Изсветляване до бяло, от Катрин Валенте (фантастична повест)

Илюстрация на Изсветляване до бяло, от Петър Тушков

Този текст е част от рубриката „Преводен разказ“, водена от Владимир Полеганов. Българският превод на разказа Fade to White от Catherynne M. Valente се публикува за пръв път в сп. „Сборище на трубадури“ с любезното разрешение на авторката. Илюстрация: Петър Тушков, по изображението WWII Propaganda от James Vaughan (CC: BY-NC-SA).

Изсветляване до бяло

от Катрин Валенте

2015 © Catherynne M. Valente

2015 © Jeni Koleva

Борѝ се с комунистическата заплаха от задния си двор!

ПРИБЛИЖЕНИЕ върху светлооката Бети в яркозелена рокля, можем да хванем и някоя отсянка на спанак в долния ъгъл на кадъра. [Към артотдела: добро утро, Стоун! Опитай се да не заспиваш на следващата среща, моля те. Мисля, че ще е добре да се отнесем малко по-патриотично към одеждите. Рокля на звездички и райета, къдрици с цвета на американските житни поля – Малката знаменоска1 и тоя сорт неща. Придържайте се към червено-бяло-синята палитра.] Бети държи лъскава зелка с размер на предвоенна диня. Мускулите на ръцете ѝ изпъкват от тежестта на този ЗЕЛЕНЧУК НА БЪДЕЩЕТО, творение на Градинските капсули „Победа“. [Към артотдела: зелето най-здравословният зеленчук ли е? Морковите много по-добре изпъкват, а и кореноплодните напомнят за предимствата на „Синтпочвата“, която се произвежда от Капсулите.]

Бети се обръща към камерата и казва: Краят на войната не означава край на нашите „Градини Победа“. Бдителната домакиня трябва да знае, че всяка засадена градина е боеприпас във Войната, Битката, Борбата с комунизма. Една-единствена капсула плюс шепа „Подсилена хай-ураниева вода“ може да осигури десет квадратни метра безопасна плодородна синтетична почва – и семената са включени в цената! АРХИВНИ КАДРИ с учени: лаборанти и други бели престилки. Нашите изследователи подбраха от предвоенния каталог и подобриха широка гама модерни устойчиви култури, за да ги превърнат в Зеленчуците на бъдещето. [Към сценаристите: да не се споменават предвоенни култури.] Погледнете това чудесно зеле. Полезно, изобилно и само на три седмици разстояние от вашата трапеза. [Към сценаристите: пак ли зеле? Нали знаеш къде се яде много зеле, Стоун? В Русия. Дай ѝ една хубава дебела тиквичка. Дълга колкото мъжка ръка. Нека я сложи в скута си, а горния край да се намести на гърдите ѝ.]

НОВ КАДЪР с Бети, която върви сред житни класове, високи като борове. Но това не е всичко. С малко помощ от нашите приятели в Капсулите на победата, ще можете не само да изхранвате семейството си, но и да играете важна роля в отбраната на родината. Бети се навежда да ни покаже едрите, дебелолисти растения, който нейната синтпочва е родила. [Към кастинг отдела: гледайте да вземете някоя пищна мома, че да покаже деколте, като се навежда. Нали сме се прицелили в плодородието. Нейното, нашето.] Eдин съвет от мен: засявайте през определени интервали от време нашия патентован „Спанак на свободата“. Оставете малките зелени агенти да си свършат работата по изсмукването на полезните изотопи и радиоактивните остатъци от дъжда, от подземните води и въобще – отвсякъде! [Към сценаристите: Стоун, не говориш сериозно! Изсмукване?! Това звучи ужасно. Оползотворяване. Аз ли трябва да ти върша работата?] Отнесете реколтата си в „Депата на победата“, за да получите своите ваучери „Урожай“, които се приемат за разплащане в множество местни търговски обекти. [Към ръководителя на проекта: не можем ли да плеснем тук я машина за безалкохолно, я нещо друго, че да издоим някой спонсор за продуктово позициониране? Бива ли така да се пропускат възможности?! И дали да не направим редовна рубрика това със „съветите“ и при други продукти, да превърнем Бети във вярна домашна помощница, само че да не е точно Бети. Измислете нещо с „Т“ – Тами? Тина? Тереза?]

Бети се усмихва. Камерата се отдръпва, за да я покаже сред тучна растителност, обградена от три [към артотдела: най-малко четири] деца в работни гащеризони, които разнасят кофи с грамадни лъскави „Зеленчуци на бъдещето“. Слънцето се издига зад нея. Тръгва слоган в червено, бяло и синьо, докато тя обявява:

Едно свободно и плодородно бъдеще. Осигурено от Победа.

Изсветляване до бяло.

Хидродинамичният фронт

Повече от всичко друго Мартин искаше да стане Съпруг, когато порасне. Разбира се, докато беше млад и глупав, мечтаеше и за други неща – да произвежда мляко, да стане уранотърсач или астронавт. Но ето че петнайсетият му рожден ден наближаваше със страшна сила и астронавството вече му изглеждаше невероятна, даже неприлично банална цел. Мартин вече не рисуваше луни в тетрадката си и не молеше майка си да му поръча от примамливите задни страници на Популярна механика готиния комплект за обогатяване в домашни условия. Жълтите моливи пак летяха почти непрестанно над бледосините линии на скицника му, но Мартин вече рисуваше бебета. В люлки и извън тях, момиченца с панделки върху шапките и момченца с дрънкулки ракети, новородени и тъкмо проходили. Рисуваше деца, които бягат сред чисти високи треви, четат книги, захапали сламки, висят от дървета като зрели плодове. Драскаше си в часовете по история, математика и обществознание: близначки седят на масата и се взират с големите си очи в своя Татко, който с шапка на глава реже празнично брюкселско зеле с големината на куче. Тризнаци се боричкат на чисти, девствени плажове. В скиците на Мартин всички бяха близнаци и тризнаци.

Веднъж, насаме в стаята си през нощта, се осмели да нарисува дори четиризнаци. Ръката му трептеше над богатството и чудото на тези четири графитени лица, спящи в идентичните си кошарки.

Всички бебета на Мартин се смееха. Не можеше да понесе мисълта за нещастно дете. Беше почти сигурен, че той самият никога не е бил нещастен. По-големият му брат Хенри обаче беше. Все още плачеше и стоеше с дни заключен в работилницата на Татко, нещо което Мартин не правеше, защото го намираше за твърде грубо. Ала Хенри беше роден преди войната. Вероятно си имаше много причини да плаче. Въпреки това при редките си гастроли сред веселите деца на Мартин Хенри винаги се усмихваше. Винаги държеше в ръце свой собствен син. Мартин си представяше как магията на тези рисунки изплува в действителността като симпатично мастило. Направѝ Хенри щастлив – наблюдавай лицето му на вечеря и нарисувай в ума си как изрича шега. Заловѝ го от засада докато пръхти – най-близкото нещо до смях при него – на някоя изцепка от Шоуто на Мистър Грифин. Направѝ Хенри щастлив в скицника, и той ще бъде щастлив наистина. Сложѝ бебе в ръцете му и няма да тръгне към Фронта през есента.

Един-единствен път Мартин се опита да приложи същата магия и върху себе си. Много внимателно, с най-красивите светлосенки, на които беше способен, се изрисува в елегантен сив костюм, с лъснати обувки и строго накривена шапка. Носеше куфарче. Опитваше се да си представи как би изглеждало лицето му, когато завърши четвъртитата челюст и благородните мъжки черти. Как би носил косата си, като стане Съпруг. Дали ще си пусне брада. Педантично очерта двойния уиндзорски – най-класният и мъжествен възел за вратовръзка според Мартин.

И накрая, едва дишащ от копнеж, изрисува дългите изящни извивки на бебешка количка, с нежно падащи дантелени дипли – да не изгори графитеното дете на слънцето, с големи колела за неуписуемо плавно движение. Постави своята силна ръка върху дръжката на количката. Отне му около два часа да се превърне в Съпруг. Напръска завършената рисунка с лака за коса на майка си, да не се зацапа, и я приглади. Носеше я в джоба на ризата си. Понякога я усещаше как се движи в ритъм със сърцето му. А когато Татко го прегръщаше, рисунката прошумоляваше тихо между тях, като нашепнато обещание.

