Огледалната кухина, фантастичен разказ от Добринка Милева

5
Изображение по разказа Огледалната кухина

Огледалната кухина

фантастичен разказ

от Добринка Милева

Земята беше куха и след като бъдеше построена някоя сграда, тя се появяваше с огледален вид, далече под корените на дърветата. Това не се случваше и с от само себе си растящото на повърхността на Земята. В кухото пространство на планетата намираха място само неща със завършен вид, които не растат. Земята имаше свой двойник във вътрешността си, който не включваше нищо живо в него. Но там имаше живот…

* * *

Джейсън Орни беше неуспял писател, който на седемдесет години не очакваше вече нито популярност, нито пък разчиташе да се изхранва с това, което пише. Животът му бе минал в безкрайни опити да съчини най-добрия си роман. А за това му припомняха петте томчета в библиотеката, върху които бе изписано неговото име. Уж всичко започваше чудесно – издателствата одобряваха романите му с въодушевление, прогнозираха бляскавото му бъдеще преди издаването на всяка книга, но след това тя някак не оживяваше в съзнанието на хората. Безспорно Джейсън Орни имаше талант, който се шмугваше и скриваше от останалите. И от него самия.

Доктор Хорн беше единственият човек, който го посещаваше все още. В малката му къщичка извън града не идваха други хора. С Хорн бяха съученици в гимназията, но станаха приятели доста по-късно. Докторът беше сред малцината, прочели всичките му романи.

От няколко години Орни имаше натрапчиви халюцинации, заради които всяка сутрин и вечер пиеше своите лекарства, предписани от Хорн. За да не го разочарова, твърдеше, че те имат ефект, но за себе си знаеше, че не вършат никаква работа. Странното беше, че след като излезе от тези си състояния, той си спомняше с изключителна точност разходките на мисълта си. В началото това го плашеше. Но след това всичко започна да му изглежда толкова реално, че чак на моменти му се приискваше да го опише. Без да споделя с Хорн, той спря да пие лекарствата си, като всяка сутрин и вечер изхвърляше по две таблетки в тоалетната чиния. На седемдесет години живееше в един съвсем друг, таен свят, в който беше най-жив сред живеещите.

* * *

Беше слязъл една вечер да вземе бутилка вино от приземието. Тогава в пода му забеляза капак с дръжка. Първоначално помисли, че това е скривалище, което предишните собственици са използвали, но повдигайки капака, откри, че надолу следват стълби. Взе един от многото фенери, за които винаги се чудеше, защо е наследил, и заслиза. Без страх или предубеждения. Едиственото, с което се надсмиваше над себе си, беше дали на тези му години батериите на фенера ще стигнат, докато слезе. Но фенерът не му бе необходим дълго време. След няколко стъпала – сякаш беше минал само миг – той усети равна повърхност, а осветлението в тунела, в който попадна, се включи от само себе си. Всъщност това не беше тунел, а улица. Улица като тази, която беше пред къщата му. Абсолютно същата улица. Това малко обърка седемдесетгодишната му мисъл, в която той така или иначе вече беше започнал да се съмнява. Възможно ли беше съвсем да е откачил? Продължи и се озова пред къщата си. Абсолютно същата къща с абсолютно същата ограда, същата врата, същите пердета… Липсваха само двата големи бора отляво. Приближи се и надникна през прозореца. И отвътре изглеждаше по абсолютно същия начин. Няколко негови вдишвания по-късно една жена излезе от кухнята му, пресече коридора и се запъти към дневната. Взе една книга от етажерката, на която беше написано неговото име, и се настани на дивана му. Той се снижи под прозореца, за да си повтори наум още веднъж картината. Никога не се беше женил, нямаше и деца. Напрегна възрастния си мозък, но и това, че цял живот е бил писател, не му помогна да измисли обяснение за видяното. Стълбите, по които беше слязъл, попаднаха отново пред погледа му, а това го подсети да се качи отново горе и да провери дали пък няма неочаквани гости. Но горе всичко си беше, както си беше.

Минаха няколко дни, в които Орни не спираше да мисли за случилото се. И не знаеше дали наистина му се е случило. В някои моменти го отдаваше на възрастта си, в други на все още вихрещите се в него фантазии.

Така започна всичко.

* * *

Няколко дни по-късно Орни отново реши да провери какво ще види под стълбите. Осветлението на улицата отново светна, къщата му пак си беше там, а вътре освен жената, която беше видял онази вечер, имаше повече хора. Пред къщата бяха паркирани няколко автомобила, а той самият никога не бе имал кола.

Кажи-речи това вече беше го видял и миналия път, затова реши да се поразходи нататък по пътя. В далечината видя къщата на съседите си. Тук, под стълбите, му отне много по-малко време, докато стигне до нея. По същия начин надникна вътре, но и там не живееха хората, които той познаваше. Разходката не го изморяваше. Разстоянията се преодоляваха само с няколко крачки, затова продължи. Малко по-надолу по улицата видя завода, който не работеше от години. Но тук комините му пушеха. Няколкостотин метра нататък беше жп гарата, която и заводът, и жителите бяха използвали, но… още когато той се премести да живее в къщата, беше затворена и обрасла с храсталаци. Перонът на същата тази гара, която сега виждаше, беше изпълнен с хора. Мина влак, перонът опустя, а после пак се напълни. Докато чакаха, едни четяха вестници, жена се оглеждаше в малкото си огледало, други се взираха в часовниците си. Ето как би изглеждала тази гара, си каза Орни. На перона имаше кафене. Поне такъв беше надписът над вратата, и Орни реши да влезе. Никой не му обърна внимание. Той с нищо не се отличаваше привидно от останалите. Седна на една маса и младо момиче му подаде менюто. Бе приел почти нормално останалото, което видя, но когато се зачете в менюто, изненадата го споходи.

