Бъдещето на Балард

3
Илюстрация към Бъдещето на Балард

Бъдещето на Балард

от Владимир Полеганов

В едно типично за Балард пророческо интервю от края на 70-те години на въпроса „Как ще се развие бъдещето?“, авторът отговаря с: „Единствената посока, в която го виждам да се развива, е към дома“. След което описва нещо доста близко до ежедневието ни днес. Малко по-рано, в отговора си на друг въпрос – за края на космическата ера, – Балард говори за много по-важната „невидима космическа ера“, която изхвърля сателити в космоса и която един ден ще свърже човечеството по неочаквани и неразбираеми за него начини. Това интервю не е необичайно за Балард. Въпреки че името му почти никога не присъства в списъците с пророците или дори „визионерите“ на жанра, той е един от всъщност много малкото фантасти, способни да интерпретират модерността по такъв начин, че не само да видят, но и да опишат утрешното й лице до малките, дяволски подробности. За да изгради този образ от следващия ден, Балард подхожда като всеки сериозен научен фантаст – чете и изучава това, което той нарича „невидима литература“: медицински доклади, записи от психоаналитични сеанси, технически текстове, изследвания, записи от експерименти. Невидимото е важно за Балард. Цялото му творчество е посветено на опити то да бъде показано или поне посочено. Може би затова и произведенията му често се докосват до апокалиптичното.

Едно от първите неща, които човек научава за Балард, е, че когато го чете, не трябва да забравя, че всеки свят на страниците е вътрешен, всяко излизане в града, на пътя или дори в космоса (макар че такива при Балард почти няма) е потапяне. Фасадите са описани като лица, а автомобилите са продължения на телата, които ги карат, но не защото писането на Балард е алегорично, а защото е аналитично.корица Онази „невидима литература“, дистанцираният, стремящ се към обективност, изчистен от емоции текст е, разбира се, източник на знания, образи, похвати. Невидимото става видимо в симетрията на изкуствения свят, в гладките магистрали, в умението на изследователските машини да показват скритото, чертаейки диаграми върху белия лист или правейки рентгенови снимки. Наблюдения, ситуации, сцени, сгради и пространства, които вече официално се описват в английския с думата ballardian, прилагателно, зад което стои цяла граматика на модерното невидимо.

С такъв инструмент бъдещето и бързото му проникване в ежедневието ни няма как да остане неуловено, дори и на място, към което фантастиката рядко обръща очи (или телескопи): дома. Редно е да се отбележи, че преди да настрои така фино инструментите си, Балард също вижда бъдещето като стихия, която нахлува отвън – ранните му катастрофични романи от 60-те показват вътрешния свят на човечеството по типично предмодерен начин като потоп, суша, вятър и пожар. Чак в следващото десетилетие – през 70-те – книгите му ще започнат да се занимават с едно специфично сега, където модерното е разгледано с клиничен интерес и остранение, които го трансформират в някакво ужасно утре. Фантастиката на Балард от този период е объркваща по начина, по който само истински добрата трансгресивна литература може да бъде: до каква степен случващото се е докарано до крайност настояще и до каква – до неопределено далечно бъдеще?

Четири от тези книги изграждат своеобразна поредица, която тръгва от „невидимата литература“ (The Atrocity Exhibition, 1970), преминава през просмукалата се в телата и съзнанията ни модерност (Crash, 1973, и Concrete Island, 1974) и стига до дома, до мястото на бъдещето на Балард (High-rise, 1975). Така, както историите в The Atrocity Exhibition са сгъстени романи, и тази четирилогия може да се приеме за сгъстен образ на идеята на Балард за работата на фантаста с материалите на настоящето и бъдещето. Вероятно странен и може би спорен подход, най-малкото защото резултатите от него изглеждат толкова далечни от резултатите на другите визионери (Балард до Азимов, Кларк и Хайнлайн?), но все пак убедителен: дори най-гротескните завои на Балардовото утре ни се струват част от пътя, който ежедневно вървим из прекрасния съвременен свят.

филмов кадър

Кадър от филма High-rise (2015) по романа на Джеймс Балард

В може би най-силната от четирите книги, High-rise, неусетно настаняващото се бъдеще е един модерен небостъргач, проектиран така, че да задоволи всички нужди на обитателите си. Между първия и последния етаж има плувни басейни, търговски центрове, фитнеси. Апартаментите са пълни с нова техника. Обитателите са представители на средната и класите над нея. Нивата на сградата отразяват нивата в обществото: най-луксозните жилища и услуги са най-близко до небето.

Мястото е по проект на Антъни Роял, енигматичен архитект, който рядко напуска върха на творението си, който обитава заедно със съпругата си и няколко кучета. Сред останалите жители на небостъргача са бизнесмени, актриси, стюардеси, пилоти, телевизионни водещи и режисьори.uf,r[d Балард не проследява живота им в свръхмодерната сграда. Това, което High-rise проследява, е реакцията на човешкото съзнание при срещата с технологиите – видими и не чак толкова видими, които се превръщат в основни организатори на ежедневието ни в града. Технологиите, които изграждат новите сгради и ги пълнят с новите уреди и устройства, създават новите пространства, в които материалното във всичките си форми не следва линиите на някаква функционалност, ами е „не толкова обитаема архитектура, колкото несъзнателната диаграма на мистериозен психичен феномен.“ Места, чието „вътрешно време“ е един вид „изкуствен психологически климат“.

Иначе казано: друг свят.

