Перуники за приятеля Агоп Мелконян

Илюстрация към Перуники за приятеля Агоп Мелконян, от Александър Карапанчев

Днес се отбелязват 9 години от кончината на Агоп Мелконян (10 март 1949 г. – 23 юли 2006 г.), български писател фантаст, преводач, журналист, университетски преподавател и книгоиздател. Тази публикация се препечатва от книгата „Спомен за света на Агоп Мелконян“ („Ерато-Арт“, 2008) с любезното съдействие на автора. Благодарим на съставителите Велко Милоев, Дилян Благов, Александър Карапанчев, на художника на корицата Александрина Капитанова, на редактора Мария Йорданова и на сем. Мелконян.

Перуники за приятеля

от Александър Карапанчев

Първа част

Спомени, спомени, пъстрокрили спомени – идват и после отлитат като птици, пропъдени от грижите на всекидневието. Някои възпоминания ще се завърнат пак и отново; а други ще изчезнат завинаги от кръгозора, оставили ни само няколко все по-избледняващи перца, които лека-полека ще се стопят. Но въпреки всичко в паметта продължава да пулсира – топла и растяща – онази магическа фраза: „Човече, почакай и чуй, Времето диша!“.

… Вече бях навлязъл в Христовата възраст, когато един ден ненадейно ми се обади Агоп Мелконян. Тогава още не се познавахме лично, макар да бяхме се засичали по разни отечествени конгреси на въображението: аз – любител и клубар (от него чух за първи път тая думичка), той пък – професионалист на перото и нашумял фантаст. Сега леко дрезгавият му, сякаш опушен глас течеше делово по жицата.

Обясни, че от клуба „Иван Ефремов“ му дали папка с наши феновски разкази. Прочел ги всичките, като от тях най-много му допаднал моят, наречен „В епохата на Унимо“. И понеже подготвял нов сборник с преводна плюс българска фантастика, съгласен ли съм да ме включи и мен? Защо не, зарадвах се аз, седнах пред пишещата машина и възпроизведох рожбата си според издателските изисквания. Помня, че в онези години се предаваше и втори, изваден под индиго екземпляр – за да се ползва евентуално от художника илюстратор.

Обаче Времето не само дишаше, но и се търкаляше.

Един ден (каква универсална формула, нали?) Агоп Мелконян ми каза, че това нещо, „В епохата на Унимо“ де, не се е харесало в издателството. И без повече обяснения ми върна машинописа, в чийто горен десен ъгъл беше драснато с химикал категоричното и енигматичното „Не!“. Толкова по въпроса. Ама ти, подхвърли ми вече по-свойски Агоп и дръпна от цигарата си, не се отчайвай, дай друг разказ. И тъй като ми се намираше подръка, аз побързах да дам друга история, та дано проработи късметът ми.

Този път той проработи – наистина! През 1985 година по книжарниците се появи съставеният от Мелконян сборник със светложълтото заглавие на космически фон „Фантастика 1“. За библиографската справка на тоя том ще възстановя шепа подробности: издателство „Народна младеж“, 376 страници, черно-бели илюстрации. Тиражът не се посочваше в карето отпред, но съм сигурен, че съвсем не е бил по „махленски“ скромен както днес. Да не говоря, че получихме напълно прилични хонорари (поне ние, българите).

Инак томът представляваше смел, атрактивен опит да се съчетаят преимуществата на антологията и периодичното издание, където – освен изящна, предимно млада проза – дишат статии, хумор и дори поезия с фантастичен вектор. Вътре бе включен и моят разказ за Стапен Кройд, нападнатия от шумовете. Всъщност така, подир участие в няколко фензина или любителски сборници, се осъществи първата ми изява в професионално направена книга.

(Навън пролетният ден свети яркобял; чувствам, че трябва да се поразтъпча малко, да усетя ласката на ветреца, да погледам зелено.