Статично свръхналягане

Денят на Представянето на Силви се зазори неописуемо червен, кървав, огнен. Тя лежеше в тясното си снежнобяло легло, съвсем будна, загледана в цветовете през „Предпазното Гама Стъкло“ – гарантирано по-малки поражения върху кожата и роговицата на окото в сравнение с водещите конкуренти. Днешното небе ѝ напомняше раждане. Тлеещите дипли на облаците, прорязани от главата на слънцето. Силви знаеше, че нагорещената пепел е виновна за превръщането на изгревите и залезите в пурпурно-лилаво мъчение, онзи свръхзатоплен облак пара, който никога не се охлаждаше. Присви очи, като че ли червеното можеше да я нарани – не че не можеше. Всяко нещо можеше.

Силви бе прекарала доста време в размишления върху хипотетичните развития на днешния ден. Не се притесняваше, не я беше страх, този ден винаги бе стоял някъде в бъдещето ѝ, неминуем, невъзможен за заобикаляне. Щеше да има тестове – за интелигентност, за лоялност, за генетични дефекти, за фертилитет, последното обикновено не беше проблем при жените, но за всеки случай. Да нe би да бъде назначен Съпруг на някоя безплодна като Калифорния жена. Предстоеше ѝ толкова обстойно медицинско изследване, че детайлите по него губеха значение. Когато лекарят е навлязъл в кръвта, в хромозомите, в потенциалите ти, във възможните ти бъдеща, какво значение имат облечените в бял латекс пръсти в цервикса?

Тези неща не я притесняваха. Тестовете бяха нищо работа. Силви се гордееше с обективната преценка за собствените си качества. Водещ сред тях беше интелектът ѝ; умът ѝ режеше като бръснач, също като на майка ѝ Хана. На второ място идваше мълчанието. Още от съвсем малка Силви беше забелязала смущението на възрастните пред мълчанието. Караше ги да се отдръпват. Когато Силви беше гневна, разстроена или обидена на света, буквално се увиваше в мълчание, не показваше никаква емоция, докато насрещната страна не започнеше да се чувства толкова неловко, че да замоли за прошка, докато не я омилостиви. И трето всъщност нямаше. Беше от тези, хора, чиито майки и приятели ги наричат „интересни“, но никога красиви. Слаба, с малък бюст, дребна и смугла. Не притежаваше нищо от модела на плодовитата богиня от средния запад. Тя разбираше и онова, което не ѝ казваха директно – не можеше да се нарече красива, защото нещо необичайно се криеше в чертите ѝ, призрачната сянка под скулите, ръстът, тънката права коса.

Силви се отказа от надеждата, че отново ще заспи. Включи радиото до леглото си: Искрокрем прави от мъжа Съпруг! – съобщи тънък женски глас, последван от радостен залп духова музика и сутрешното четене на Псевдоевангелието по Матея. Силви предпочиташе Лука. Тя отвори гардероба. Днешните дрехи, необличани от години, висяха на дървена кукичка зад всички останали и чакаха да ѝ станат по мярка. Силви свали роклята и я сложи върху леглото. И тя полегна там като друго момиче. Момиче досущ като нея, само че вече преминало през часовете на предстоящия ден и изчезнало от другата страна. Огненото небе превръщаше дълбокото деколте в рана.

Не беше готова.

Изкъпа се с калъпчето сапун, предоставено от „Безупречни“ ООД. Лъскаво като перла, опаковано в бял муселин със златна лента. Имаше силен аромат на роза и мента, а изпод него – синя химическа нотка. Добрите хора от „Безупречни“ я снабдиха и с шампоан, крем и пудра за специалния ден. Всички шишенца и кутийки миришеха така, на нещо естествено, прикрило друго – щипещо и абразивно. Кошницата пристигна миналия месец, с панделка и изискана картичка с поздравления. До днес стоеше в стаята ѝ като искрящо коледно дърво, което отброява оставащите дни. Сега Силви извади строго регламентираните цветове и мириси и внимателно, следвайки инструкциите, ги нанесе по себе си. За ноктите, които не може да са ниско изрязани, коралов нюанс, наречен Цъфнала клонка. Нежно прасковено, наречено Покаяние, за очите, но без очна линия. Пудрата (Гълъбово Явление) трябва да се нанесе щедро, но е разрешен само леко загатнат руж (Притча за блудницата). Силви размаза с показалец по устните си бледорозов гланц (Помирение). Косата трябваше да е естествена и разпусната, не се позволяваше къдрене или изправяне. Не че някой се съобразяваше с това правило. Кой може в наши дни да различи естествените къдрици от ролковите? Силви среса черната си коса и я хвана отзад с цветята, определени за нейния район тази година – кокичета за надежда и утеха. И едри декоративни рози, червени като небето, символ на любовта от пръв поглед, на страстта и желанието.

Най-сетне роклята. От „Безупречни“ окуражаваха бельо, подчертаващо бюста и талията. Силви се вмъкна в цял корсет с чашки с подплънки. Поясът ѝ изкара въздуха, смали я. Талията ѝ изчезна. Нахлузи роклята върху пристегнатото си тяло. Майка ѝ ще трябва да я закопчее. Двадесет и седем седефени копчета се извиваха като гръбнак към тила. Деколтето се спускаше дълбоко, полите припърхваха, за да покажат прасеца и част от коляното. Километри хрипкавобяла дантела, панделката на пояса искреше в червено, в какво друго. Червено, червено, червено. Целият свят е червен, завинаги аз съм червена, помисли си Силви. Влязла бе в роклята и в другото момиче. „Интересното“ друго момиче.

Силви беше на петнайсет и до довечера щеше да е сгодена.

* * *

Всеки обича ледената Братска Бира

БЛИЗЪК ПЛАН на президента Маккарти по риза, отварящ отличителната зелена бутилка на ББ – с подобрен вкус и нови, по-силни добавки! Виждаме отблясъците на влажното стъкло и морната пот по челото на Президента [Към артотдела: схващам идеята, ама хайде да не го правим да изглежда като блатно създание? И без друго не е най-фотогеничният обект.]

НОВ КАДЪР: Петима братя си почиват заедно на припек край кофа, пълна с лед и зелени гърла на бутилки. Етикетите се виждат ясно. Млекар, телевизионен техник, двама от специалните служби и един войник. [Към кастинга: по-добре да са един агент и двама войници. Статистически войниците са най-много от всички.] Усмихват се, щастливи са, радват се на компанията си. Войникът – хубавец, но не прекален хубавец, не искам да пращаме грешни послания – казва: Няма нищо по-хубаво от глътка ледена Братска, след цял горещ ден в Невада очи в очи с братушките по границата. Тайната е в обогатения с торий хмел, пресния новоечемик от Аляска, йодираната изворна вода и щипката добър стар патриотизъм. Млекарят приглася: И в 5-Алфа. Всички се смеят. [Към разпространителите: МОЛЯ, използвайте търговската марка! Имахме среща на тази тема! Химикалите звучат зловещо. Кой би искал да излива в тялото си ужасии, ако може просто да си пийне свежа Аркадия? Освен това, онези гадове от Класно пиво са нарекли формулата си „Хладовита“ и продажбите им са изхвърчали с 15%. Не можеш да биеш такива цифри, Стоун.] Механикът се обажда: Точно така, Джо! Няма по-добър начин да си приемеш дневната доза от освежаваща, студена Братска. С най-съвременна формула: мека, пивка, избавя от безпокойството и апатията. Агентът измъква една бутилка от леда и отпива дълга глътка. 5-Алфа прочиства главата и повдига духа. И мога цял ден да служа на нашата велика родина без разсейване, агресия или нежелани мисли. Вторият агент: Аз съм патриот, вече нямам нужда от старомодните хормони. А и Братска предлага страхотна сделка – всичко това плюс 5,6% алкохол. Войникът се изправя и отдава чест. Изражението му показва стоманена решимост и сурова радост. Казва: Е, момчета, бягам за срещата с Иван. Оставете една Братска в леда за мен.

РЯЗКО ПРЕМИНАВАНЕ към нов кадър с президента Маккарти. Той оставя празната си бутилка и взима папка или документ в Овалния кабинет. В долната част на екрана тръгва слоган. [Към артотдела: откъде го измислихте този клечест шрифт?]

„Където има живот, има и Братство.“

Изсветляване до бяло.

Точка на избухване

Бащата на Мартин се прибира веднъж месечно за по седмица. И Мартин през цялото останало време усеща как тази седмица приижда като муден прилив. Знае деня и часа. Седи до прозореца, връзва и развързва двойни ундзорски на старата копринена вратовръзка, която Татко му остави преди години. Връзката е смарагдовозелена, с малки червени орнаменти.

Прегъване, прехвърляне, избутване. Увиване, прехвърляне, премятане отгоре, прехвърляне, издърпване. Да стане стегнат. Съвършен.

