Гост, фантастичен разказ от Добромир Иванов

0
Илюстрация към Гост, фантастичен разказ от Добромир Иванов

Гост

фантастичен разказ

от Добромир Иванов

Корабът кацна точно когато последното резенче от Слънцето биваше поглъщано от близкото възвишение. Само още няколко секунди, и инженер Николов нямаше да го забележи.

Илия Николов беше айти специалист в голяма компания за производство на алкохолни напитки. Допреди това само бе мечтал за вила в планината, но откакто започна работа в новата фирма, бляновете му започнаха да придобиват конкретни форми и измерения. Първо успя да купи един декар земя в село Каваково, заедно с брат си, разбира се. Но постепенно заплатата му набъбваше като каймак на варящо се прясно мляко и Илия започна да събира прекипялата пяна и да я влага в малка къщичка на самия край на селския кадастрален план. Двамата с Брадъра бяха стигнали до изграждането на керемидения покрив, днес майсторите почти го бяха завършили. Брадъра си тръгна заедно с тях за града, а Инженера поостана – къде да довърши туй-онуй, къде да се полюбува на романтичния залез, вместо да участва в приготвянето на една не толкова романтична вечеря с жената и децата.

Гледаше точно към горящия връх на възвишението, когато тъмна сянка закри обекта на съзерцанието му. В първата наносекунда Илия се подразни, половин секунда по- късно мозъкът му асимилира подадената информация, а още малко след това заключението го цапардоса право в облещената физиономия. Това беше кораб! Не вертолет, не самолет или парапланер. Някакъв непознат, елипсовиден обект, тъмен като подсъзнанието на сериен убиец.

Кораб, или не – предметът бавно се снишаваше. Когато подмина върха на планината, Слънцето вече бе залязло. Никакви светлини не обозначаваха неидентифицираното тяло, а и очите на Николов още плуваха в залезни сълзи. Инженера постоя малко време като истукан, чудейки се какви действия да предприеме.

Не можеше да звънне на 112. Ако беше в ситуация и държава да набере 911– да. Но в родните спешни ширини бе ясно какъв резултат ще предизвика.

Не можеше и да избяга. Как ли пък не, дори и това, което все още кацаше, да беше кораб на враждебно настроени нашественици. В момента се сбъдваха най- бленуваните му сънища, а той… Не, не, нямаше как да се врътне и да подпали старото рено.

Трябваше да е той! Инженер Илия Николов трябваше да е човекът, homo sapiens- ът, осъществил Първия контакт! Дори и да бъдеше изпепелен от някакви свръхтехнологични извънземни оръжия.

И Инженера хукна. Въпреки препоръките на доктора за щадене на сърцето. Затича по полянката зад къщата, прекоси пояса с храсти и тръни и се шмугна в рядката горичка. През цялото време и за миг не изпускаше от поглед приземяващото се нещо. Да, така трябваше да го нарича, докато не проучеше докрай въпроса. Търчеше срещу нещото и не забелязваше ни болката в сърдечната област, ни шибащите го в лицето клонаци. Очите му привикнаха със сумрака, а и в същото време тънкия сърп на зараждащата се Луна помогна на зрението му. Дотолкова, че да види как кръглият обект доближава върховете на дърветата и се приземява направо върху тях. Боже, на това чудо не му трябваше специално заравнена площадка за кацане!

Илия продължи да тича със забавящо се темпо. Приближи задъхан до нещото в точния момент, за да успее да види отварянето на люковете му. Но какви ти люкове? Това бяха някакви невиждани технологични камери, които се разтваряха в повърхността на обекта подобно на… слонско око – дойде му на ум сравнението. Да не кажем – накрая на животинска храносмилателна система. Каквото и да представляваха, със сигурност не бяха произведени от човешка ръка.

Докато се начуди, от процепите започнаха да изскачат същества. Те се приземяваха на меката повърхност и скоро плъпнаха из цялата гора. Инженера реши да се прикрие, но в този миг пред него застана някакво създание.

Беше високо до гърдите му, уж хуманоидно, но вместо две ръце имаше десетина пипала. Беше черно като въглен, само очите му – две на брой – искряха в оранжеви отблясъци. Главата му беше голяма колкото на дете, нямаше уста и ноздри. Стоеше срещу землянина и сякаш го изучаваше. После каза:

– Здравей.

Всъщност не го изрече, защото нямаше уста или друг орган, с който да говори.

– Здрасти – отвърна слисано Илия, – телепатично ли ми говориш?

– Щом така държиш да го наричаш.

– Но откъде, по дяволите, знаеш български?

– Прерових синаптичната ти система, анализирах невронните ти връзки и…

– И научи езика ми?

– Да.

– И сигурно – всичко, което се намира в мозъка ми.

– Така е.

– Боже, и за Радина ли знаеш? – Пустата секретарка, не му излизаше от ума.

– Не ме интересува начинът ви на размножаване.

– А от какво се интересувате?

– Да се нахраня.

Илия изтръпна:

– Нали няма да ме изядете?

– Не, организмът ми не понася непознати протеини. Ще се нахраня с растителни субстанции и си тръгвам.

– Ох – въздъхна облекчено Илия. – А откъде идвате и защо?

– Не мога да издавам координати на местообитаване, а не идвам, просто спирам за кратко. Отговорих ти преди малко защо.

– Да се нахраните с растения, да.

През това време Инженера хвърляше по едно око на кораба. И – о, чудо: той растеше с всяка изминала минута. От какво ли бе направен, та можеше да коригира размерите си? В началото той бе голям колкото двуетажен блок с три входа, а сега вече изглеждаше като супермаркет. Беше тъмнокафяв, набразден от плитки вдлъбнати линии.