И ето ме в нашето дворче, при жилавите пера на лука, при пищно разцъфтялата се дюля-девойка и лехата с буйстващи перуники. Изрязани сякаш от изумрудена и виолетова коприна, тези цветя винаги са ме покорявали със своя ароматен чар.

Наскоро бях чел някъде, че перуниката е сред набора от вълшебни български билки, с които са прогонвани змейовете. Добре, а не може ли, фентъзирайки на бърза ръка, да се обърне поверието: тоест змейовете да се привличат от това цвете? И въпросните приказни същества да ни сгряват с огнения си дъх – нас, все по-хладните люде на новото „демократично“ време?

Последните движения на мисълта ме подсетиха, че Агоп бе един от най-топлите хора, каквито съм познавал, и притежаваше особено силна емпатия. Иска ли питане, че тя много му помагаше при общуването с различните човеци и в писането на неговата психологическа проза?!

Ще се наведа сега, ще набера букет перуники.)

* * *

Веднъж Агоп Мелконян ме запита дали имам някой познат или пък приятел, който хем да е млад, хем да пише хубаво. Беше започнал да отсява материали за сборника си „Фантастика 2“. Тук аз веднага си спомних за Светослав Николов, от когото неотдавна бях вкусил тъй странния и чудесен разказ „Мьобиусова повърхност“ (от него впрочем вземам и това изречение-заклинание: „Човече, почакай и чуй, Времето диша!“). Дадох телефона на Светльо и после Агоп сложи опуса му не къде да е, ами в самото начало на следващия том – ех, не дотам привлекателен като корица, но вече по-обемист и още по-шарен.

Ала Времето течеше, напоявайки ни с живот.

Един ден (пак тази удобна формула!) Мелконян ми поиска отново разказа за Унимото. Оказа се, че е запретнал ръкави да съставя сборник за рускоезичната библиотека „Болгария“. Тя излизаше в десет книги годишно, пускани от нашето издателство „София прес“ и разпространявани, то се знае, из земите на Съветския съюз. Държавна политика; културен ангажимент на високо равнище… Окей, кимнах аз малко скептично, ама да не стане както онзи път в „Народна младеж“? В отговор получих: а-а, не, не вярвам, тука гледат с по-широко око на литературата…

Правилно. През 1987 година се появи елегантното томче „Научная фантастика“ – в джобен формат, с близо 200 страници, с корици от „галактичката” Текла Алексиева. Там историята за моя Универсален модификатор съседстваше с разказите на светила като Любен Дилов и Величка Настрадинова, на самия съставящ Агоп и Петър Кърджилов… За мен тоя дебют беше наистина голяма изненада, празник, прощъпалник в други измерения на крилатото въображение.

Каква тръпка! Да ти преведат нещо твое на чужд език – и то на световен, и то за пръв път в живота ти! Тиражът трябва да е бил съобразен с просторния тамошен пазар – поне сто хиляди, ми подсказва интуицията.

С него се сближавахме постепенно, стъпка по стъпка, но сигурно.

За да стигнем до онзи априлски ден на 2004-та, когато двамата в усамотение се радвахме на току-що излезлия сборник „Ласката на мрака“, приютил между страниците си две дузини млади белетристи. Беше слънчево, бистро, с развихрена зеленина; ще добавя: свежо като на пролетно пристанище. Тогава редакторът и съставителят Агоп Мелконян взе черен тънкописец и ми подари следния автограф: „На Сашо – една толкова сродна душа, от другата“. Сякаш вече бяхме стари приятели (о, не, без думичката сякаш!). Преди това обаче се сработихме около неговата книга-диптих „Суматоха за душите“, която се отпечата по случай 55-годишнината на своя автор.

По онова време, на разни издателски и редакционни етапи, аз посещавах фантаста от зодия Риби в апартамента му. И всичко вървеше без много-много приказки. С едно изключение – интервюто, което той ми даде, та да го поместим отзад в книгата. Правихме го, заобиколени от бяла техника в кухнята на Агоп, пред пъстреещите в чинийки мезета и пред чашките, които после не брояхме.