Когато кадилакът спира на алеята, Мартин се втурва за джина и чехлите като голдън ретривър. Мартинито на баща му си е ритуал, нещо като причастие. Лед, джин и едно завъртане в шейкъра, колкото люспичките лед да поразредят алкохола. Отваряне на вермута, поклон в посоката на Фронта, затваряне. Не три, а две маслини, и ледена чаша от камерата. Това са свещените атрибути на Съпруга. Вратовръзка, кадилак, мартини. После Татко отваря вратата и ирландският сетер Фарадей заскимтява сервилно, Мартин също. Носи сив костюм. Слага шапката си на закачалката. Роузмари, майката на Мартин, се надига на пръсти да го целуне, облечена в една от по-хубавите си рокли – лавандуловата, с белите маргаритки по шева, а ако е почивен ден – сапфиренокадифената. Устните ѝ оставят искряща следа по бузата му, тъмнорусата ѝ коса е прибрана в стегната прическа. Татко не посяга да изтрие целувката. Поздравява сина си с твърдо ръкостискане, с което му казва всичко необходимо: че е мъж, че мартинито е добро, че възелът е стегнат.

Хенри затръшва вратата на стаята си и отказва да слезе за вечеря. Това натъжава Мартин, трясъкът къса сърцето му. Но се опитва да проявява разбиране към брат си. В крайна сметка един Съпруг трябва да бъде толерантен и състрадателен. Татко не е баща на Хенри. Сърцето на брат му сигурно също се къса от преструвката, че е.

Непоклатимата, успокояваща еднаквост на тези съпружески седмици изпълва сетивата на Мартин като гъстите спирали джин в красивата триъгълна чаша. Първата вечер ще хапнат печено пиле с хрупкава златиста коричка. Роузмари кандидатства за участие в контролирано отглеждане на няколко поколения от експерименталната порода Сакраменто Клаудс – злобни, светлооранжеви и грамадни, подсилвани с паладий на две седмици, по яйцата им – калциеви струпеи, като лишеи. Затова могат да си позволят цяло пиле веднъж месечно. През останалото време са на Нови зеленчуци от Градинските капсули. Моркови, домати, брюкселско зеле, картофи, кале. Царевица през есента, ако се е случило да няма твърде много дни с високи нива, когато не може да се излиза и няма кой да се грижи за посевите. Но този едничък апетитен ден с Татко и печено пиле вкъщи винаги го има.

След вечеря отиват в хола. Мама и Татко пият шери, а Мартин, ако е слушал, а той винаги слуша, получава безалкохолно Жива вода. Лимоновото му е любимо. Гледат половин час от Петимата ми синове, преди Съпругът на Роузмари да я отведе в спалнята. Мартин не се сърди. Нали точно за това са Съпрузите. Обича да слуша долитащите през стената между стаите звуци от любенето им. Действат му умиротворяващо. Приспиват го като люлчина песен за по-добри времена.

Веднъж на всеки четири седмици Мартин моли Татко да го вземе със себе си в града.

– Искам да видя къде работиш!

– Тук работя, синко – отговаря меко му баща му. – Ей тук.

Мартин се мръщи и Татко го прегръща силно. Един съпруг не се страхува да прояви привързаност. Има си от нея в излишество.

– Знаеш ли какво, Марти, ако Обявяването ти мине гладко, ще те взема в града. Ще те заведа право в офиса, за да покажа на всички какво чудесно момче сме създали двамата с Роузи. Може дори да ти позволя да запалиш пура.

И Мартин се хвърля на врата му разпалено, Роузмари се усмихва над фиброоптичната си плетка, а Хенри рита нещо на горния етаж. Всичко върви по часовник, а часовниците не грешат. Мартин знае, че ще го Обявят. Фасулска работа. Мама винаги следи стриктно нивата в имота им. Засадиха Спанак на свободата. Мартин е винаги пръв под чина щом засвирят училищните сирени. Двамата с Мама инсталираха гайгерови броячи „Другарски“ на всеки пет метра след провала по Обявяването на Хенри и лицата с хиксове вместо очи светнаха едва няколко пъти. Няма начина да не успее. Нещата са по-добре сега. Не като по времето на Хенри. Не, Мартин ще бъде Обявен, ще отиде в Града и ще изпуши своята пура. Ще бъде подготвен. Ще е най-добрият Съпруг, за когото сте чували.

Арън Грудзински обича да му казва, че това са пълни глупости. Което, всъщност, е любимият коментар на Арън по всички въпроси. Мартин харесва дълбокото му гърлено ругаене, като че ли казва нещо наистина смислено. С Груд са от един випуск. Той пуши канадски цигари и пийва домашен ликьор от сивия си пластмасов термос. Веднъж даде на Мартин да пробва. Имаше вкус на подпалена кал.

– Виж, не ти ли е чудно защо чакат да станем на петнайсет, за да го направят? Все едно не могат да ни изследват след първото надървяне. При положение че си почнал сам да си го забъркваш, а? – И Груд разклаща манерката. – Ама не, трябва да се вдигне оная врява с ходенето до Матеевия дом и цеденето в чашка. Контене, банкети, музики, снимки. Пълни глупости. Глупости, надиплени като пясъчен замък около оная стая, в която ти дават снимки на благопристойните домакини от 40-те и ти казват да го направиш за Америка. И ти поглеждаш в малкото гьолче на дъното на пластмасовата чаша, която те наричат потир, твоя потир с начертана от външната страна скала в милиметри, и си казваш: „Ето това представлявам аз, между два и шест милиметра топло влажно нищо.“ – Груд изплюва кафява тютюнева топка върху изсъхналата трева на бейзболното игрище. Търка очи с кокалчетата на ръката си, гласът му одрезгавява. – Не схващаш ли? Искат да ти дадат надежда. В смисъл да дадат на теб надежда. Аз съм загубена работа. Три страйка преди дори да съм размахал батата. Но се налага да те окуражат, като сержант Идиотски, дето всеки му отдава чест като излиза в отпуск от оная напечена дупка – Великия Щат Аризона. Защото може да реши, че не си струва да се пържи по Стъклото, ако не му стискат ръката и целуват краката. Ако не мислиш, че ще се справиш, току-виж си се гръмнал веднага щом прочетеш първия си вестник.

– Не бих направил такова нещо – шепне Мартин.

– Е, аз пък бих.

– Груд, виж колко малко сме останали.

Зазвучава училищната сирена. Мартин се плъзва в защитеното пространство под чина със заучено бейзболно движение.

Ефектът на Сянката

Всяка неделя Силви отиваше с няколко Живи води в гаража и нагласяше филмовия прожектор в горещия сумрак. Майка ѝ ходеше на срещите на Дамското спомагателство между два и четири. Силви отмъкваше малко ордьоври и сладки от официалните и чакаше в сенките Кларк Бейкър да финтира майка си и да се вмъкне през страничната врата. Прожекторът беше подарък от Баща ѝ; лентите бяха на Кларк, чиито братя и чичовци снимкаджии отслужваха вкупом на Фронта. Всяка неделя сядаха заедно и гледаха как светлината трепка и припращява върху белия чаршаф, закован на рафтовете с хербициди и разни други разглобени на части джунджурии Другарски. Всяка неделя, като на църква.

Кларк беше висок и притеснителен, обсебен от фотоапаратите, точно като братята си. Винаги носеше раирани ризи, като че ли едноцветните багри не бяха измислени. Не спираше да чете Селинджър, дори и след като човекът дезертира. Понякога се държаха за ръце, докато гледаха. Но през повечето време само седяха. Достатъчно нередно беше, че изобщо общуваха. Кларк вече пиеше Кафе Хладовито всяка сутрин. Със захар, без мляко. Той беше тихо, четящо чернокожо момче, което щеше да замине за Фронта до една година.

Гледаха как Калифорния се топи върху бялото платно.

Не се беше случило по време на войната. Стъклото дойде после. Това, дето всички го правеха в момента, не се наричаше война. Беше друго. Нещо, което втечняваше земята на запад и я превръщаше в Море от стъкло. На екрана изглеждаше като течно сребро, което се надигаше и спадаше във вълноподобни извивки. И превръщаше Големия каньон в рохкав сив въртоп. Силви го намираше за великолепен. Като гледка от Луната. В действителност пейзажът си имаше цветове, които Силви сънуваше. Червен камък, който се разтваря в безкрайна шир от тъмно стъкло.

– Сега в Юта има повече японци отколкото в Япония – прошепна Кларк, когато лентата се завъртя до черен екран с логото на производителя.

Силви трепна, като че ли я беше порязал. Не говореха за Представянето ѝ. А то стоеше, ярко и неизбежно, в бъдещето им. Веднъж Кларк я целуна. Тя плака след това.

– Ще ти пиша, стига да мога.