Наместването на другия свят в нашия и осъзнаването, че двата свята всъщност са един – вътрешният космос на модерния човек, е темата на Балард и темата на High-rise. Подходът на Балард не е нито дистопичен, нито алегоричен. Ако беше такъв, щяхме да имаме един доста по-груб роман с много по-общи очертания. Вместо това High-rise е детайлна картина на шока – осъзнат и неосъзнат (протичащ тайно като маскирано психично заболяване) – от сблъсъка на осъзнатите с неосъзнатите желания, някои от които ни придвижват напред и нагоре, някои от които ни дърпат назад и надолу. Това, което се случва в High-rise – бързият упадък на „обществото“, сриването до дъното на варварството, внезапното избухване на лудостта, – изглежда така изненадващо и озадачаващо само в контекста на романа. В контекста на творчеството на Балард всичко е съвсем очаквано и закономерно. Затова и ако четем книгата отделно, може би ще се чудим кой точно е главният герой, защото сюжетът се гради от движението на три фигури из потъналия в хаос небостъргач – Антъни Роял, лекаря Робърт Леинг и режисьора на документални филми Ричард Уайлдър.корица Опрем ли се на опита от предишните книги на автора, веднага ще видим кой от тях е главното действащо лице – това е онзи, който е съучастник на разгръщащото се бедствие.

Балард нерядко използва лекари за „очи“ на историите си. Сякаш само техните погледи могат да видят логиката на случващото се, да свържат симптомите в процесите отвътре. Лекарите на Балард обаче са пасивни наблюдатели, донякъде даже очаровани от развитието на болестта, усетили, че най-накрая са постигнали това, което вероятно всяко човешко същество желае – светът да е в синхрон с тях. Такъв е и Робърт Леинг, който потъва в хаоса на небостъргача с все по-голямо удоволствие и дори превръща тялото си – като го занемарява напълно – в отражение на разпада. Даже в стряскащия момент към края (когато фантазира как е последният останал в сградата, чува стъпки и малко след това вижда фигура, която се оказва самият той) Лаинг не напуска „новия“ небостъргач. Той е и единственият, който вижда угасналия съседен блок и движещите се из него фенери, защото само той разбира напълно какво означава това. За него небостъргачът се превръща в защитено пространство, място, на което психодраматично да разиграва живота си. Така проваленият му във външния свят брак продължава да функционира успешно, отразен в перверзните отношения със сестра му. Удоволствието от раните по тялото му също е приемане на новия език на света, както и най-явната връзка с другите романи от четирилогията.

Балард не противопоставя нищо на този „поглед“. Няма действаща в обратна посока сила и всичко следва „логиката на небостъргача“. Просто другите две фигури – Роял и Уайлдър – използват бедствието за свои цели, а не се пускат по течението му. Уайлдър, атлетичният, силен мъж, егото в противовес на ид-а Лаинг, разбира се, тръгва нагоре, към нивото на властта, като през цялото време се опитва да заснеме пътешествието си и да превърне реалността в реалити. Някои сили в обществото винаги се опитват да наложат своите закон и поглед. А Антъни Роял, необходимият господар на вселената, свръх-азът зад стените на небостъгача, се опитва да приближи творението си до вечността, като го оставя на животните – на надушилите плът гларуси и чайки, на подивелите кучета, на оцелелите котки. Утрешна скала или пещера, част от природата.

Сред игрите за власт и игрите за удоволствие единствено жените се опитват да поддържат някаква форма на общност.корица Нито една от новите социални мрежи не е успешна, естествено, но ако трябва да търсим човешкото в цялата тази лудост – човешкото, каквото е според цивилизованата ни представа за него, – то то е именно в жените в често критикувания като нефеминистки роман. Само в техните действия – често жестоки и абсурдни, – има някакъв опит „домът“ да бъде удържан, въпреки проникващото бъдеще.

High-rise може би е роман предупреждение. Но той е и роман обсесия и роман удоволствие. Истински модерно произведение, в което новите линии на човешките отношения, начертани от машини, молове и магистрали, се виждат ясно като клетки под микроскоп: потребители, унищожители, наблюдатели, воайори, автомати, всички жители на модерния свят са под един покрив. Като картина на Йеронимус Бош, нарисувана, след като художникът е прочел дефиницията на Томас М. Диш за фантастиката – че жанрът ни учи как да живеем във времето на атомната бомба, – и е решил да ни покаже бъдещето. 

Коментари

коментара

3 КОМЕНТАРИ

  1. Много силен, стегнат преглед!

    Този мотив, приближаването на ръкотворното към вечността, оставяйки го на попълзновенията на природата, ми се струва много централен за Балард.

    В „Before Midnight“ главният герой има идея за роман, в който един от героите не може да мисли „в момента“, умът му вечно прескача към свършека – този човек стар и грохнал, онази къща – порутена, обиталище на диви животни. Имало е нещо такова и в мисленето на Балард сякаш.

  2. Балард е голям, според мен най-вече заради “Crash”. Лично на мен филмът много ми повлия, а книгата така и не можах да я дочета, защото мразя да чета романи на компютър. Преди време преведох „Потопения свят” (много ми беше трудно), но така и не излезе тази мой вероятно не съвсем изпипан превод. Все пак една неиздадена книга може да послужи за нещо, мисля. Даже ми бяха обещали “High-rise” малко след смъртта на Балард. Ех, голям кеф щеше да е, но не би. Този автор заслужава цялото му творчество да бъде издадено на български. Почвам да издирвам филма по „High-rise”.

  3. Емо, да. Не се бях замислял преди, въпреки пределно ясните картини от The Drowned World и The Crystal World. В High-rise има страхотна сцена с един басейн, осеян с животински скелети и описан съвсем по балардски като „terminal coast“.

    Стефан, жалко, че книгата не е излязла. Щеше да е добър вход към творчеството на Балард. Филмът май ще бъде пуснат през март, засега е бил само по фестивали и отзивите не са никак добри, за съжаление.

Comments are closed.