Прекрасните лица на фантастичното в пет новоиздадени книги

0
Илюстрация към Прекрасните лица на фантастичното в пет новоиздадени книги

Прекрасните лица на фантастичното в пет новоиздадени книги

В рамките на последния месец на българския пазар се появиха пет книги, които на пръв поглед нямат много общо помежду си, освен че всичките са много добри. Една от тях е всъщност ново издание в един том на вече публикувани на български произведения, друга е дълго чакан, поне от мен, превод на български на може би най-особения роман, награждаван с „Букър“, останалите три пък са дебюти на нови за нашия пазар и език гласове. При един „втори“ поглед обаче видях в тези книги примери за възможностите и развитието на фантастичния жанр в последния век. Нещо като груба карта или общ план. Почти едновременната им поява в нови издания на български само подсили усещането. В някои от тях фантастичното има сериозно присъствие, в други е едва осезаемо. В нито една то не отсъства. Ако ви е любопитно как фантастичното се е проявявало и развивало в последните стотина години – как е раждало нови модернистични и неомодернистични течения (диаболизъм и магически реализъм) и как е оформяло нови комерсиални жанрове (научна фантастика, фентъзи) или пък как се в промъквало във високата литература „от едно време“ и „днес“, – тези пет привидно несвързани произведения оформят един чудесен кратък пътеводител.

Илюстрация към Густав Майринк, Голем (изд. Изток-Запад)

Густав Майринк, „Голем“ (изд. „Изток-Запад“)

Майринк, заедно с Ханс Еверс, оказва силно влияние върху едно от по-краткотрайните и интересни течения в историята на българската литература – диаболизма. В този том, освен класическия роман „Голем“, са и „Белият доминиканец“ и няколко разказа. Преводът е на Светослав Минков, което прави изданието още по-ценно: пряк поглед във времето, в което са творили някои от предшествениците на днешния уиърд и ню уиърд в Европа и България.

Илюстрация към Леополдо Лугонес, Огненият дъжд (изд. Унискорп)

Леополдо Лугонес, „Огненият дъжд“ (изд. „Унискорп“)

Наследниците на Лугонес са Борхес и Биой Касарес, а Маседонио Фернандес е негов съвременник. Разказите на Лугонес са сред произведенията, дали началото на научната фантастика и фентъзито в Аржентина. В сборника „Огненият дъжд“ има странни научни експерименти, предпотопни фентъзита, чудовищи растения и сюрреалистични видения. Все теми и образи, които правят от Лугонес един много по-странен и философски настроен Уелс.

Илюстрация към Бен Окри, Изгладнелият път (изд. Прозорец)

Бен Окри, „Изгладнелият път“ (изд. „Прозорец“)

„Изгладнелият път“ е любимата ми книга в тази група, а Бен Окри е достоен наследник на любимия ми нигерийски писател – Амос Тутуола. При Окри липсва очарованието на разваленият английски на Тутуола (очарованието като същинско омагсоване, защото изреченията на Тутуола буквално счупват нашия свят, за да ни покажат отвъдните), но изобилието от образи от световете на мъртвите и духовете в Африка е налице. Пътят на Азаро е не само вълнуващо приключение, написано от един от най-добрите англоезични представители на магическия реализъм, но и смислена алтернатива на скованото от формули и стереотипи епично фентъзи.

Илюстрация към Иън Макдоналд, Дервишката къща (изд. Алтера)

Иън Макдоналд, „Дервишката къща“ (изд. „Алтера“)

Британската фантастика винаги е била ориентирана предимно към утрешния ден и космоса „отвътре“, отколкото към далечното бъдеще и безкрая отвъд небето. Големите романи на Макдоналд са сред много добрите примери за това в новата английска фантастика. Неговата история на бъдещето е амбициозен проект, чийто фокус са развиващите се страни и територии: близкото бъдеще на Бразилия, Индия, Турция, а в последната му книга, Luna: New Moon (по която, изглежда, предстои и сериал), и Луната. Както подсказва и заглавието, „Дервишката къща“ е роман за потъналия в нови технологии древен Истанбул от недалечната 2027 г. – вече град от Европейския съюз, но все така в хватката на тероризма.

Илюстрация към Хасан Бласим, Лудият от площад Свобода (изд. Жанет-45)

Хасан Бласим, „Лудият от площад „Свобода“ (изд. „Жанет 45“)

За първи път чух за Хасан Бласим от големия (и също не особено познат у нас) М. Джон Харисън, който препоръчваше разказите му с кратък текст в блога си. След това прочетох разказа „Кошмарите на Карлос Фуентес“ и повече не ми трябваше. Неизбежно е, когато се говори за Бласим, да се обърне внимание на централното място на темата за войната в разказите му и да се говори за това как ужасът от тях става все по-актуален и близък до нас, но е важно да се отбележи, че това не прави от Бласим просто автор на документалното и автобиографичното. Ако това, което е в книгите му, са мемоари, то те са „преведени“ на езика на макабърната проза. Ако са свидетелски разкази, със сигурност са на събития, видени в повече от един свят. Бласим има усет за телесния ужас, сравним с този на Балард или на Кроненберг, и също като тях използва инструментите на фантастичното, за да оголи реалното до степен, в която то става трудно за понасяне и предизвикателно за четене.

Владимир Полеганов

Коментари

коментара