Без никаква предварителна подготовка Мелконян отговаряше така свободно, тъй изчерпателно и изящно, че просто нямаше как да не му се възхитя отново!

На финала – след журналистическата част – домакинът извади старинен скицник с налепени вътре негови публикации и явно вкусвайки наслада, ми прочете оттам пет-шест къси студентски стихотворения. По-късно се разбра, че жена му пази доста такива скицници и от тях бяха промити куп златни искри – биографични & библиографски подробности. Защото кой ще отрече, че този писател живя и работи твърде интензивно?

… Спомени, спомени хилядооки, идвате, отлитате и ми напомняте радианта на метеорен поток. Тоест: на наблюдателя му се струва, че метеорите в дадена област – къде по-ярки, пламтящи като жарава, или по-слаби – извират от една и съща небесна точка. В нашия случай това е тя, гледната точка на човека, който споделя своите възпоминания. (Астрономията беше сред най-любимите научнопопулярни теми на Агоп.) Но хайде, казвам си аз, да чуем сега и друг глас, да видим и друг поглед върху някои неща от житие-битието!

С моите щрихи към портрета на Агоп Мелконян, с шепата ми свидетелства за ония времена – дотук. По-долу следва интервюто, което тогава излезе в книгата „Суматоха за душите“. Предавам го без грам днешна намеса; само на места, за повечко прегледност, съм сложил инициалите ни; а на края му бих искал да прибавя кратък, обаче не като епитафия, послепис.

Втора част

Александър Карапанчев: Живо-здраво, Агопе. Аз предлагам да започнем с въпроса: кой е най-яркият ти спомен от детските или юношеските години?

Агоп Мелконян: Цялото ми детство приличаше на една чудна приказка край морето. Свободни хлапета, слънце и много игри – ех, разбира се, под зоркото око на дядо и баба, бежанците арменци. Те не знаеха да четат и пишат, не владееха българския език. Преди да дойдат тук през 1922 година, са им изклали четири деца в Турция. Двамата идват само с баща ми (който бил близнак) и вече в напреднала възраст създават още три рожби. Моят дядо Хачик бе докер на бургаското пристанище, а баба переше чаршафите на някакъв богат доктор… Тези скъпи на сърцето ми хора ме научиха на морал и порядъчност.

Ал. К.: Би ли разказал накратко за първите си стъпки в Тера Фантазия – като читател и сетне като автор?

А. М.: Като дете и юноша не съм бил поклонник на фантастиката. Предпочитах да общувам с поезията и класическата реалистична проза. С фантастичния жанр се запознах по-отблизо, когато вече бях студент и същевременно сътрудник на вестник „Орбита“. После станах там редактор, излязоха първите ми разкази – те веднага бяха включени в антологии и преведени на разни езици. Това ми даде самочувствие да продължа да работя в Тера Фантазия. Така че моите първоначални стъпки бързо се превърнаха в стъпките на професионалист…

Ал. К.: Изявявайки се в ролята на журналист популяризатор, ти си постоянно потопен в историята и новостите на какви ли не науки. Те помагат ли на фантаста Агоп Мелконян?

А. М.: Не, категорично! Седна ли да популяризирам науката (нека вметна, че съм написал повече от 10 000 статии и имам две книги за астрономията и една за транспорта), аз се преобразявам в човек на знанието. Тогава проверявам всеки факт, всяка цифра – целта ми е да бъда в авангарда на научната информация и да я поднасям артистично на читателите. Виж, като автор фантаст съм твърде различен. Не искам да робувам на нищо и в това, надявам се, са се убедили всички, които са чели моите разкази. В тях няма никакви прогностики, никакво научно познание: фантастиката е литература, а пък литературата от своя страна е наркотик за душата.

