Интервю с Александър Драганов

Илюстрация към Интервю с Александър Драганов

Представям ви Александър Драганов – човека цитадела, преводач, автор, организатор на събития, включително издаването на единствените тематични фентъзи сборници на българския пазар Мечовете. Въпреки, че съм се изказвала неласкаво, и то неведнъж в последните десетина години за някои от по-ранните му работи, сега съм във възторг от всичко, което имам шанса да прочета с неговото име като създател, съставител или преводач. Пораснах и се научих да ценя хората като Сашо, които живеят и дишат във фентъзийните измерения и отдават всяко парченце от реалността си в името на безкрайния куест по поддържане на надеждата, че нещата навън могат да бъдат различни – цветни, смислени и добри, както са в любимите ни книги. Надявам се следващото интервю да помогне да опознаете малко по-добре един от малкото останали стожери на фентъзи жанра в България.

Разкажете ни за проекта сборници с фентъзи разкази Мечовете – един от любимите ми фентъзийни проекти, включващ само родни, актуални и непознати, но безапелационно добри автори. Как се роди идеята, как се решихте да направите тази сериозна финансова и организационна стъпка, която вероятно отнема огромни лични ресурси на всички замесени?

Като повечето добри идеи тази за Мечовете се роди случайно. Моят приятел Бранимир Събев, който пише основно хорър, бе решил да се пробва с фентъзито и ми изпрати разказа „Кулата в Леденото езеро“, зимна приказка в стила „Меч и магия“. Мина доста време, докато се наканя да прочета разказа, понеже съм си роден проклет, но накрая го сторих и ми хареса много. Случи се така, че по това време аз бях написал два разказа от цикъла „Сказания за Ледената планина“ и реших да ги издам с този на Бранко. Той се нави, поканихме и други колеги и така първият сборник от поредицата, „Мечове в леда“, се появи на бял свят.

Книжката се прие много добре и имаше наистина магична премиера в ДК „Средец“. Това наистина активира авторите от клуба и през следващите месеци направихме риалити-романа „Вечер в скрития квартал“, ърбън фентъзи, което разказахме в ефира на радио „София“ при инфохолиците Емил Янев и Кин Стоянов. Те имаха големи планове за тези романи, които се измисляха на живо в тяхната „стори-лаборатория“, но за жалост те не само не се осъществиха, но ръководството на радиото ги съкрати, като така унищожи една от малкото възможности млади български автори да стигнат по-широка аудитория.

Така или иначе ние вече се бяхме запалили по идеята за ърбън фентъзи и така се появи вторият сборник „Мечове в града“, който беше най-голям и най-амбициозен. Третата книжка, „Мечове в морето“, бе тематично антипод на първата, но по-близо до нейния обем и мащаб. Причината е точно в това, което споменахте, писането на разказ, работата по редакцията, разходите по издаването, всичко това отнема доста енергия на авторите, а трудността по разпространението убива част от ентусиазма им. Все пак обаче и трите книжки имаха своите читатели, и затова работим по четвърта, „Мечове в космоса“. Идеята е тя да излезе на книжния пазар края на тази или началото на следващата година.

Кои са основните хора двигатели на проекта, всеки ли може да вземе участие в него и как избирате темите на всеки сборник?

Що се отнася до двигателите на проекта, това сме основно аз, Бранимир Събев, който винаги ни помага, и Весислава Савова, която направи редакция на разказите от втория сборник, а сега работи и по четвъртия. Разбира се, всеки един от авторите, които са участвали, заслужава уважение, както по-младите творци като Васил Мирчев и Милен Станиславов, които направиха дебюти в нашите сборници, така и по-опитните, като Донко Найденов, Явор Цанев, Иван Димитров или Сибин Майналовски. Извинявам се на тези, които не съм споменал :-)

Иначе участието става с покана – от мен, Бранко или по-рядко Веси, като се стремим да има микс от по-утвърдени и по-нови автори. Темите ги избирам аз, авторитарно и недемократично :-)

Сайтът на „Цитаделата“ от години публикува актуални новини и ревюта на книги. Според моите наблюдения са предназначени най-вече за по-младите фенове на жанра. Нарочно ли е това сегментиране на тематиката, или просто отразява личните ви предпочитания? Кой стои зад „Цитаделата“ като екип и какви са плановете ви за в бъдеще, защото за мен това е силен бранд, с гарантирана фен база и висока посещаемост, които биха могли да се организират за много каузи?