Прирастът в техния район беше много добър, и това бе още една причина, поради която Кларк Бейкър не биваше да държи ръката ѝ в мрака, докато на пращящата лента мъже в призрачни космонавтски костюми пристъпваха внимателно по периферията на Стъклото. Всяка жена в квартала се сдоби с бебе тази година. През пролетта президентът Маккарти им връчи медал за особен принос. Дамското спомагателство с благодарност прие ключа на града. Силви подозираше, че Баща ѝ има сериозна заслуга за този резултат. Когато беше малка, той се прибираше веднъж месечно за по седмица. А сега за по три дни на всеки тридесет. Отделът му изискваше от него да работи усърдно. Но щеше да дойде за Представянето. Никой Баща не пропускаше дебюта на дъщеря си.

Силви си мислеше за Кларк, докато майка ѝ прекарваше сатенените копчета през малките илици. Лицата им се отразяваха в огледалото. Тъмната му ръка върху нейната. Стъкленото море посребрява лицата им.

– Мамо, – каза Силви. Гласът ѝ е тих в утринта, като че ли се страхува сама себе си да не събуди. – Ами ако не обичам Съпруга си? Това не е ли… съществено?

Хана въздъхна. Устата ѝ оформи строга линия.

– Още си млада, мила. Не разбираш. Преди какво беше? Трябваше да ги търпим постоянно, всяка нощ. Миг не оставаше без тичане по съпруга. Онзи отпреди Баща ти. И децата преди теб. Да не мислиш, че тогава можехме да избираме? Не беше въпрос на любов. Някои успяваха да си я позволят. Но при мен – родителите ми сметнаха, че е добър човек. С перспективи. Имах нужда от него. Нямаше как да работя. Жена преди войната – кой би ме наел? Да правя какво? Да печатам или да преподавам. Не и да програмирам перфокартови устройства. Не и да създавам нови хибридни сортове броколи. Нищо, което би занимавало интелекта ми. Затова притъпих ума си с деца и с него и посрещнах войната с радост. Той замина и трябваше аз да ходя на работа до обяд, аз да решавам какво да правя с парите си. Да, войната ни ги отне – тя махна с ръка пред очите си, – войните винаги го правят. Знам, че не си съгласна, но програмата е най-добрата част от една тежка ситуация. Ситуация, която би могла да е непоправимо тежка. Хубаво, не го обичаш. Защо ти е да търсиш любов от мъжа? Как може един мъж изобщо да те разбере? Онзи, който получава тортата, не може да е приятел с обиращия трохите.

Майката на Силви се беше зачервила. Прошепна:

– Рита, знаеш я Рита, която идва за чай, бридж и радиационни проби. Тя е моят човек. Някой ще бъде твоят. Ще имаш свое Спомагателство, работа и деца. За по една седмица месечно някой мъж ще ти казва какво да правиш – но чуй, днес обноските им са далеч по-добри от едно време. Казват моля. Интересуват се от живота ти. И са толкова мили с бебетата.

Хана приглади дантеления гръб на Представителната роба на дъщеря си.

– Един ден, момичето ми, или всички ще измрем и няма да остане следа, или нещата отново ще станат каквито си бяха и мъжете ще ни превземат – телом и духом, – за да обозначат онова, което им принадлежи. Радвай се на този свят. И бездруго ще е краткотраен.

Силви обърна гримираното си, разхубавено лице към майка си.

– Мамо – каза тихо. Беше го отрепетирала. Със слушане на фрагменти от полузаглушени емисии от другия край на света по саморъчно сглобеното радио. С речника, който Кларк беше намерил в една трансферна база. Чрез майка си. И думите, които тя шепнеше на сън. Упражнява го, докато я заболя устата. Толкова пъти, толкова често. Наложи на думичките да се подредят в главата ѝ като кукли, надяваше се да са правилните. Надяваше се да устоят. – Watashi wa anata o shinjite ī nā

Ще ми се да можех да ти повярвам.

Тъмните очи на Хана се разшира и без миг колебание, тя зашлеви дъщеря си през лицето. Не беше силно, нямаше за цел да я нарани, със сигурност не и да ѝ остави следа на бузата в този толкова важен ден, но мястото запари. Очите на Силви се навлажниха.

– Nidoto – каза майка ѝ настойчиво. – Никога, никога повече.

* * *

Гимбълс: Вашият официален център за Деня на бащата.

ПАНОРАМЕН КАДЪР на главния супермаркет Гимбълс с две симпатични хлапета централно отпред. [Към кастинг отдела: Намерете момче и момиче, русокоси, бели, под десет, гледайте момчето да е по-високо от момичето. Облечете ги с моряшки костюми. Всички ги харесват.] Децата махат към камерата. Малката Линда Сю проговаря. [Към сценаристите: Не, момчето ще говори първо.] Тук в Ню Йорк Сити – най-великият град на света – е чуден юни! Джими вдига ръце и се провиква: А това означава – Денят на бащата! Нова сцена, хлапетата вървят по пътеката между рафтовете на Гимбълс. Виждат се сандъчета с инструменти, вратовръзки, часовници в стъклени опаковки, прибори за барбекю. Линда Сю взима един часовник и слуша как тиктака. Джими грабва лопатка за скара и я размахва. Елате заедно с вашата майка и изкарайте един запомнящ се следобед с чисто новия Автомат Гимбълс. Гореща, проверена храна веднага! Еха-а! [Към сценаристите: Хей, Стоун, тази реклама е финансирана от държавата. Ако Гимбълс искат да пробутат боклучавата си Храна Манхатън, ще трябва да си платят. Опитвал ли си изобщо някое от тия? Има вкус на ритник в зъбите.] Линда Сю: В Гимбълс ще намерите всички одобрени продукти за Деня на бащата. [Децата да си разменят репликите.] Господин Монтьор! Бизнесмен! Треньор! Домашен каубой! Господин Гимбъл се появява и избира красива вратовръзка от пролетната колекция на Приап. Подава я на Линда Сю и разрошва косата й. Господин Гимбъл: Деца, не забравяйте да регистрирате подаръка си при Дамското спомагателство. Няма да е приятно Татко ви да получи два еднакви подаръка! Би било неловко! Ето защо Гимбълс представя цялата си линия Баща, от глава до пети точно до бюрото за регистрация, така че празникът ви да бъде перфектен. Децата: Благодарим Ви, господин Гимбъл!

Господин Гимбъл разтваря ръце и между тях се появява надпис в тазгодишните цветове за Деня на бащата. [Към артотдела: перлено и слънчевожълто, нали? Моля говорете с Маркетинга относно цветовата кампания. Розовото и синьото са предвоенни. Имаме идея с Гимбълс да създадем някаква традиция в тая връзка – бяло за момчета и зелено за момичета.]

Гимбълс: Вашият Един Магазин за Единствения Татко.

Изсветляване до бяло.

Светкавична слепота

Мартин си сложи смарагдовозелената вратовръзка за Обявяването, нищо че не съвпадаше съвсем с изискванията за облеклото. Всичко останало бе перфектно: светлосив костюм; гладко бръснене, ако изобщо се е стигнало до това; малко от мускусния Маслата на Афродита зад ушите от нашите приятели Безупречни ООД. Черни обувки, черни чорапи, лавандуловата пудра на Безупречни, зъбите – изтъркани три пъти с Пречистен Спеърминт (Сигурност със Спеърминт!). И Баща му го държеше за ръката, сияещ от гордост. Младолик и елегантен, както винаги.

Разбира се, от другата си страна държеше и още едно момче.

Казваше се Томас. Беше вече плещест, с коса с цвят на шоколад и спокойни тъмносиви очи, които му придаваха ужасно романтичен вид. Мартин се опитваше да не му обръща внимание. Знаеше как функционира програмата. Къде е Баща му през останалите три седмици от месеца. Очевидно имаше други деца, други съпруги, други домове. Други печени пилета и мартинита. Други вечерни телевизионни програми, по други канали. И Томас представляваше точно това – още един канал. Щом не гледаш програмата, просто я няма. Изключваш я. Изсветляване до бяло. Не може да ревнуваш хората по тези канали. Те си имат свои проблеми, приключения, завладяващи мистерии и стъписващи развръзки, сцени на напрежение и гледайте-ни-и-следващата-седмица. То няма нищо общо с Мартин, Роузмари или Хенри, скрит в стаята си. Такава е съдбата на Съпруга.