– Добре, а накъде сте се запътили?

– Нямам специално начертана цел или маршрут. Изследовател на космоса съм, правя карта на познатото пространство и на световете, населени с живот.

– Наистина?! Колко голяма е Вселената според вашите изследвания?

– Безкрайна.

– Това не е ли остаряло разбиране?

– Според вашата наука – да. Поне това, което разбирам от информацията в главата ти.

– Нещо за мултивселени или подобни?

– Да, аз съм от съседната.

– Нима?!! А как пропътува разстоянието дотук?

– С нещо като вашата измислена УОРП система. Никога няма да проработи, поне докато не еволюирате до разумни същества.

– Да еволюираме? Но ние летим в космоса, изследваме…

– Докъде сте стигнали?

– Хм, явно – риторичен въпрос, щом знаеш цялата информация от мозъка ми. Добре де, може да сме наистина много изостанал вид, но защо?.. А, да, за да се нахраните. А защо не спрете тук за по-дълго, да ни изследвате, да помогнете на еволюцията ни?

– Не спираме на планети с форми с нискоразвито ниво на интелект.

– Какво ви кара да смятате, че не сме достойни за вашите проучвания?

– Използвате инструменти и външни компоненти за подсилване на интелекта и телата си.

– Като например?

– Компютри, монитори, автомобили, космически кораби…

– А! Сега те хванах! А ти не използваш ли кораб, за да се придвижваш в пространството?

– Не.

– А това на хълма какво е?

– Това съм аз.

– Моляяяя?!! – Илия въртеше очи между гигантското нещо и човекоподобното насреща си.

– Казах ти, че вие не разполагате с нужния интелект, за да бъдете обект на нашето проучване.

– Добре, може и да съм тъп, но защо един път казваш „моето“, а друг – „нашето“?

– Когато говоря за себе си, използвам единствено число, а когато споменавам събратята си от моя вид – множествено.

– Момент, момент! Можеш ли да ми разясниш едно – с кого разговарям сега? Със съществото пред себе си или с… кораба?

– Мога, но не знам защо да го правя.

– Просто: може би защото имаш добро сърце.

– Разбирам шегата ти. Наистина не съм настроен враждебно, така че…

– Благодаря ти.

– Това, което виждаш пред себе си, не е същество. То е мой дистанционен орган, който може да съществува независимо няколко ваши денонощия.

– Аууу!

– Разбирам, впечатлен си, но наистина аз съм това, което в себе си наричаш “Нещото”. И моля, с главна буква. Аз съм личност. Изглеждам като представите ви за космически кораб, защото еволюцията на вида ни е оформила телата ни да са подходящи за трансгалактически пътувания.

– Биологичен кораб?! Ох, същество де…

– А така, учиш се. Аз и събратята ми обикаляме пространството, изучаваме Вселената, а когато се изморим, отсядаме на някоя жива планета, нахранваме се и отново поемаме на път. Органите, като този пред теб, изсмукват вещества от растенията, после отново се прибират в тялото ми и аз отлитам. Като разказ, изхвърлен през прозореца от недоволен редактор.

– Не мога да повярвам – всички тези, които обикалят наоколо, изсмукват храна с пипалата си и после ти я… инжектират?

– И така би могло да се каже.

– Ей – сети се Илия, – мога ли да те помоля за нещо?

– Давай.

– Може ли да вляза за малко в теб, да разгледам организма ти, за да мога…

– Може, но няма да ти повярват после.

– Кой?

– Хайде, хайде. Може да го минеш като виц, история или каквото ти дойде на акъла. Хайде влизай. Следвай органа ми.

Черното същество закрачи заднишком, което си личеше от все още осветяващите Илия очи. С пипалата си засмукваше листа и треви. Започна да набъбва, но не толкова, колкото… „колегите“ си. Скоро стигна до Нещото и пропълзя през една биоклапа. Илия го последва. И тук вече едва не се разплака. Сбъдваше се повече от мечтаното, а нямаше как да го разкаже на света. А и някаква сила му забраняваше да снима с телефона си, но поне не изключваше светлината, която му помагаше да вижда.

След клапата се простираше тунел, широк два метра. Безброй разклонения пресичаха гъвкавата, накъдрена като гофре, тръба. Отвсякъде се стичаха телесни течности, миризмата беше непоносима. Но организмът не се намеси повече в мислите му, за да изрази несъгласие с мнението му. Стигнаха до огромна зала, осеяна в околовръст с празни ниши с разръфани краища. Някои от съществата, наречени органи, се гмурваха вътре и розовокафявата плът се затваряше след тях.

Илия беше потънал в слуз и воня. Не можеше да издържи повече, затова се отправи към „изхода“. Хлъзна се по дружелюбно спуснат улей и се отъркаля в шумата. Докато опитваше да се изчисти, клапите на космическото същество се затвориха, то започна да се издига и тънкият сърп на Луната освети излитането му. В главата на Инженер Николов не се появи даже и бегъл опит за сбогуване от страна на краткотрайния му познайник. Явно наистина ги смяташе за тъпи нещастници.

Тръгна през горичката, чистейки листа и слуз от дрехите си, а дълбоко в себе си се чудеше на акъла си. Ами това Нещо можеше да го смели за вечеря бе! Но от друга страна не спираше да се радва на късмета си. Да влезе в търбуха на космическо същество – единственият начин да стане гост на своя Гост.

Коментари

коментара