Ейдриън Чайковски и Сянката на умелите

0
Илюстрация към Ейдриън Чайковски и Сянката на умелите

Ейдриън Чайковски
и
Сянката на умелите

Не е за всеки задачата да омеси технологията, и то в нейна стиймпънк вариация, с чистата магия, черпеща сила от толкова древни и неразбираеми извори, че човешката логика да крещи с всяка своя брънка срещу съществуванието ? даже като дума. Ейдриън Чайковски прави своя мащабен и вдъхновяващ опит по темата, който, ако не друго, спокойно може да бъде наречен преднамерено оригинален – и естествено епичен. И е нещо, което задължително трябва да прочетете, преди да се наречете фентъзи фенове, ако и „Бард“ да взеха малко спорното решение да прекъснат поредицата едва след четвъртата книга, което, ако сте от читателите, които не желаят да загубят всичките си любимци до последната страница на сагата обаче, ще ви се стори милостиво решение, напълно недостъпно за феновете Мартинови, дето ще изпият в костен бокал тленните течности и на последния си личен герой, преди дядо Джордж да падне в двуметровата-дупка-порта-към-вечността. А и все пак след финала на четвъртата част надеждата е още жива за хепиенд някъде в необозримо бъдеще. Но нали знаете, надежда всяка тука оставете…

Това е историята на една империя, с всичките и слабости, логистични проблеми, механика на съществуването и нуждата от постоянна експанзия и непрестанни войни, за да се нарича и в бъдеще такава. Нейните членове не са точно хора, а биологично странни комбинации между хомо сапиенс и разни видове насекоми – бръмбари, мухи, комари, оси, богомолки, паяци и въобще всичко, което ви се ще да смачкате под човешката си петичка в пристъп на атавистичен ужас. Е, в този свят има и от класическите насекоми, но същите са с размерите на кон, та ако имате някоя от широкия спектър фобии от всичко пълзящо, летящо, хапещо и търчащо нощем по пода на кухнята – откажете се отсега, защото иначе рискувате да дадете няколко заплати на някой прехвален психоаналитик, вместо да се насладите на динамично приключение в алтернативна вселена.

В центъра на проблема на този странно нечовешки свят са осите – истински есесовски спартанци, които с помощта на грижливо отгледани от пеленачета универсални войници, комбиниращи боен майсторлък, гъвкаво летене и огнени топки при поискване, са се превърнали в безупречни машини за убиване. Та не е чудно, че точно тяхната раса решава да покори останалата световна гмеж и да постави началото на империя чудовище, което се храни с кръв, много, много кръв. С хитроумна политика на безскрупулни завоеватели, умерена жестокост и здравословна доза подозрителност дори към своите осите мачкат наред, като съчетават новите достижения на технологиите, които се намират във фаза пневматични и парни двигатели, с древни умения и неразбираеми магии. Защото Империята има нужда от нови души, които да мели в стомаха си, и претопява в роби, трупове или врагове, според нуждите на поредния обречен владетел, временно начело на този умален социум на собствената ни реалност.

От другата страна на барикадата са всички останали раси, или поне каквото е оцеляло от тях. Център на съпротивата – след достатъчно дълги вътрешни борби и малодушно затваряне на очички и отвръщане на поглед от проблема с надеждата, че ако не виждаш нещо, то не съществува – стои град университет, център на новите изобретения и брилянтните умове, общност от откровени атеисти и отричащи магията предимно бръмбарородни членове на местния БАН. Около тях има шепа градове-държави на различни подвидове мравки, които, верни на животинската си порода, имат общи съзнания, кралски особи, чиито повели са най-важни, и идеалната строева подготовка за масирани нападения, каквито си устройват всеки месец за забавление и подостряне на винаги жадните си за братова кръв резци. Съществува и империята на паяците – красиви елфоподобни, магични бойци и изкусни политици, които изгарят от желание да правят интриги и забъркват по-нисшите от тях раси в непрестанни конфликти заради едното естетическо удоволствие. Има и диви богомолки – родени откачени убийци; изящни водни кончета – благородници с мисия; мистични молци – отшелници; свръх подвижни мухи – вестоносци и летци; и още каквито други видове и комбинации се сетите, тъй като биологичното разнообразие често надвива ксенофобията и расизма, който се шири масово в света на Чайковски, и нечистокръвните мелези се появяват навсякъде, често в най-главните роли.

Не очаквайте поредната епика за доброто, надвиващо злото, въпреки очевидната нелогичност и неравновесие на силите. Тук здравият разум царува, и ако нещо е видно, че ще стане – то ще стане, освен ако не се намеси някаква материя, толкова нереална, магична и древна, че и нейната роля да се ограничи до една-две сцени в чудовищните заговори и баталии, които си уреждат умели и неумели, в конфликт на прогреса срещу статуквото. В този свят на непрестанни битки – било то на война, в единоборства или засади из странни градове – и най-добрите често умират, а лошковците триумфират безнаказано. Макар че тук за разделение между черно и бяло трудно може да се говори. Да, имаме завоеватели, имаме и завоювани. И никоя от страните не може да си позволи да се отпусне и за момент или просто да спре и миролюбиво да махне с ръка. Който умее, се изтъргува на достатъчно добра цена, защото често трудно може да се намери разлика между един или друг господар освен в техните имена; за останалите има само един път, и той е да отдадат живота си и този на всички свои близки, в името на свободата и правото на избор за вида битие, в което да водят. Кауза пердута…

Чайковски води умело повествованието, като подрежда епични сблъсъци на бойното поле, с ефектни схватки между първенци на убийствените изкуства. Нижат се различни гледни точки, които ни объркват до степен да веем знаменца за много повече от един отбор, да подкрепяме всеки и никой, да се съмняваме в яснотата на собствената си преценка в подобна ситуация и в конкретния избор, който всеки от нас би взел под давлението на несигурната бунтарска душа или изкушението на удобната масова организация. Не съвсем непознато усещане, нали? Желанието да си значим, дори и на привидно погрешната страна, или съмнителната привилегия да умреш геройски, като защитаваш кауза, обречена в мига на нейното рождение. Много повече от обикновено фентъзи развлечение или от поредната порция вътрешности и алени реки от животворна течност, които се леят през познат пейзаж, поредицата „Сянката на умрелите“ е ноарно, технологично, драматично и пропито с реализъм фантасмагорично пътешествие, което натъжава и замисля, както само наистина добрите текстове го могат. Понякога и тъмните нощи могат да донесат просветление, а отговорите се раждат и зад затворените от ужас или умора клепачи. Поне Чайковски смята така, и май ще съм от повярвалите му.

Ана Хелс

Коментари

коментара