Тримата седяха на задната седалка на лъскав сив кадилак. Шофьор им беше застаряваща дама. Изпод фуражката ѝ се подаваше стръхава бяла коса, но закръглените ѝ страни все още руменееха. Мартин се опита да я погледне като Съпруг, макар че жена на такава възраст никога не би се оженила. В крайна сметка Съпрузите нямат право на избор. Бъдещите съпруги на Мартин – четири като за начало, такъв беше стандартът, но ако се справя добре, знае ли човек? – нямаше да са до една мадами в пристегнати бански. Трябваше да се упражнява в наблюдаване на жените, наистина да ги вижда, да съзира доброто, същинското, прекрасното у тях. Шофьорката имаше прекрасни фини бръчици около очите. Мартин знаеше, че са от смях. Очите ѝ, отразени от огледалото, бяха приятно хладно зелени. Обади се по радиостанцията на диспечера и гласът ѝ се залюля около тях с ехо от британски акцент. Мартин си я представи как се смее с него, докато къса Ново кале и му разказва шеги по адрес на Краля. Представи си я гола върху меко розово легло, меко като розовеещите ѝ бузи. Тялото ѝ е най-хубавото тяло – онова, което дава живот на деца. Гърди, които са кърмили. Крака, които са тичали подир малки палавници. Той можеше да обича това тяло. Внезапната твърдина между краката му не крие заплаха, само безгранична любов и приемане, Съпружеска любов.

Сърцето ми спира от представата колко добър бих могъл да бъда в това, мислеше си Мартин, докато разстоянието между неговия квартал и Града се стопяваше. Слънцето искреше до бяло през почернелите, мъртви дървета. Но някъде дълбоко в тях имаше зелен филиз. Мартин беше сигурен. У него самия също имаше такъв. Ще помня всяка дата. Всяка съпруга ще е специална за мен и ще я обичам заедно с децата ни. Ще ѝ приготвям мартини. Ще я отменям в печенето на пилето. Докато съм с една от тях, ще изключвам всички останали канали в главата си. Ще мога да разделям и разпределям нещата. Ще уча усилено, за да знам как се доставя удоволствие. Единственото ми призвание ще е да бъда отдаден. И ако жените от Елм Стрийт, Оук Лейн или Бърч драйв открият любовта една в друга, докато мен ме няма, ще се радвам за тях, защото любовта никога не може да е в повече. Ще им изрисувам щастието и те ще са щастливи. Светът отново ще бъде зелен. И всичко ще се оправи.

Всичко се случи много бързо. Томас, Мартин и още дузина момчета изслушаха как квартетът изсвири Менделсон. Кметът произнесе реч. Изгледаха на запис обръщение от президента Маккарти, което трябва да беше твърде старо, защото го показваше с все още доста коса на главата. Накрая министърката се изправи с Новата Скиниева Библия в единствената си годна ръка. Другата висеше съсухрена и увиснала като черен нокът в зелената одежда. Страниците на Библията искряха. Панделка, яркочервена на следобедното зарево, отбелязваше страниците. Не я сложи на катедрата. Държеше я в ръка, докато четеше Евангелието на Псевдо-Матей, което Мартин знаеше наизуст. Гласът на министърката се лееше като кленов сироп и изпълваше арките на Матеевия дом.

– „И щом Мария изпълни четирнайсетата си година, Първосвещеникът обяви, че девиците, що са били отглеждани в Храма и достигнали зрялост, трябва да се завърнат при своите и да бъдат праведно оженени. Щом Първосвещеникът потърси съвет от Бога, глас се възнесе от параклиса, та да чуят всички, и рече, че що има невзел невеста мъж за женитба в тоя Дом Давидов, да положи пръчка на олтара и една от тия пръчки ще разцъфне и на нея Светия дух, взел формата на бял гълъб, ще кацне, и комуто е била тая пръчка, той ще вземе Мария. Йосиф бе сред онези, които дойдоха, и остави пръчка на олтара, и пръчката мигом разцъфна, и Гълъб се яви от Небесата и възпря се на нея, и разбраха всички, че Мария ще бъде жена на Йосиф.“

Очите на Мартин се напълниха със сълзи. Лекотата в гърдите му бе плашеща. За миг си помисли, че всички ще видят как се излива от тялото му. Но не стана така, министърката му подаде бяла копринена чантичка и го насочи към стаичката с червената кадифена завеса. Вътре беше тихо. Светеше мътна, запрашена светлина. Мартин отвори чантичката и извади потира – пластмасова чашка с мерителна скала от външната страна, точно както каза Груд. Вътре имаше и няколко фотографии на жени отпреди войната. Изглеждаха толкова жизнени, че на Мартин му бе непоносимо да ги гледа. С толкова чиста кожа. Мъртва е, помисли си. Статистически погледнато, тази жена с тъмна коса, лице като сърце и бельо на точки е мъртва. Изпарила се е някъде в Сиатъл, Финикс или Лос Анджелис. Нали все там снимаха, в Лос Анджелис. Това момиче е мъртво.

Не можеше да го направи. Ставаше дума за живот. Всичко, независимо колко беше странно или трудно, беше насочено към живота. Не можеше да използва мъртво момиче за това. Затвори очи. Нарисува една от своите картини, отривисти графитени линии засветиха в главата му. Шофьорката с бялата коса и розовите страни. Министърката с мекия глас и кафевите очи и ужасяващата съсухрена ръка, но нали беше жива и здрава? Тами, момичето с рокля на звездички от рекламата на Градинските капсули „Победа“. Червенокосата девойка, която живееше на две пресечки и беше толкова хубава, че болеше да я гледаш. Рисуваше със светли, плътни щрихи дома, който щеше да създаде, по-голям от него, по-голям от войната, голям колкото самия свят.

Тялото на Мартин се разтресе от малкия взрив на душата му Погледът му се замъгли от нажежена, безцветна светкавица.

Ударна вълна

Майката на Силви ѝ помогна да си сложи дългите бели ръкавици. Седяха в издължен перлен пакард, без да говорят. Силви нямаше какво да каже. Нека майка ѝ се чувства неудобно. Кървав залез обагряше западното небе, макар да бе два следобед. Силви проиграваше тестовете в главата си като на филмова лента. Веднъж като се заслучваха, нещата ѝ изглеждаха все по-малко реални, като картини върху бяло платно.

Кметът произнесе реч. Изгледаха на запис обръщение от дъщерята на президента Маккарти отпреди войната, Тиърни – пионер на програмата, една от първите, изявили желание да участват. Броят ни се стопява за сметка на Германците, Японците, а сега и безбожните Руснаци. Едва 12% от преживелите американски мъже все още са способни да имат деца. Но ние не сме комунисти. Не можем да си позволим да станем безпътни, разсипни декаденти. Трябва да защитим благочестивия си начин на живот. Колкото е възможно повече от света на нашите майки трябва да остане непроменено – поне на повърхността. И с течение на времето пребиваващото на повърхността ще проникне и в сърцето и цялостта ще бъде възстановена. Ние не ще пожертваме познатия ни начин на живот.

Една министърка със съсухрена ръка прочете онзи пасаж от Псевдо-Матей, който Тиърни беше изровила от апокрифите – за пръчките и цветчетата, Силви никога не го бе намирала за особено фин момент от Евангелието. Министърката им даде благословията си. Те са цветчета. Те очакват своя бял гълъб.

Лекарките бяха жени. Сред тях беше и д-р Дрекслър, която живееше където тяхната улица се задънваше, и винаги приготвяше ромови топки за кварталното „Сладко изложение“ по Коледа. Беше внимателна. Затопли си ръцете преди да прегледа Силви. Бели ръкавици за мен, бели ръкавици за нея, помисли си Силви и потисна надигащия се кикот. Извърна глава и се загледа в лампа с матово стъкло и нарисувани рибарчета, забили клюнове в заскрежените си гърди. Понесе се далеч по вълните на ума си докато всичко не приключи. Не отиде на някое щастливо място, а просто на друго място. Някъде на чисто и спретнато, без продуктите на Безупречни ООД, където Силви можеше да прави почвени проби, когато реши. Редица тъмни мускалчета – надписани, датирани, запечатани.

Взеха ѝ кръв. В стомаха ѝ припърхаха пеперудените криле на паниката – дали ще разберат? Дали тестовете можеха да покажат как майка ѝ упражнява английския си, докато не го изтърква до блясък от последните следи акцент? Как бяга под червеното небе на Юта, нищо че вече няма кой да стреля по нея. Само наполовина враг, наполовина заплаха, родена в Сан Франциско преди войната, достатъчно светла, за да поддържа заблудата. Жена, която цял живот бе къдрила косата си, като че ли от това зависеше спасението ѝ. И очертаваше очите си толкова плътно, че приличаха на изрязани от списание. Силви затвори своите неочертани очи. Повтори три пъти на ум името на майка си. Тайният талисман, за който само те двете знаеха. Хидака Ханако. Хидака Ханако. Хидака Ханако. Не ставай глупава. Япония не е вирус, не могат да я видят как се прокрадва в клетките ти. Документите на мама са безупречни. Алармата на центруфугата няма да запиука.

