Наблюдения върху градския облик в лириката на Иван Теофилов

0
Илюстрация към Наблюдения върху градския облик в лириката на Иван Теофилов

Фрагмент от корицата на книгата „Вярност към духа или значението на нещата“ от Иван Теофилов (ИК „Жанет 45“).

Наблюдения върху градския облик
в лириката на Иван Теофилов

от Деница Венкова

Погледът към града в творчеството на Иван Теофилов е не само хронотопна взаимовръзка на минало и настояще. Поетичният език на автора спира върху някои символи на паметта, които му донасят прозвището „поетът на Пловдив“. Родното е нужен елемент, за да стабилизира и препотвърди присъствието на субекта „тук и сега“. Често действа като град пристан. Все пак поезията на Теофилов не е взряна назад и не трябва да се мисли за нея като за естетическо фиксиране в памет и минало. Градът преди всичко е пространство на постижения (културни или технологични) в човешката общност. Но той е част и от ежедневния ритуал, от срещите (обществени или интимни) при опознаването на света, от вечния път, осмислил въпросите, които стоят пред човека. На фона на градското пространство се разкрива търсещият субект, разпилян по топографиите на градовете.

Пътешествието в градското пейзажно пространство е не само търсене на истина, но и откриване на духовен център. В творчеството на автора играят много символни образи, обхванали едно в друго; едно след друго сложните взаимовръзки на време-топос-субект-път. В резултат на това се постига прибиране и концентриране на смисъла: И в сгушената тишина на къщите / как ясно – като звук от древен делник, / прозвънва пението на бита, / възкликват стари мириси („Пладня“). Ежедневието се консумира, постигнато чрез изживявания и експресивна сетивност, в културните знаци на общуването. Той е изобразен и като величествен, и като незначителен, част от сивотата на делника. Понякога завръщането в родния град носи смислово значение на прераждане. На смислово новото в познатото лого- и всичко това – породено от крехка чувствителност.

Обект и субект изграждат алтернативни и понякога противоречиви позиции. Смисълът е разместен и градът – макар и роден – е разпознат като чужд или трансформиран от обект в субект – една неличима и непрекъсната смяна: Градът е триумфално извисен / и замечтан в старинно огледало („Неделя“) и чертите на града в подобен миг, / почти трогателно подсказани („Пейзаж с ветрец“). Като привмъкнат в него Аз, който осмисля света около себе си: градът се вдига, за да видя, / как сам ще затрепти… („Щастие“). Има различие в чувството, то е и древно и изначално. Настоява за автентичност и актуалност едновременно, защото идва от преди, но се помества в сега. Поставен е въпросът не само какъв е градът, но и кой е човекът в него? По пътя на живота той е знак или белег на собственото си съществуване, на същественото и значимото. Субектът е наблюдателят пътешественик. Той се удивява от света, от който събира и трупа непосредствен жизнен опит. За него, той е извор в цялост. Следователно това е погледът на още недостатъчно знаещия пътешественик. Авторът постига едно „разчупване“ и освобождаване на Аза. Веднага се поражда въпросът къде да търсим тази заключеност и в какво се състои тя, което ще изясним по-нататък. Без значение остават неволите на бита и произтичащата от него болка. Светът е себепораждащ се. Неговото лъчение рефлектира в душата на субекта, предизвиква и претрупва емоционално. Наблюдателят, опознал света, постига самопознание за себе си и само по себе си. Познание, което е и убеждава, че светът е такъв, какъвто е: и същото небе е приковано / от същите / звезди… („През детството“). Но това е установяване само на опорните точки, не и болезнено, издребняващо вглеждане в тях. Поглед, който винаги идва след познато и препотвърдено. Тук е заложена идеята за реконструктивните възможности на втория поглед. На вторичния смисъл, реабилитирал първото впечатление. Може да се предположи, че това е особеният поглед, погледът на смеещите се очи: Усмивката на погледа ми, който / следи нещата и ги обяснява! („Капан“). Усмивката (която също символизира висока степен на съзнание) от погледа в последствие отлита нагоре и придобива спасително значение. Нещо повече, по-надолу самото стихотворение ни завръща в детството, което означава, че се намесва и ретроспективно-реградният поглед. Навлизането и събирането на субекта в себе си; потъването все по надълбоко и назад във времето. Така се достига до интересна противоречива парадоксалност, а именно – картините, които се проектират пред окото, всъщност рефлектират върху мисловните фантазни полета на Аза.

Наблюдаващият се занимава със самия себе си. Гледайки, той се открива наново. Ритмите на природното и градското често се изравняват. А дистанцията от рефлексията дава на видяното възможност да „разказва“. Тази възможност – да видиш и да кажеш – създава ново поле на смисъл, в което човекът се разтваря.