Ал. К.: За добро или лошо трудът на преводача или писателя е пряко свързан с редакторската дейност. Според теб на какви критерии следва да отговаря доброкачественият редактор?

А. М.: Бил съм и съставител, и редактор на множество SF сборници, както и няколко години изпълнявах тези роли в списанията „Върколак“ плюс „Зона F“. Ще кажа, че човекът на редакторския стол е онова трезво око, което преценява произведенията, без да се съобразява с музата и самооценката на автора. Това означава, че господин редакторът трябва да бъде тънък познавач, много грамотен и да може сърдечно да работи с пишещите – нагласа, която се среща наистина рядко.

Ал. К.: А как мислиш: общуването с поезията дава ли рамо на прозаика?

А. М.: Всъщност аз дебютирах с поезия в списание „Родна реч“ (1968). През студентските години публикувах доста стихотворения в разнообразни издания. Щом се роди първият ми син, си рекох, че епохата на младите писачи на стихове е отминала. Честно казано, и досега пиша мерена реч, но не печатам. Веднъж имах неблагоразумието да подхвърля, че моята стихосбирка ще бъде последната ми книга – ето защо не желая да публикувам такава. Издателската ми къща „Ерато“ е пуснала около 30 томчета от „Малка библиотека – Поетична класика“. Тук са излизали Микеланджело, Хайне, Виктор Юго, Хуан Рамон Хименес, Емили Дикинсън и други светила… Също така направих две книги преводна поезия от арменски и антологията „Арменска лирика – ІV–ХХ век“. Няма да сбъркам, ако спомена, че аз съм единственият у нас, който е пресътворявал тази поезия директно от оригиналния й език. Да, аз безумно обичам поетичното слово. Когато съм сам или седим двамата с жена ми, ние си четем стихове. Искам моята проза да достигне нивото на една голяма поезия.

Ал. К.: Да продължим с клишираната питанка, която всеки изпълва със собствено съдържание: кои са ти любимите наши и чуждестранни фантасти?

А. М.: На първо място ще сложа Рей Бредбъри – цял живот съм му завиждал заради способността да измисля чудни и дълбоко човешки истории. Особено ценя братя Стругацки, превел съм три техни повести, познавах Аркадий Натанович, който ми е гостувал в България. Контактът с него беше моето висше образование по писателско майсторство. Той ме научи как да гледам на света, като въздигам над всичко нормите на морала. Щом Аркадий си замина, аз написах новелата „Дните на охлюва“ и тя е съвсем различна от останалите ми неща дотогава. Възхищавам се също от Лем, от неговата свръхинтелигентност – при това съчетана с една интересна чувственост, неразбираема за всекиго. Чувственост, която трябва да бъде преосмислена…

Ал. К.: Крими маестрото Джон Макдоналд казва, че доставя удоволствие първо на себе си, пък после – и на другите. Ти, Агопе, как постъпваш в случая и грижиш ли се достатъчно за своите читатели?

А. М.: Не, доставям удоволствие само на себе си. Естествено е, че всеки автор, докато работи, вижда на задната страна на листа някакъв неидентифициран читател. Въпросът е доколко ще се съобразиш с него, с масовия вкус, с непрекъснато променящата се мода. Няма мой разказ, който да не съм готов да публикувам отново. А за читателите се грижа, стараейки се да пиша хубави книги.

Ал. К.: Защо си решил, че не трябва да участваш в SF конкурси, и дори съветваш и някои колеги да не го правят?

А. М.: Не участвам в подобни прояви, защото не обичам спортните състезания – особено ако литературата стане такова състезание. Всеки конкурс поощрява един-двама, а пък наранява десетки други. Бил съм в редица журита, в моите списания съм организирал около 15 надпревари за къса проза, изчел съм хиляди страници и винаги, когато трябва да кажа кого награждавам, аз изпадам в колебание. Изящната словесност не е градина, та да я измериш с ролетка. При всички положения, честно да си призная, съм отличавал онези разкази, които ми харесват на мен самия. Нормално, нали?