Така и стана.

Тя прегледа тестовете за интелигентност – сигурно се шегуват. Изчислете обратната енергия на ударната вълна при следните променливи. Я стига. Другите момичета кръжаха наоколо в еднаквите си дантелени рокли. Цветята в косите им се различаваха. Всички с червени ширити на пояса. Червено на бял фон – плуваха в периферното ѝ зрение като комплекти за първа помощ. От медицинските изследвания преминаха към разпределителните тестове и после към скрининг. Кимваха си срамежливо една на друга. До пет години Силви щеше да знае имената на всички. Те щяха да са нейното Спомагателство. Щяха да играят бридж. Да си организират партита на шведска маса. Щяха да имат вътрешна телефонна мрежа. С някоя от тях щяха да си поделят Съпруг, но нямаше да знае точно с коя. Така се поддържаше цивилизованост в цялата измислица. Не знаеш и не питаш. Мъжете си сменяха фамилията всяка седмица. Само госпожа Дрексъл на съответния квартал знаеше всички възелчета и разклонения на тази жизненоважна генетика. Дали ще дели с пепеляворусата, която обича ботаниката, или с червенокосата математическа фурия, която си прави домашно сирене? Или с нито една от тях. Всичко зависеше от изследванията. Някои от момичетата щяха да се представят зле на тестовете за интелигентност или щяха да разкрият неочакван ген в родословното дърво, което пускаше клони между госпожа Дрекслър и тях. И щяха да получат Съпрузи в работни дрехи с ограничени средства. Да живеят в къщи с олющена боя и оловни капаци вместо Гама стъкло. Други щяха да ударят джакпота. За тях щеше да има Съпрузи със сиви костюми и копринени вратовръзки, които денем ходят на работа в Града и подаряват диаманти за рождените дни. Колкото е възможно повече трябва да остане непроменено.

Резултатите излизаха бързо напоследък. Все по-бързо с всяка следваща година. Но не толкова, че да пропуснат осигурения им официален обяд докато експертите правят своите изчисления. Пилешки сандвичи – как само кльощавите се облещваха от вкуса на майонезата! Черен чай Асам, кресон, лимонов крем и бисквитки. Приказно пиршество.

– Надявам се да ми се падне бизнесмен – каза момичето до Силви. По бухналите ѝ коси искреше непозволен лак за коса. – Няма да го понеса, ако трябва да живея на Дейзи Драйв.

– Кого го е грижа – отговори Силви и набута цял триъгълник от пилешките сандвичи в устата си. Не трябваше да се обажда. Мълчанието ѝ се пропука за миг и ето че изговори куп глупости, които щяха да я отличат. Заради тях щяха да я запомнят.

– Мен ме е грижа, идиотке – сопна се Бухналата.

Приятелките ѝ се подсмихваха зад шепа, криейки зъбите си. При приматите, оголването на зъбите е признак на агресия, помисли си Силви. И ги дари с широка, студена усмивка. Ето ви ги, девойки, всичките трийсет и два.

– Мисля, че е очевидно ти в коя стая ще спиш довечера – подметна Бухналата, нехаеща за приматските сигнали на Силви.

Но Силви не можеше да се спре.

– В най-добрия случай ще прекарваш 25% от времето с него. И твоят дял ще е колкото на всички останали. Ще си вземеш свидетелството за участие в програмата и ще имаш достъп до най-добрите предложения за работа. Какво значение има кой ще ти се падне? Разбираш, че всичко това е преструвка, нали? Един грамаден, напудрен, сложен кучешки развъдник.

Бухналата присви очи. Устните ѝ побледняха.

– Дано се окажеш безплодна като камък. Изгнила отвътре – изсъска.

Цялата групичка се надигнаха с негодувание и отнесоха чая си на друга маса. Силви повдигна рамене и продължи да си яде бисквитата.

– Ех, бива ли така да се говори, като сме тръгнали да възстановяваме Америка – каза на празното пространство.

Какво ѝ ставаше? Млъкни, Силви.

Госпожа Дрекслър се материализира от нищото и сложи топлата си ръка на рамото ѝ. Докторката с ромовите сладки постави зелен овален чип на бялата покривка. Бухналата го видя през стаята и разпрати такива талази злоба, че можеха да пробият дупка в главата на Силви от трийсет метра.

Силви беше фертилна. Поне на пръв поглед всичко с нея бе наред. Обърна чипа. Другата му страна беше червена. Най-високите оценки. Кръв и листа. Червено върху бяло. Целият свят е червен, завинаги аз съм червена. Една от приятелките на Бухналата държеше черен чип и плачеше горко, ужасяващо. Силви се понесе. Нереално. Не беше реално. Беше нелепо. Филмова лента. Запис, направен преди години, когато брюкселското зеле беше дребно, а залезите можеха да са нежнорозови.

Плавно преминаване към кадър с госпожа Декслър в танцувална зала с шахматен под в бяло. Облечена е в пайетена рокля като изпълнителка на печални романси. Светлорозова. Стиска гигантски спекулум2 в цветовете на американското знаме като диригентска палка на параден водач. О, здравей, Силвия! Днес е твоят голям ден! Дали да не те наричам Хидака Сакико? Искам само да се чувстваш добре, скъпа. Нека видим какво късметче изтегли!

Насочиха Силви и останалите момичета със зелени чипове към друга стая, чиито стени бяха облечени в зелени кадифени завеси. Няколко мъже си говореха нервно, подредени до стената. Всеки от тях имаше кедрова пръчка. Държаха ги странно, като старци бастуните си. Пианист засвири бавен фокстрот в тяхна чест. Сервираха шампанско. Едно високо момче с лъскав белег от изгаряне на бузата я хвана за ръка и поведоха редицата. Филмът в главата на Силви продължаваше да жужи.

ОБЩ ПЛАН с госпожа Дрекслър, която издърпва въженцето на завесите. И обявява: Зад врата номер едно имаме Чарлс Патерсън, 185 см, уелско-датски произход, русокос/синеок, високи резултати по логика и съчувствие, усреднен спермов показател 19 милиона на милиметър! Този страхотен малък екземпляр има запазено паркингмясто в Офиса! Разбира се, под „Офис“ имам предвид висококласния джентълменски клуб на 35-ия етаж, бренди сред царски папрати, пури, съдружия и стени от полирано тиково дърво. Един малък клан, който си взаимопомага за преминаването през трудностите на живота в програмата – само Съпруг може да го разбере. Нашите репродуктивни жребци са твърде ценни, за да работят! Стресът е противопоказен за качеството на спермата, Силви! Колкото е възможно повече трябва да остане непроменено. Да отнемеш на един мъж неговия Офис, е като да отнемеш душата му. А какво се крие зад врата номер 2?

Силви затвори очи. Истинската госпожа Дрекслър ядеше захаросана сладка и отпиваше от шампанското си. Отвори ги – и ето че плещестото момче с топли очи се приближаваше за втората песен. На ревера му беше закачен ябълков цвят. Официалното цвете на годината за област Бруум, символ на вечната любов. Танцуващата в ума ѝ госпожа Дрекслър дюдюкаше от удоволствие, докато въртеше спекулума.

БЛИЗЪК ПЛАН на врата номер две. Охо, това е Дъглас Оуенс! 182 см, ирландско-италиански произход, колко вълнуващо! Кестенява коса/кафяви очи, отлични резултати по креативност и родителска грижа, усреднен спермов показател 25 милиона на милиметър – оле-лее! Стабилно, здраво момче! Госпожа Дрекслър леко го потупва отзад. Очите ѝ блестят. Още един бизнесмен, само най-доброто за нашата Силви, за първокласния ни продукт Силви/Сакико! Той ще носи своето куфарче в клуба при другите Съпрузи всеки ден, може би ще те обича, или пък ще открие истинската любов сред тях, както ти ще я откриеш у Бухналата ти приятелка до две години. Кой знае? Толкова е вълнуващо да предполагаме! Като че ли преди мъжете и жените са се разбирали идеално. Заповядай, вземи моята жена! Защо да го правя! По дяволите тая бъркотия! Получавате една седмица месечно. Правите неприятни неща една седмица месечно и не го мислите. Кого го е грижа?

