ли нещо друго?

Друг полумрак?

Друг полусън?

Друга… книга?

– Искам, разбира се!

Но какво е книгата без любов?

Хората искат любов.

И не полу, а цялата.

Дори, ако е тъжна.

Дори, ако е безнадеждна.

Хората искат любов.

И аз искам.

Искам да я прочета.

Искам да те прочета

до края.

2009

 

Пепел от светлина

I.

Намерих си къща,

по-стара от всемира.

И веднага дойдоха майстори.

Купил си –

казаха,

скъпа грижа.

Всъщност старостта е непоправима.

Най-добре да се ройне

и от материала

да се направи

нещо съвсем ново,

както казваха последните вождове.

Но ти не изглеждаш решителен,

така че – прави ремонт.

Казах: Ще помисля.

II.

Цяла нощ лампата свети.

Мога да мисля и на тъмно.

Но ми е хубаво да гледам

как залезът се сгушва в мен,

а сутрин –

как излиза на пръсти.

И аз се правя, че не чувам.

III.

Стаята прилича на фенер,

а аз,

може би,

на догарящ фитил.

Пепел от светлина.

Нощни същества се блъскат

в стъклените ми стени.

Пърхат огромни пеперуди

със зачервени очи на крилата.

Ти си същият – казват те,

само че имаш крила на очите.

IV.

А сутрин ме будят птиците.

Техните клюнчета чукат

тиха съдба.

Всъщност закусват с пеперудите,

полепнали по стъклата.

После ми казват:

Внимавай с майсторите!

Натискат се да поправят,

защото има легенда –­

в основите на тоя дом

е скрито съкровището

на мъртвия керван.

V.

Кой демон е пуснал мълвата,

че в основанията на този свят

има имане

от самородно щастие?

Нямам предвид сфинксове,

свещени чаши,

говорещи скрижали

и алхимически магии…

Но нали все пак

керванът на времето

е натоварен с тайни?

VI.

Понеже ме е срам да моля,

заклинам:

Бъдете много предпазливи

с майсторите,

които предлагат

да поправят нашия свят!

2005

 

Утрешен хляб

Някога

упреквах своя син,

че не знае откъде се купува хляба.

А сега…

Той продава хляб.

В Америка.

Във Вашингтон.

През обикновените работни дни

преподава в университета.

Нощем пише стихове.

А във съботите и неделите

продава хляб

на пресечката на авеню Небраска и Кънетикът.

Българската нива запустява.

Земните жени, които

жънеха и хранеха потомствата,

си отиват, както свършва песен.

Политици разиграват мелодрамата

„Кой открадна родната пшеница?!“

Но остава приликата между хляба и човека,

скрита зад различни имена,

различен вкус,

а също и цена различна.

Моят син продава хляб за сандвичи,

питки розмаринови и бул маслинов,

пита „заатар“,

испанска „семолина“ със сусам,

орехов, пшеничен хляб, поръсен със стафиди,

италиански „пане белло“,

„паладин“, замесен със зехтин, мая и мляко,

царевичен хляб и хляб със семенца от тиква,

турски хляб и хляб от облаци…

Само български

и вчерашен хляб няма!

– Всеки ден остава непродаден

хляб – разказва моят син.

– Дават да си вземеш за вечеря.

Другият завързват в пликове…

И го изхвърлят…

И умората оборва моя син.

Хлябът го продава на съня американски.

(Тези думи значат и „Американската мечта“.)

Господи, не чуваш ли, че моят син те моли нещо!

А опасното проклятие като аура го опасва.

Ако имам право на една молба и аз

на желание последно, Господи,

направи това, което иска моят син!

После можеш и да го осиновиш!

В София

в сумрака бродят

сенки на старици.

Ровят кофите за смет събират хляб.

Сочат ми една – била учителка

по история и български език.

– Но не бързай! – казват. – Не избухвай!

Тя не търси хляб за себе си.

Тя храни

разни кучета и птици.

Тези мои думи също са храна за кучета и птици.

Господи!

За какво живея?

За какво се скитам сам в Родопите?

За какво надничам в изоставени герани?

И се ровя в пещери, затрупани от хора?

И замръквам по оброчища, отречени от тебе?

Търся пътя

към скривалището на последния магьосник,

който е забравил да умре,

но не е забравил тайната на хляба.

Не на днешния хляб, който се продава.

Не на вчерашния, който се изхвърля…

Тайната на утрешния хляб ми трябва.

Хлябът, който се целува.

Хлябът, който хваща за ръка децата

и ги връща вкъщи.