Ал. К.: Да не пропусна да те питам: това тук първо или второ издание е на романа „Смърт в раковината“?

А. М.: Издание и половина… Съдбата на първата публикация (1994) беше тъжна, книгата бе прибрана от пазара. Не ми платиха. Тази история е твърде нечиста, затуй не искам да се връщам към нея. Радвам се, че най-после моето най-хубаво произведение ще стигне до читателската публика.

Ал. К.: Ами много ли ти липсва „Зона F“, която спря да излиза през януари 2003-та?

А. М.: Да, много ми липсва, в живота ми зейна празнина. Въпросното списание го правех с двамата си сина Виктор и Едуард, това бяха нашите съботно-неделни удоволствия. Седнали в детската стая, с ирландския сетер край краката ни, по един малък джин с лимон – така ние работехме над списанието усмихнати и с голяма любов. Продължавам да мисля, че то беше доста добро, но не аз решавам в случая, а издателят. С ентусиазъм бих се заел да го възстановя, имам в аванс три готови броя. И ако някой подаде ръка…

Ал. К.: Сега си представи, че точно ти си тостмастърът на Еврокон 2004 в Пловдив. Какви наздравици би вдигнал за българската (и за европейската) фантастика?

А. М.: Моят тост ще бъде следният: нека, моля ви, светът не изглежда такъв, какъвто е в нашите романи или в нашите филми. Те повече плашат, създават чувство за безизходица, за фаталност, показват напълно деформирани критерии за морал. Аз желая децата и внуците ми да живеят в различен от онзи свят, който ме стряска от екрана – ето защо впрочем не гледам фантастично кино. И на българските, и на европейските автори ще припомня старата проста истина, че писането е изповед на душата пред някого. Не мога да си представя пред кого именно се изповядват тези екранни чудовища! Винаги ми е било обидно, когато ме определят като писател фантаст. Ако изпод перото ми излизаше селска проза, щяха ли да ме наричат писател селяндур?… Всъщност аз пиша малко, мои работи са превеждани на девет езика, за мен прозата е общуване с някакво тайнство, с някакви загадъчни територии, в които не бих успял да вляза по друг начин освен с писаното слово.

Тъкмо сложих последната точка в разговора ни и посегнах по-делово към своето питие, когато Агоп запита: „Сашо, а не искаш ли да видиш нещо?“. Нещото се оказа видеофилм, заснет през ноември 2003-та в бургаската арменска църква „Сурп Хач (Светият кръст)“. Беше светло под купола; на заден план се открояваше стъклописен прозорец в зелено и бяло като пролетна ябълка; имаше много хора и изведнъж от пъстроцветната публика се отдели… моят сегашен събеседник.

Така започна драматичният диалог „Последният грях“, написан от Агоп Мелконян специално за канонизирания светец и един от най-големите поети на човечеството Крикор Нарегаци. Поводът – представянето му преди 1000 години пред Господа Бога. Пиесата бе кратка, наситено философска, изтъкана от копринените нишки на стихове и поетична проза.

Попивах образното (сладко и горчиво!) слово; вълнувах се и от новата светлина, в която виждах автора на „Смърт в раковината“. Той съумяваше да се превъплъти в житие-битието на великия лирик и морализатор, да му подари искри от фантазията си, да му прошепне сякаш едно сакрално „Сезам“, за да се разтворят вратите пред душевните му съкровища… Артист в своята пиеса! Впрочем това надали е толкова странно, казах си аз накрая, понеже Агоп е сред най-артистичните и интересни писатели не само тук и не само сега… Ала време беше да съобразя, че през този ден не играя ролята на литературен критик, и наистина да сложа заключителната точка.

Ал. К. (послепис, добавен след няколко години): Приятелю Агопе, усещаш ли аромата на перуниките? И чуваш ли, чуваш ли, Времето пак диша за теб…

Comments

comments