Някой ѝ подаде чаша шампанско. Силви обви около нея истинските си, неефимерни пръсти. Чувстваше се замаяна. Поредното момче беше хванало ръката ѝ и обгърнало талията ѝ. Темпото на танца се усили. Все още беше фокстрот, но с живец в него. Гледаше въртящите се лица – бледи, широки, като магазинни мостри. Силви се огледа за Кларк. Някъде, навсякъде, търсеше милото му лице сред движещите се съвършени тела, милото му лице с развълнувана сребърна земя, отразена в него, трепкащо, проблясващо. Но не беше там. Никога нямаше да бъде. Никога нямаше да има Кларк с кедрова пръчка и захаросана сладка. Не Обявяваха черни момчета. Нито азиатците, бежанците, или такива като Силви, ако някой се беше досетил. Те получаваха билет за Калифорния. Или Юта. Колкото е възможно повече трябва да остане непроменено.

Независимо колко зле вървяха нещата, Маккарти и Братята му не можеха да оставят едно хубаво бяло момиче (като Силви, като Силви, като добричката лъскава мостра Силви, която се укриваше от изпепеляващото огнено нещо в сърцето си) да бъде опозорено по този начин. (Само ако знаеха. Само ако знаеха. Дали госпожа Дрекслър в строгия костюм и затоплените ръкавици се беше досетила? Дали не си личеше по танцуването?) Нарисувай си света, който желаеш. Нарисувай го и ще се сбъдне.

Силви опита да се съсредоточи върху момчето, с което танцуваше. Трябваше да вземе решение, да се установи, да се вклини завинаги в тази стая със зелени завеси, захаросани сладки и фокстрот.

НОВ КАДЪР с госпожа Дрекслър. Тя кръжи наоколо и пляска с ръце. Удря три пъти със спекулума по пода и едно слабо хлапе с шоколадова на цвят коса и сиви очи отмества завесата. Дрекслър изграква: Но почакайте! Все още не сме отворили вратаааа номер три! Привет Томас Уокър, точно 180 см., шведско-полски произход – охо, почти Русначе! Колко екзотично! Надушвам добра партия! Кафява/сиви, отлични резултати по всичко, усреднен спермов показател 29 милиона на милиметър! Току-що се изстреля в космоса, момко! Позволи ми да ти стисна ръката!

Силви се олюля напред-назад, когато лентата засече. Шампанското поуспокои стомаха ѝ. Мъничко. Томас я завъртя свенливо по извивките на музиката. Имаше нещо романтично в него. Прекасна, шоколадово кестенява коса. Говореше, че се интересувал от възстановителните проекти за размножаване на животни в Равнинните щати. Гласът му беше мелодичен, малко дрезгав и приятен, приятен, да, този е приятен, няма значение, кого го е грижа, той никога няма да седи с мен в гаража и да гледа как падат бомби по бяло платно с дупка в края. Затваряш очи, завърташ се три пъти, посочваш един от тях и се свършва.

СМЯНА НА КАДЪРА към госпожа Дрекслър, която прави задно салто в пайетената си рокля. И се приземява комично. Господин и госпожа Уелс и Уокър ви канят на сватбата на своите деца! Силви издърпа червената декоративна роза заедно с кокичетата от косата си и завърза панделката им на пръчката на Томас. Напомни си да се усмихне. Томас я целуна, първо по челото, после по устата. Изглежда, че доста двойки се целуваха. Музиката спря. Свърши се, свърши се, мислеше Силви. Може би ще успея да видя Кларк днес. Иска време да се организира сватба.

Зад нея жужаха и се извисяваха гласове. Госпожа Дрекслър се щураше наоколо, лицето ѝ бе потъмняло.

ПРИБЛИЖЕНИЕ към госпожа Дрекслър: Изчакайте, извинявам се, изчакайте! Съжалявам, изглежда, че ударихме на камък! Оказва се, че Силви и Томас са твърде близки, за да е удачно. Изобщо не е трябвало да ги срещаме на едно и също Обявяване. Вината е изцяло наша! Бащата на Силви беше толкова плодовит в квартала! Изпълняваше дълга си! За съжаление, великата нация на Съединените Щати не одобрява инцеста, затова ще трябва да замениш номер три с нещо малко по-далечно. Случват се такива неща понякога. Ето защо поддържаме толкова подробна документация. ЗА ДА ПРАВИМ СПРАВКИ! Благодаря ви! Госпожа Дрекслър се покланя. В краката ѝ падат рози.

Силви затвори очи. Лентата потрепери; сълзите ѝ оставяха следи през компактната пудра Безупречни ООД и това не беше филм, случваше се наистина. Госпожа Дрекслър носеше строг кафяв костюм с брошка във формата на гълъб на ревера и държеше дългостеблен божур, символ на мъжката смелост. Томас беше неин брат, по някакъв начин нещо се беше объркало, беше ѝ брат и нещата трябваше да се реорганизират. Сполучливо сгодените момчета и момичета в балната зала зяпаха и сочеха. Силви вдигна очи към Томас. И той я погледна, изглеждаше млад, объркан и смутен. Кокичетата и розите бяха паднали от пръчката на пода. Червено върху бяло. Бухналата почти се беше покатерила върху Дъглас Оуенс, 25 милиона на милиметър, като на дърво.

След четири години Силви щеше да стане госпожа Чарлс Патерсън, 19 милиона на милиметър. Точка, започнаха да танцуват. Чарлс беше самоуверен танцьор. Обеща ѝ да е мил с нея, след като мине обучението и се оженят. Обеща да направи нещата колкото може по-нормални. Колкото е възможно повече трябва да остане непроменено. Квинтетът засвири Менделсон.

Силви се забули със своята тишина и всичко беше наред.
Изсветляване до бяло.

* * *

БЛИЗЪК ПЛАН на хубавеца Боби, с подчертана четвъртита челюст, прям и открит, изваян тип. [Към кастинг отдела: дали да не свържете тая сцена някак с Вицето Крок3. Помадата за коса не знае демографски ограничения. Тия идиоти от Искрокрем искат да се наместят в някое ъгълче от „бащинския пазар“? Ок, нека им дадем парче от пая. Пък и ще е добър пи ар за изборната кампания. Малко да го очовечим тоя негодник Рей Крок, Истинския американец и Побратим на обикновения човек . Дори и той може да пострада от симптоматична загуба на коса. Както и да е – схващате ми идеята. Обсъдете го със сценаристите.] Сутрин е, Боби се облича със завита около здравото си мускулесто тяло кърпа. [Към кастинг отдела: ако ще го правим с Крок, ще трябва да намерим дубльор.] Оглежда се в огледалото и потърква еднодневната си брада. ЖЕНСКИ ГЛАС ЗАД КАДЪР: Случва ли ви се да се събудите сутрин пред мивка, пълна с разочарование? РАКУРС НАДОЛУ към чиста бяла мивка. Снопове коса се лепят по порцелана. [Към артотдела: Стоун, не се изхвърляй. Не повече от двайсетина косъмчета.] Боби пипа темето си с унило изражение.

ГЛАС ЗАД КАДЪР: Достатъчно! Само сега, чрез силата на оловото да възпира радиацията, иновативната помада за коса Самсон ще ви направи Нов-човек.

Боби изтисква солидно количество Самсон от тубичката и го втрива в кожата на главата си. Сияйна усмивка огрява лицето му.

ГЛАС ЗАД КАДЪР: Чувството за еуфория и благополучие ще ви покаже, че е проработило! Помадите и кремовете Самсон, подсилени с патентованата формула от антидепресанти, витамини и една щипка кофеин, ще ви помогнат да започнете деня си по правилния начин!

РАКУРС НАДОЛУ към мивката. Боби пуска водата и отмива космите, щом камерата се вдига отново, Боби е вече с плътна, лъскава, фризирана коса. [Към артотдела: да действаме с размах. Като се вдигне камерата, нека покажем вицето, облечен в костюм, с идеална прическа – ще е нужна перука, очевидно – и със сенаторското чукче в ръка. Прояви малко повече въображение, Стоун. Слаб сезон за теб.]

ГЛАС ЗАД КАДЪР: Вълшебните помади Самсон ви дават самоувереността, от която се нуждаете. [Към сценаристите: не съм сигурен дали да е „самоувереност“ тук. Какво ще кажете за „умиротворение“. И бездруго от Контрола по храните и лекарствата ни се дървят, че дрогираме братята с кофеин и стимуланти. Може би не е добре да звучи, като че ли формулата ще конкурира Аркадия.]

Вдига палец към камерата. [Към артотдела: нека предложи длан за ръкостискане. Точно както любимият свой Рой предлага на Америка честна сделка.]

През средата на екрана тръгва слоган в удебелен шрифт Хелветика:

Самсон – пазителят на вашата сила.

Изсветляване до бяло.

Десет нюанса сиво

Мартин гледаше брат си. Очарователният Томас. Многообещаващият Томас. Плодовитият, репродуктивен Томас. Томас с 29 милиона на милиметър. Баща им (24 милиона) дори не се и опитваше да прикрие радостните сълзи, докато закачаше златния гълъб на гърдите на сина си. По-добрият син. Истинският му син. Офис в Града за Томас. Планиране, удоволствия, печени пилета и мартинита за Томас. Деца, лесни като графитени щрихи, за Томас.