Ако трябва да бъда болезнено откровен, брандът на „Цитаделата“ беше най-силен около 2010 год., когато манията по „Хари Потър“ стигна своя зенит с последните филми, а в същото време започнаха много нови поредици като „Пърси Джаксън и боговете на Олимп“ и „Реликвите на смъртните“. Тогава на ден влизаха по хиляда човека в сайта, докато днес са 200-300, отчасти защото много читатели виждат какво пускаме направо през групата във Facebook, отчасти защото и аз съм човек и пиша повече за това, което ми е интересно, отколкото за това, което е актуално. Оттам за съжаление трябва да кажа, че и фен базата не е гарантирана – има я, защото постоянно пиша разни неща с колегите и така онези читатели, които искат да живеят с фантастичното, имат един мъничък свят, в който да се потопят с новини и ревюта.

Относно сегментирането на тематиката е вярно, че в „Цитаделата“ обръщам голямо внимание на онази част от жанра, насочена към по-млади читатели – книги от категориите Middle Grade и Young Adult и детските анимации за трансформъри и супергерои. Това е повече защото аз харесвам жанровете, отколкото търсене на определена таргет група, макар, разбира се, да се радвам, когато я намирам. А защо харесвам детски фантастика и фентъзи ми е лесно да отговоря. За едно дете винаги трябва да пишеш максимално добре. Сюжетът трябва да е интересен, изпълнен с обрати и не търпи пълнеж – дори да го има, трябва да е сръчно направен. Героите трябва да са симпатични и такива, с които читателят да може да се идентифицира. Действието тече динамично, препоръчително е в него да е преплетен хумор. Това са все предпоставки за качествено забавление и аз вярвам на писателя Майкъл Скот („Тайните на безсмъртния Никола Фламел“), който каза, че за дете се пише по-трудно, отколкото за възрастен. Иначе личните ми пристрастия към този поджанр, поне що се отнася до литературата, се появиха с „Хари Потър“ на Дж.К. Роулинг и се утвърдиха с „Пърси Джаксън“ на Рик Риърдън.

Но не съм напълно съгласен, че пишем най-вече за младите читатели. Последните няколко години в „Цитаделата“ имаме доста ревюта на ужаси и фантастични и фентъзи романи от поджанра „гримдарк“, които понякога са 18+ като съдържание и тематика. По-скоро при нас липсват много дебелите и много сериозни епични фентъзи саги, които никога не свършват. Те ми омръзнаха някъде в късния пубертет.

Едни от малкото истински събития на общността от фентъзи почитателите се организират от Националния клуб за фентъзи и хорър. Какви хора участват в него, какви са целите ви и намират ли се достатъчно членове за офлайн комуникация по книжни теми? Във времената на фейсбук групите и свободното споделяне на информация и мнения, има ли все още място за срещи на живо за обсъждане на книги?

Все по-трудно става изваждането на хората от Фейсбук, още повече, че дори и излезли навън, някои от тях остават свързани нон-стоп с Матрицата благодарение на различните телефони и таблети. Основното ядро фенове в клуба сме стари приятели, запалили се от златните времена на форумите, когато всеки общуваше с другите през крещящи псевдоними като Darth Sparhawk и често по крещящ начин. Поради това ежеседмичните ни срещи винаги са интересни, независимо че на тях идват най-често между трима и седем човека. Големите срещи между 2010-та и 2012-та също бяха прекрасна инициатива, събирали сме до сто човека на събития за „Хари Потър“ и „Здрач“, но и тяхното време сякаш мина.

