Диптих: в машините на Хронос

0
Снимка на Хърбърт Уелс

Диптих: в машините на Хронос

от Александър Карапанчев

Сто и двадесет машини на времето – малки и големи, с лъщящи под слънцето обли метални корпуси или като чудновати футуристични силуети, спотаени в сянка; бръмчащи досущ като стара киномашина или пък симфонично понесли се над прилива от тъмните, тук-таме поръбени със светлинки вълни на вековете… Машини, които могат да се движат най-малко в сто и двадесет времена… Или друга вариация на бог Хронос: сто и двадесет години от появата на романа „Машината на времето“, отпушил непресекващ и до днес извор на хрономашинария и какви ли не времеви скокове…

Точно така: „Машината на времето“ от Хърбърт Джордж Уелс излиза в Лондон през 1895 година*. По този повод ще дадем думата на две изкуства – на Литературата, за да ни развълнува със (само!) две-три есеистични странички за творчеството на албионеца; и на Киното – та да ни пренесе със своята магична машина (за има-няма половин час) в реалното и паралелно в романното време на класика фантаст.

І. Думата взема
руският писател Юрий ОЛЕША:

Малко неща са написани по-хубаво от онази сцена, когато Кевор („Първите хора на Луната“) и неговият спътник, водени от селенитите, стигат до моста над една гигантска и – както те долавят – с индустриален характер пропаст, и като виждат, че мостът не е по-широк от една длан, инстинктивно се спират… Конвоирите с тънки пики не знаят, че причината за спирането е прекалено тесният мост, и гледат на спирането като на неподчинение и бунт. Те започват да бодат с тънките си пики Кевор и спътника му – хайде, вървете, какво има? А онези не могат да вървят просто от чувство за самосъхранение! Безизходността на положението се засилва и от това, че дори ако нашите двама земни жители се опитат да обяснят на селенитите защо именно не могат да тръгнат по такъв тесен мост, селенитите и тогава не биха разбрали, защото на тях, както изглежда, им липсват усещането за височина и страхът от нея. Тогава Кевор и неговият спътник (освен всичко друго раздразнени и от убожданията) решават, че най-доброто, което може да се предприеме при това положение, е да почнат да се бият. Те грабват търкалящите се в краката им късове злато и удрят селенитите наляво и надясно.

Чудо!

Това прилича на Данте: селенитите-дяволи, преминаването по тесния мост – една от адските мъки. При това същата сила на достоверност, каквато има и при Данте – достоверността на фантастичното.

* * *

Снимка на Ленин

Той беше през целия ми живот мой любим писател. И колко е тъжно, че не му казах за моята любов. Нямах щастието да направя това, макар че освен първия път (когато е разговарял с В. И. Ленин) той е посетил Москва и през 1934 година. Но тогава аз бях в Одеса.

Как да не се възхитиш от онези майсторски интонации, които има например в „Невидимия“!

– Аз виждам лицето ти, но ти моето – не – казва Невидимия на полицейския полковник Едай, който глупаво е решил, че е по-силен от Невидимия, тъй като притежава револвер.

Той е величествен, този Невидим. Защо? О, за това може много и много да се пише!

После той лежи на морския бряг, пребит от моряците – те са си служили с лопати! – и постепенно пред очите на тълпата става видим – все повече човек, все повече жалък. Имаше филм за Невидимия. На Уелс ли беше сценарият? Филмът беше по-лош от романа, по-беден по същество. Във филма невидимостта се постигаше с инжекции, които правят човека невидим, но едновременно с това го обричат на безумие. Така че причината за безумието на Невидимия във филма беше физиологична, от низш характер. В романа той освирепява, полудява от самотност, от това, че е сам срещу всички – следователно причината е историческа, висша. Това е, както ми се струва, роман за анархистите, потресли епохата, когато той е бил написан. Да, да, безусловно е така: художествено отразяване на анархизма… (В „Откраднатият бацил“ Уелс изобразява анархиста вече непосредствено: героят на повествованието, анархист, открадва от лабораторията холерен бацил, за да зарази целия Лондон.)

* * *

Той има разказ („Вратата в стената“) за един човек, който веднъж като дете, отваряйки попадналата му по пътя зелена портичка, се озовава в неизказано прекрасна градина, където на цъфтяща полянка играе с топка една пантера… Макар това да е станало в далечното му детство, в зората на живота му, споменът за чудната градина дотолкова завладява душата на героя, че минават години, а той все търси зелената портичка. Сега вече е зрял, достигнал високо обществено положение човек (той е министър!), но най-хубавото, към което постоянно се връща душата му, е мечтата да намери портичката. Веднъж му се струва, че я вижда… Ето я, ето я тази портичка! Той отваря, тръгва, но зад портичката няма никаква градина с играеща на полянката пантера: там цари мрак! Оказва се, че е направил крачка в една шахта, в която и пада.

Следователно това е разказ за несъгласуваността между чистите устреми на младостта и последвалото попадане, така да се каже, в плен на житейската суета, която заставя човека да губи тази чистота…

* * *

Наличието на такъв разказ сред творбите на автора на фантастични романи за техниката представлява интерес в този смисъл, че характеризира поетическото му въображение. Там е работата, че именно поет се е заел да осмисли раждащата се в света велика техника и да пише за нея. Поради това ние възприемаме фантастичните романи на Уелс като някакви митове на новата епоха, митове за машината и човека.

Из „Нито ден без ред“ на Юрий Олеша – София: Народна култура, 1975. Превод: Ана Беливанова

ІІ. Думата се дава
на руския филм „Хърбърт УЕЛС“:

(Но първо – малко кинография. Въпросната лента е част от проекта „Гении и злодеи“, в чиито десетки части човек може да пообщува и с други фантасти от разни епохи: например с Е. Т. А. Хофман, Оскар Уайлд и Конан Дойл; с Артюр Рембо**, Микалоюс Чюрльонис, Кафка, Александър Грин и пр. Да допълним, че този документален проект принадлежи на известния телевизионер и културолог Лев Николаевич Николаев, 1937–2011, и без помайване да се качим в неговата машина на уелсовското време…)

Пътешествието тръгва ей оттук – http://tvkultura.ru/video/show/brand_id…

Снимка - Война на световете по радиото

Впрочем още един момент. Надали ще преувеличим, ако кажем, че това кратко, но доста наситено пътуване е организирано много добре! В него са включени архивни кадри и снимки от онези десетилетия, тонирани интригуващо, увлекателно в два противоположни цвята… впечатляващи цитати от Мастъра… пестелива, ала интересна игра на съвременни актьори… Филмът започва със знаменитата радиопостановка на един друг Уелс, актьора Орсън от Щатите, и завършва със… е, нужно ли е пък всичко да се „издаде“ сега?

Чудесно хрумване е и онова кристално яйце, което юношата Хърбърт Уелс намира в магазинчето, където работи като младши продавач. Това яйце, явно излязло от неговите вълшебни разкази, служи досущ като прозорец – в него писателят, минаващ през различни възрасти, съзира световете на своите най-знаменити романи… докато накрая го… го… хайде, сами ще видите.

И така, нека вече да дръпнем лоста на тази полифункционална Machine, изобретена от пророка на ХХ век Х. Дж. Уелс. Ето къде:

 

* У нас – сякаш по неувяхващ анадолски тертип! – тя се появява със закъснение от 89 години. Хе, как не сме удържали още една годинка, та да направим поне „респектабелен“ юбилей… – Б. а.

** Нека си спомним неговата малка, но тъй разкошна поема „Пияният кораб“, написана от първо лице – обаче не на автора, ами на кораба… – Б. а.

Коментари

коментара