1999

 

 

Снимка на Любомир ЛевчевЛюбомир Левчев е роден на 27.04.1935 г. в гр. Троян. Завършва гимназия в София (1953) и библиография и библиотекознание в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1957). Работи като литературен редактор в Радио София и като главен редактор в „Литературен фронт“ (1970–72). Председател е на СБП (1979–88). Автор на книгите: „Звездите са мои. Стихотворения“ (1957), „Завинаги. Стихотворения“ (1960), „Позиция. Стихотворения“ (1962), „Но преди да остарея. Стихотворения“ (1964), „Пристрастия. Стихотворения“ (1966), „Обсерватория. Стихотворения“ (1967), „Рецитал. Стихотворения“ (1968), „Стрелбище. Стихотворения“ (1971; 1974), „Дневник за изгаряне. Стихотворения“ (1973; 1975), „Звездопът. Поеми“ (1973), „Самосъд. Стихотворения из десет книги“ (1975), „Свобода. Стихове“ (1975), „Изход. Стихове“ (1976), „Поздрав към огъня. Стихове“ (1976; 1978), „Откъс. Стихове“ (1980), „Заклинания. Стихотворения“ (1981), „Самосъд’83. Стихотворения из четиринадесет книги“ (1983), „Работническа кръв. Стихотворения“ (1984), „Бавен марш и други стихотворения“ (1984), „Поетическото изкуство“ (1986), „Метроном. Стихове“ (1986), „Убий българина. Роман“ (1988; 1989), „Седмата смърт. Стихове“ (1989), „Отвъд. Стихотворения“ (1994), „Небесен срив. Стихотворения“ (1996), „Пръстен от пръст“ (1999) „Селена. Лявото око на боговете. Стихове“ (2001) „Ти си следващият. Роман“ (2001),“Вечерен акт. Стихове“ (2003) „Пепел от светлина. Стихове“ (2005), „Окончания. Стихове“ (2006) „Писма от Ада. Есета“ (2008), „Кон със зелени крила. Седемнайсет стихотворения и една поема“ (2009), „Капризната игра на времената. Избрани стихове“ (2010), „Панихида за мъртвото време. Роман от спомени“ (2011), „Седемдесет и седем стихотворения“ (2012), „В невидимата кула. Любовна лирика“ (2014), „Дневник за изгаряне. Стихове (1957–1973). Том 1“ (2015), „Градината преди Рая. Стихове (1974–1989). Том 2“ (2015), „Тъжна светлина. Стихове (1994–2013). Том 3“ (2015). Носител e на множество награди, сред които: Златен медал за поезия на Френската академия и носител на званието Рицар на поезия (1985), Голяма награда на института „Александър Пушкин“ и Сорбоната (1989), Световна награда за мистична поезия „Фернандо Риело“ (1993), Орден „Стара планина“ – първа степен за „изключително големи заслуги към България, за развитие и популяризиране на българското изкуство и култура“, Националната награда „Христо Г. Данов“ за цялостно творчество (2008), Орден „Владимир Маяковски“ (2009), „Златен венец“ на Струшките вечери на поезията (2010). Почетен гражданин на София (2015).

 

 

Снимка на Витрина, посветена на Любомир Левчев, в библиотеката на Университета по библиотекознание и информационни технологии

Витрина, посветена на Любомир Левчев, в библиотеката на Университета по библиотекознание и информационни технологии

 

Коментари

коментара

3 КОМЕНТАРИ

  1. Приятелю, ти никога от нищо не си бягал! Радвам се, че съм общувал с теб и те познавам отблизо! Гордея се с това! И те уважавам и обичам!

  2. ОБРОК

    Душата ми изгни във таз държава!…
    Децата ни избягаха навън!…
    Със мене днес – каквото ще, да става!…
    Във краткия живот – случаен трън!…

    Какво прекрасно място продължава
    България да бъде – като сън!…
    Какво от мойте сънища остава?!… –
    Децата ни заминаха навън!…

    През целия живот се заблуждавам,
    че някога ще светне – ала, не –
    тук милата ни, родната държава,
    ни тласка бавно – все на колене!…

    И гледам как от другаде прииждат, –
    докрай да ни изкупят, но нима
    държавниците наши все не виждат
    как тихо си отиваме – с дома?…

    Как тихичко продаваме земите,
    как бавно бий камбаненият звън!?…
    Днес Крум го няма, българи… А дните
    броят ни все банкерите отвън!…

    Ювиги хане, колко си високо?!…
    И колко нямат българите глас?!…
    Живота си полагам във оброка –
    да се завърнеш някой ден на власт!…

    Да върнеш пак законовата сила,
    да вдъхнеш дух на българския глас!
    И да изчистиш таз държава гнила,
    преди да е очистила тя нас!…

Comments are closed.