Сега по-удачно е да се правят срещи на различни общности. Тази година два пъти поканих официалната група на феновете на Пърси Джаксън за косплей и дойдоха по петдесет страхотни деца с уникални костюми. Миналата пък имаше отлично организиран „Фантастивал“ от Калин Ненов и Атанас П. Славов, на който дойдоха много хора, а пък наесен гостувах с приятели от клуба на читателската група „Между редовете“ в град Враца, където домакин ни беше Михаил Митев. Той е само ученик, но пък много ентусиазиран и с много хъс, а срещата се получи великолепно. Като цяло обаче всички имат проблеми със срещите на живо, от по нови групи до стари и утвърдени клубове като нашия и „Иван Ефремов“. Къде животът е повлякъл хората, къде „Интернет“ е убило нормалното общуване…

Изключение са годишните ни награди. Да чукна на дърво, но досега към тях има постоянен интерес, независимо от различните тенденции.

Работите и активно като преводач на имена като Рик Риърдън, Сара Дж Маас, Касандра Клеър  – разкажете ни, ако не е в нарушение на договорките ви с издателството, някои тайни от кухнята: преводачите могат ли да комуникират с авторите, които превеждат, по отношение на някои доуточнявания, както се е правило в миналото, или целта днес е просто да се предаде един хубав финален продукт в правилния срок, и на кое се набляга повече – на точния превод или хубавия превод, възможна ли е комбинация от двете?

Мога да кажа, че за „Егмонт“, издателството, за което работя последните две години, изискването е преводът да е хубав и точен, а е добре и да се предаде в сравнително кратък срок :-) Аз обаче не се оплаквам от това, напротив, предпочитам да имам, отколкото да нямам работа, а изискванията ме ласкаят, защото означават, че издателството ми се е доверило да се справя. За съжаление е невъзможно да комуникираме с авторите, които са много заети с тяхната си работа, но е много добре, когато има обратна комуникация с редактора. Тя е безценна за преводача. Същото важи и за авторските текстове, между другото.

Що се отнася до авторите, по които съм работил, нормално е към част от тях да имам пристрастия, а към други не. Не е нормално читателят да разбере това, без да ме познава. Целта е текстът да е максимално добре преведен, независимо от личния вкус. Лично аз обаче си признавам без бой, че най-лесно работя по Рик Риърдън. Той има лек, динамичен, бих казал вкусен стил, подобен на летен фреш – със съвременен език, динамично действие и много хумор. Ако мога да употреба термин в стил нюейдж мошеник, бих казал, че с него пишем на едни и същи вибрации, поради което преводът ми се получава леко, бързо и, ако вярвам на читателите, хубаво.

Харесвам и работата по Касандра Клеър, макар емоционалните травми, през които прекарва героите, понякога да влияят и на мен – една вечер, докато превеждах новата й книга „Железният изпит“ (написана в съавторство с Холи Блек), сериозно се ядосах на един от персонажите, заедно с главния герой! Що се отнася до Сара Дж. Маас, там най-много обичам да превеждам за злодеите и начина, по който тормозят добрите герои. Така беше и с първите ми преводи на романите за Войните на Демона от Р.А. Салваторе. Тогава обаче дебютирах в занаята и получих много остро, гневно и червено писмо от редакторката си, оказало ми безценна помощ :-) Иначе най-трудната книга, по която съм работил, е „Голяма риба“ на Даниел Уолъс – тотално не беше нито моят жанр, нито моята тема и изпитвах усещането, че не съм се справил. Но от „Артлайн“ по-късно ми казаха, че са доволни, така че може и да бъркам.

Могат ли преводачите в България да предлагат автори за превод на издателите, и издателите слушат ли въобще? Какви сюжети и автори ви се четат и превеждат по силата на личния ви вкус, а не от гледна точка на евентуална финансова възвращаемост или модерност?