В художествено отношение един от най-значимите за мен похвати при Теофилов е изграждането на архитектурните детайли в градското пространство. В него има много живост и пъстрота: улици избелели; напръскани от рижо слънце сенници; турски керемиди; летни, мокри плочи; реликви-сгради; барокови релефи; стълби-улички; прозорчето-клюкарник и др. Тази образност формира представата за фикционален и измислен град. Така се променя и неговият смисъл – от индустриална и регионална зона той се превръща в пристан на приютените чувства като носталгия, спомен, надежда или мечта . Социалните локации са терен за срещи и експерименти на външния и духовен пейзаж: По шумния търговски коридор / на улицата с Халите как бодро; разхождайки безумния копнеж / на преживяното през всичките си дни… („Човекът с кръглата шапка“). В архитектониката на града свят, се приобщава другият възможен поглед на човека. Това е удоволствието от сетивата на окото, намерило нещо хубаво дори и в руината. За физиономията на града свидетелстват и централните културни локации като площади, пристанища, дюкяни и др., които присъстват в света на субекта подобно спирки места за срещи, но и чакане. Пейзажите са преливащи, загубили ясните си граница. Някои пространства са неделими и дори срастват със същността на човека Дом, Къща, Двор. Тези пространства субектът носи вътре в себе си. Следователно те се разбират и като подвижни. Това позволява взаимопроникването на материално в духовно, изгражда взаимодействието между мисъл и дейност. Тези взаимодействащи си пространства, условно могат да се квалифицират като оксиморонни в своята функция – на безизходност, но и свобода: с дюкянчетата в библиотечен ред, / които все тъй просто и забавно / живеят в своите стереотипи („Капан“). В затворените, интимни и лични пространства се търси изход, места за пристан. Особено място в стиховете е ъгълът, от който сякаш субектът трябва да се оттласне. Те са част от по-големите (обществени) такива. Това е онази свобода на движението през наличното, която съвпада и е възможна както с реалните битови позиции на човека, така и с неговото фикционално придвижване.

От посоченото дотук се налагат две образни (интровертни и екстровертни) посоки на възприятията за града: непосредственото възприемането на погледа и това на усещанията. Търси се и се постига успоредяване на познати и непознати образи.

Идеята за усвояване на пространството е представено чрез пътя. Той разширява наличното и познато пространство. Вървенето през улицата е споделяне на света, комуникативно-свързващ акт. Медиативен елемент между човек и град; град и свят. Така се изгражда хоризонтална мрежа от топоси, под повърхността, на които тече идеята за споделеност на изживяването. Затова поезията на Теофилоф се чувства като пълнокръвна и жива, а градът се мисли като основен елемент на ежедневието, като град, събиращ в себе си всичко. Улицата, сливаща се с архитектурата на градското пространство, е метафора за подредбата на света, за неуморимостта на човека, който върви по нея. Всъщност той не върви, а по-скоро се разхожда. Това предполага втория (след ъгъла) символичен акт на оттласкане от познатото (дори родното) – прагът и дворът като негова алегория (В стихотворенията Пролет; В църквата „Константин и Елена“; Неделя и др.) Разглеждането на града свят е внимателно и прецизно подобно на пазар: като препълнени със плодове коли / на детския пазар в четвъртък („В ателието“). Много ярко е чувството за приобщаване, опознаване и успокоение, въпреки негативизма на наличното битие. Целите не са важни, а посоките и вгледания поглед напред. Именно възможният нов хоризонт придава светлина и оптимизъм на поезията. Затова и улицата и тротоара сценичен са място за свободен избор, за среща с хора, тълпи, но и със сгради (и техните придатъци като тераси, крепостни стени, магазини и др.), се явяват естествена локация на празника (В Празници и Празник)

Привмъкването, или тихото излизане на субекта, е подсказано и с други пътища пътечки, насочващи към вътрешното и тайнственото, към нещо, което предстои.

Движението на изграждането, от посоченото по-горе отношение вече се движи от център към периферия: време <– топос субект –> път: и всеки двор да подреди така, / че да изглежда паметен и вечен и Тук можеш да открехнеш всяка порта / и да приемеш себе си достойно / като очакван гост („Пролет“). От тези две локации, от техния детайл тръгва и се разлива цяла експресионистична картина: Един риторичен пейзаж от механизирани багри / с побегнали слънчеви зайчета! („Миг“). Натрупващата се картина е като самия живот.

Деница Венкова

Коментари

коментара