А Мартин Стоун – 2 милиона на милиметър, повечето мъртви – получаваше едно пакетче. В хубава опаковка, разбира се. Облъчено тиково дърво. Но вече нямаше значение. И без да гледа, Мартин знаеше какво има вътре. Лист хартия и бутилка. Върху хартията имаше назначение, което щеше да стане ясно, след като я отвори. Беше на лотариен принцип. Само така можеше да е справедливо. Това беше неговият билет.

Вероятно щеше да го задължи да се яви в местния Новобрански център 0900 след завършване на учебната година. След това щеше да бъде изпратен на Фронта, който дотогава можеше да се намира примерно в Мисури. Щеше да си навлече специалните дрехи и обувки и да започне си проправя път през развълнувания, разбълбукан лунен пейзаж на Морето от стъкло. Щеше да бъде астронавт. Никога повече нямаше да рисува. До Коледа щеше да е изгубил напълно фината моторика на тялото си.

Или пък билетът щеше пак така любезно да го задължи да организира пътуване да Вашингтон за поредица от граждански изпити, за поставяне в служба на държавата. Не сте ли чували, че репродуктивните мъже не могат да мислят ясно? При толкова сперма. Не могат да бъдат рационални с това устремено изхвърляне на течност. Съпрузите не са организатори. Те са изпълнители на по-важна работа. Най-важната. Само Братята могат да видят нещата в отдалечен план. Те са хората на голямата картина. И Сестрите, онези прекрасни момичета, получили черни чипове, с Алфа-3, течащ хладен и свеж във вените им. Мартин сигурно щеше да се падне в Министерството на рекламата и информацията. Повечето отиваха там. След Отбраната това беше най-развиващият се сектор. А в бутилката имаше Аркадия. За всеки ден от живота му, считано от днес. Всеки секс трябва да носи потенциал за репродукция. Всяко момиче, което се чука с Брат, не го прави със Съпруг, а това е неприемливо. Казваха, че ако не го смесиш с нещо, имало вкус на протекли батерии. Но тази първа бутилка щеше да е пречистена. Предоставяха ги от Безметежно, вашият приятел във фармацевтичната индустрия. Мартин щеше да запомни медния парещ вкус по свода на небцето. После щеше да избира измежду цяла редица предложения. В крайна сметка правото на избор те прави това, което си. Аркадия или Хладовито. Искрокрем или Самсон.

Не се притеснявай, Мартин. Така е по-добре, честно. Сега ще можеш наистина да ходиш на работа. Да постигнеш нещо. Да си извоюваш мястото. Да продадеш целия свят на света. Може да си проправиш път до артотдела. Да продължиш да рисуваш бебешки кошчета. И нечии чужди прелестни четиризнаци завинаги да ти се усмихват от лъскавите страници.

Изведнъж Мартин се оказа притиснат в здравата прегръдка на Баща си. Той издърпа кутията от момчешките му ръце, прочете новината вместо него, остави я настрана. Гласът му се лееше, стоплящ като джин, и Мартин едва дишаше от силата на бащината прегръдка.

Томас Уокър стисна силно ръката му, но той не отговори.

Скоростта по времето

Падаше се тази седмица баща ѝ да бъде при тях. Беше горд. Купиха едно пиле от госпожа Стоун и го заклаха заедно, като семейство. Главата отхвръкна като коркова тапа. Силви тайно го заглеждаше през масата. Сега разбираше. Косата с цвят на шоколад. Височината. Хана сложи в рамка свидетелството ѝ за Обявяване и го окачи над камината.

Силви изсипа целия си чеиз от Безупречни в тоалетната.

Не беше ядосана. Няма как да се гневиш, че светът е толкова по-голям от теб и си се оказал приклещен в него. Така стоят нещата, сладурче. Натровена земя. Пайетена рокля, спекулум, подрънкващ като чифт лъжици. Силви не беше ядосана. Беше смълчана. Нейният живот бе животът на госпожа Патерсън. Хората преживяваха сред какви ли не бъркотии. Можеше да прави ромови сладки. Да изследва почвени проби, да ашладисва черешови дървета и да учи скришом на японски три седмици месечно някой бъдещ син или дъщеря. Можеше да се сприятели с Бухналата и да ѝ купи коктейл. Да се наслаждава на този кратковременен свят на усамотение, наука и раждания, подобни на кървав залез. Може би. Имаше време.

Това са пълни глупости, както обичаше да казва онова полско хлапе, дето все се въртеше покрай машината за безалкохолно. Наистина бяха пълни глупости.

В неделя пак отиде в гаража. Живи води и сенки. Кларк се промъкна като светлина през процеп. Носеше стара лента с кадри от войната под мишница. Сталинград, Берлин, Отава. Жълта риза на зелени райета. Нагасаки и Токио се изпаряват през 45-та като гигантско сърце в огромна мокра гръд. Първата ответна реакция. Сиатъл, Сан Франциско, Лос Анджелис. Берлин и Рим, изтрити като с гумичка – бяла страница. Кларк се пресегна да хване ръката ѝ. Тя не си я дръпна. Беззвучните взривове по белия екран се надуваха, надуваха, като неочаквани балони. Приличаха на вътрешностите на Силви. Приличаха на нещо, което се разтваря и разтваря, неспособно да изгори другаде освен в себе си.

– Това ни е за последно – каза Кларк. – Учебната година свърши.

Гласът му звучеше далечен, приглушен, като че ли въобще не разбираше, че говори.

– Утре ще дойде да ни вземе кола. Двамата с Груд ще отидем заедно до Новобранския. Мисля, че ни се полага безплатен обяд.

На Силви ѝ се прииска да му се разкрещи. Изпи си безалкохолното, удави писъка в балончета.

– Обичам те – прошепна Кларк Бейкър.

Голдън Гейт се изпари върху платното.

Силви върна филма отначало. Изгледаха го още веднъж. Някаква си нищо и никаква частичка се втурва от небето, и ето че лумва сияние, поглъщащо, изпепеляващо мозъка, ефимерна бяла пелена, разцъфваща като цвят върху суха пръчка, безконечно бяло, което изличава екрана.

Затъмняване.

И насред тъмния екран весел дебелак вдигна палец към Силви и се ухили:

Купете филмовите ленти Свобода! Защото са върхът.

Превод от английски: Жени Колева, 2015

 

1 Star-Spangled Sweetheart – модел кукла, облечена в рокля с цветовете на американското знаме – Бел. пр.

2 Инструмент за гинекологични прегледи – Бел. пр.

3 Рей Крок (1902-1984), наричан още „Царят на хамбургерите“, е един от основните американски предприемачи от средата на 20-и век. Собственик на бейзболния отбор Сан Диего Падрес и основен двигател за развитието на франчайз веригата на Макдоналдс. В една от известните си публични речи той казва: „Ние в Макдоналдс се грижим за нашите клиенти. Същото е и с бейзболните ни фенове. Единственото, което искам, е те да получат заслуженото. Да получат честна, равностойна сделка.“ – Бел. пр.

Разказът „Изсветляване до бяло“ от Катрин Валенте („Fade to White“ by Catheryne M. Valente) е номиниран за наградите: „Небюла“ 2012 в категорията „Най-добра повест“ и „Хюго“ 2013 в категорията „Най-добра повест“; финалист при наградите „Сайдуайз“ 2012 в категорията „Най-добра кратка форма в поджанр алтернативна история“.

Още от Катрин Валенте:

 

Снимка на Катрин ВалентеКатрин Валенте е един от авторите, вдъхнали нов живот на фентъзито и фантастиката от последните двайсетина години. Името ѝ често присъства в статии за иновативни и жанрово неуловими писатели. Романът ѝ Palimpsest е важен текст в библиографията на течението ню уиърд, а поредицата Orphan’s Tales и романът Deathless са оригинални фентъзита, които вплитат Изтока и руския фолклор в историите си. Съвсем скоро предстои публикуването на новата ѝ книга – Radiance, чието действие се развива в Холивуд и Слънчевата система. Вярна на себе си, Валенте определя жанра ѝ като „декопънк пълп-фантастика с елементи на алтернативна история и космическа опера“. Катрин Валенте е носител на почти всички значими награди в областта на фантастиката и фентъзито, както за проза, така и за поезия – Хюго, Локус, Типтри, Райслинг и други. Нейни произведения са номинирани за Световната награда за фентъзи и за Небюла. Повече за нея: http://www.catherynnemvalente.com

Comments

comments