За предлагането на автори – Адриан Лазаровски го прави с Х.Ф. Лъвкрафт, за което му отдавам чест и почитания, тъй като това е възможно най-трудният писател за превод. Аз обаче нямам такова влияние, а и не съм убеден, че книгите, които препоръчвам, ще допаднат на по-широк кръг читатели. Иначе ми се превеждат книги за елфи – може би от поредиците „Шанара“ и „Уорхамър“. Но не знам дали някога ще стане. Във всеки случай една от мечтите ми беше да превеждам книгите за Пърси Джаксън, и тя се сбъдна :-)

Има ли надежди някой да се заеме сериозно със Саймън Грийн, Тери Брукс и Уорхамър поредиците, за които съм чела в „Цитаделата“ много надъхващи ревюта?

За това дали има шанс да видим любимите ми книги, за които надувам главата на читателите в „Цитаделата“, съм по-скоро песимист. Тери Брукс е велик автор, който беше много известен у нас през 1990-те, но честата смяна на издателства, недобрите преводи и загубата на инерция и актуалност спрямо развитието на сагата „Шанара“ в САЩ според мен прави наваксването с него почти невъзможно. Подобна е ситуацията и при Саймън Р. Грийн, като при него натежава и това, че пише за нърдове. Обичам да сравнявам книгите му с измислената от него Найтсайд, скритото сърце на Лондон, където отиваш, когато вече си видял и изпитал всичко. Така е и с творчеството му – когато всичко ти е омръзнало и ти се струва банално, влизаш в световете на Хоук и Фишер или Оуън Детсталкер и те блъсва невероятна фантазия, смесваща безмилостна социална сатира с комиксово епичен екшън и жлъчен английски хумор. Но колко читатели са стигали дотам? Не много, ако съдим по това, че въпреки препоръките от видни блогъри като Христо Блажев, „Шадоус Фол“ не бе достатъчно успешна на родния пазар. Що се отнася до Warhammer, у нас липсва базата, която е от феновете на бордовите игри. Те са хоби, доста скъпо за средностатистическия читател, а пък да се издават книгите без тях е малко поставяне на каруцата пред коня. Няма да излъжа обаче, ако си призная, че се надявам да бъркам и някой издател да рискува. Като цяло моята препоръка винаги е била да се учи английски – тогава изборът на читателя става по-голям и не зависи от нашата не особено мила родна картинка :-)

Може ли в България някой ден да се говори за професия референт или професионален ревюист, който да помага в избора на бъдещите автори?

Навремето имаше такава професия – четеш книги на английски и ги оценяваш. Аз я практикувах по време на студентстването си. Не мога да кажа дали още я има, но що се отнася до моя принос, не съм сигурен дали помагах или пречех. Разбирате ли, тогава нямах представа какво може да допадне на читателите, а само претенцията за това, която маскираше баналният подбор „харесва ми – не ми харесва“. За тяхно щастие, „Бард“ не ми се водеха много по акъла, но пък „Инфодар“ ме послушаха на няколко пъти и после спряха да издават фентъзи :P Днес не съм убеден, че бих поел такава тежка отговорност като подбор на заглавия. Това може да е make or break момент за издателя, а аз не искам да нося вината в случай на провал.

Има ли определен поджанр, който смятате за излишен в актуалните фентъзи заглавия? Има ли и такъв, който е опасен в смисъла, в който за някои чалгата е опасна за подрастващите например?

За излишни жанрове не бих могъл да говоря – щом ги има, значи имат свои читатели и не са излишни, дори на мен да не ми харесват. А за втората част от въпроса, чак такъв апокалипсис във фентъзито като чалгата няма. В най-лошия случай посредствените фентъзи романи са като посредствените поп песни – еднодневки, които минават и си заминават. Чалгата е нещо по-лошо, деструктивен модел на поведение и подражание, който издига простотията в култ, еманация на всичко сбъркано в прехода ни, от овластените мутри през новините за плеймейтки до сбиванията за шумни кьочеци по време на сватби, използвани за разпалване на етническия фитил от нечистоплътни политически сили. Фентъзито всъщност е антипод на всичко това, част от онази положителна част на масовата поп-култура, която задава образци за мястото на човека като свободен индивид в една общност, с права, но и отговорности.

Интервюто проведе:
Ана Хелс

Comments

comments

Един коментар