Clockwork Vampire (Колонката на Ана Хелс)

0
Снимка на кориците на поредицата Clockwork Vampire

Омръзнало ли ви е от вампири, върколаци, зъбати феи и всякаква друга свръхестествена гмеж, в която всяка спъната литературна кифла да се влюбва до смърт за някакви си пет минути взиране в дилатираните им зеници? И на мен така. Затова сега ще си говорим за един друг тип вампири, далеч по-близки до полуживотинския оригинал на Стокър или ордите изроди в истинската Аз съм легенда. Запознайте се с вампирите с часовников механизъм, които с радост ще ви изкормят, насилят, изпият, повърнат и после всичко отначало пак в тоя ред до края на времената на хаоса, които няма да свършат в рамките на ничий човешки живот. И е излишно да ви предупреждавам да внимавате – за тях хората са плячка, храна, обида, зелена еуглена с крака и сакче кръв с лице. Надежда всяка тука убийте и гледайте да умрете по-бързичко с нея, защото иначе агонията ви ще прескочи всякакви граници и възможности, за които дори и най-развинтеното въображение би си представило.

Светът на вампирите на Анди Ремик е малък, студен и миксиращ средновековни обиталища с фабрики от индустриалната революция – намек за евентуално технологично минало, може би включващо настоящото ни съвремие подир очаквания от всички достатъчно разгромяващ край, след който остават хлебарките и най-издръжливите хуманоиди без спомени или мечти за бъдеще. Хората са малко, но пък са оборудвани с крале, столици, майстори на меча, хубавици с разтворени пазви по кръчмите и въобще целия фентъзи пакет, който можете да очаквате. А вампирите с часовников механизъм са съвсем отделна работа – изолирани в закътана долина далеч в планините, покрили се там от достатъчно много години, че да се превърнат в легенда, което им позволява да си крадат храна и да си я размножават във високопланинските кошари без страх от нечия ядосана инвазия. Не че не могат да смажат човешката раса за секунди – просто си ценят ходещите, възобновяеми кръвни банки, чийто скверен продукт може да се преработи до кръвна смазка за странните механизми на новото поколение кръволоци. Но, както се оказва в последствие, не са въобще единствената злокобна, или най-древна, или най-гладна за човешки телесни течности раса, свила се на едно доста лимитирано парче земя някъде там или някога, според личните ви възприятия за времево-пространствен континиуум.

Езикът на Ремик е груб, цветист, модерен и креативен в псувните си – защото в ситуация, където хората имат безброй, и то по-силни от всичко познато или измислено, врагове, които чисто и просто искат да ги изядат до последна костица – ще се псува, пустосва, проклина и заклева до двадесет и девето коляно, и то само как. Героите са разнообразна купчина от сиви характери, които се развиват, и умират, и съживяват, и после пак загниват на някой самотен върхар. Главният протагонист си е обективно погледнато изключително зло и кораво копелеTM, но и поостарял и огорчен антигерой, който иска спокойно да си живурка и да забрави ужасите на една отминала война, грижейки се за милата си внучка. Да, имаме дядо-герой, но не се бъркайте – това не е Коен Варварина и няма ишиас, хипертония и диабет, а една много голяма и зла брадва с душа, наречена Илиена, която най-много от всичко обича да сече глави, крайници и каквото там друго живо й се изпречи пред антрацитните остриета.

Към злото старче с кисел характер с времето се присъединяват и един хубавец с неустановена сексуалност, но много голям боен талант, милата му внучка и нейната приятелка с амбиции да стане известна куртизанка-убиец; умираща от рак асасинка и нейните извратени другари – бивши пандизчии от заведение за превъзпитание, пред който и най-западналият турски затвор в дълбокия Анадол е като почивна база за политици на родното черноморие, и едно магаре на име Мери. Чувството за хумор е черно, мрачно и сардонично до степен на преглътнат, почти предсмъртен хрип, но е единственото адекватно за ситуацията. Списъкът с уж „добрите“ се ревизира непрекъснато, като колонките за живи и мъртви се обновяват през петдесетина страници с кръвожадността на дядо Мартин в новата му книга, която се надявам внуците ми да прочетат някой ден.

Каузата е обречена – да се оцелее. По едно или друго време на някой му хрумва да ходи да се бори с вампирските господари, албиносите-черноризци, или мистичната раса на насекомородните демони, но скоро се затичва в обратна посока, тъй като нещо с ей такива големи зъби, метален хитин или твърде голям и дебел меч е по петите му. Но групичката от прогресивно оредяващи воини евентуално стигат и до нивото на безумната храброст, като единствена останала емоция след талазите страх, ужас и мъка, които изличават по-голямата част от човещината им и в крайна сметка някои от тях дори се измъкват що-годе цели от купчините черва и разхвърляни крайници в окупираните коптори на залязващата човешка цивилизация. И макар на финала да се оставят едни доста широко открехнати врати към евентуално продължение, краят ще ви остави достатъчно удовлетворени след систематичната лавина от безизходици, причиняваща ви неутолимо желание да си ударите главата в стената няколкостотин пъти, защото вече ще сте развили емпатия до ниво на стокхолмски синдром към всеки един ходещ вампирски обяд с активиран оцеляващ ген на комодски варан.

Въобще – ако сте от феновете на Абъркромби и Мартин, иска ви се всичко да е кърваво, динамично и сурово-мъжкарско, а безнадеждността и липсата на ясна посока на действието са ви по-скоро вдъхновяващи – поредицата за вампирите с часовников механизъм на Анди Ремик е вашата оживяла фантазия, мокра от кръв, леко нацапана с вътрешности и окичена с много остри златни кучешки зъби, които могат да прегризат и гранит. И е меко казано впечатляващо на толкова първично ниво, че може би даже малко виновно ще ви дойде удоволствието от гор фантазиите за прецизна жестокост, божествени безумия и нескончаема болка, идващи с глутниците механизирани кръвопийци – новата господстваща раса по земите ни, които просто трябва да приемете като ваш консуматор или да се слеете с тях, което в крайна сметка може и да не ви спести изпиването до дъно. Злокобно, ужасяващо и надъхващо до степен на адреналинов шок – нима ви трябва нещо повече от вампирски епос?

P.S. Гарантирам, че никой вампир на Ремик не блещука на слънце и не клечи в короните на дървета, мърморейки глупости за лъвове и агнета. Просто си пие кръв и къса на дребно човешки крайници. Какво по-хубаво?

Ана Хелс

Коментари

коментара