„Чай от завършени мисли“ – и две цени – за такъв без захар и такъв с много захар.

„Зърнена закуска“ от изоставени мисли.

„Сандвич с изписан, смачкан и изхвърлен лист и разтопена и препечена емоция“ – отново с две цени – за такъв с подправка и такъв без подправка.

Но най-много го изненада предложението, което не видя при първото изчитане на менюто и можеше да се обзаложи, че то току-що се беше изписало пред очите му на листа – „нещо като кафе за нещо като писатели“. Разтвори широко клепачите си и за първи път под стълбите отвори уста и понечи да каже нещо, което така и не излезе от нея. Чак тогава му направи впечатление тишината. Не се чуваше дори потропването на чашите и приборите по масите. За себе си беше сигурен, че произнася думите, но те не се чуваха. Как, по дяволите, тогава очакват да си поръчам, изнегодува Орни наум. Както установи, на глас не можеше. Погледна да види как го правят останалите и попадна на момента, в който момичето, което му беше подало менюто, сервираше на съседната маса чаша, в която нямаше нищо, и празна чиния. А хората отпиваха, отхапваха и се хранеха въпреки това.

– Господи, все едно съм умрял, а светът продължава – каза Орни, но и това не се чу. – За този ден ми стига.

Излезе и вече без интерес към околното, а само към собствените си мисли, се запъти по познатите улици към вкъщи. Опитваше се да ги подреди в главата си, но нищо логично не му хрумваше. Същият огледален свят, в който привидно всичко си беше на мястото. Сградите, заводите, гарите… бяха като нови, току-що завършени, работещи, но хората в тях не бяха тези, които той познаваше, не бяха съседите му, а други. Дори и в собствената му къща не живееше той.

Въодушевлението от този нов свят, който беше открил в този ден, някак му нагарчаше. Удивлението му бе отстъпило място на седемдесетгодишните му мисли.

Малко преди да се прибере, видя, че колите, паркирали пред къщата му, ги нямаше. И вътре нямаше никой. Изкачи се с неудоволствие по стълбите, едновременно неудовлетворен от онзи свят, както и от това, че отново влиза в този.

Извади от хладилника парче сирене, наля си чаша вино, взе една химикалка и постави на масата пред себе си празен лист хартия. Дълго мисли какво иска да напише, докато гледаше в празния лист, осветен от електрическата крушка в дневната. Взираше се в него и в това, че той оставаше все така празен. Докато очите не му се размътиха от постоянно осветената белота и не започна да вижда движещи се сенки по него. И колкото повече продължаваше да се вглежда, толкова повече сенките придобиваха по-ясни и по-ясни контури. На листа отново се появи къщата без двата бора, паркиралите коли пред нея и хората, които беше видял вътре. Изправи се възможно най-бързо за човек на седемдесет години и тръгна към приземието. Когато се опомни, вече звънеше на звънеца на собствената си къща. Нямаше много време, за да предполага какво ще се случи. Вратата бързо се отвори, а на входа ѝ стоеше момичето, което бе видял първия ден.

– Здравейте, г-н Орни. Можех да се обзаложа, че никога повече няма да се видим – каза тя с искрено вълнение. – Ще влезете ли!? – И се отмести подканящо от вратата.

Без да каже дума, възрастният човек пристъпи, все едно не влизаше у дома си, а в съвсем непозната къща. Първоначално изобщо не обърна внимание на това, че чуваше думите на момичето, но с навлизането си навътре, в дневната, си спомни отминалия ден и тишината на гарата. Но беше твърдо решен да разбере случващото се, а това, че можеше да осъществи все пак контакт, определено щеше да му е от полза.

Въпреки присъствието му момичето продължи да се чувства като у дома си в къщата. Предложи му да се настани удобно, а когато го подкани той да се чувства като в собствен дом, това предизвика усмивка на лицето ѝ.

– Ще донеса нещо за пиене, г-н Орни, а после ще си поговорим. Нямам представа как сте стигнали до тук, но вероятно имате много въпроси.

– Да, да… – по-скоро го прошепна на себе си, докато я изпращаше с поглед към кухнята, отколкото го каза като отговор.

Стори му се толкова позната. Беше чувал някъде този глас. Беше виждал тази походка. Но най-натрапчивото в неясните му спомени беше погледът ѝ. Беше ли го виждал наистина някъде, или си въобразяваше?

Когато тя му подаде чаша вино и удобно се настани със своята във фотьойла срещу него, настъпи дълго мълчание. Той продължаваше да се чуди срещал ли я е някога преди, а тя си мислеше – „Остарял е, но това е неизбежно при хората.“

– Мислех, че никога повече няма да ви видя, г-н Орни.

Чак сега той се върна на думите, с които го бе посрещнала. А те значеха, че той наистина не я вижда за пръв път.

– Ще извините ли вече остарялата ми памет и ще ми припомните ли къде и кога сме се виждали по-рано, момиче!?

– Аз съм Оушън Старлинг. – Момичето го каза така, сякаш отговорът ѝ трябваше да значи много и да обяснява всичко. Но Джейсън Орни съвсем не се почувства просветлен от това.

– Опасявам се, че ще е необходимо да ми помогнете още малко. Моите седемдесет години явно са по-мързеливи, отколкото предполагах. – За пръв път и той се усмихна някак извинително.

Тогава тя стана и отиде до етажерките, на които бяха подредени книги. Извади малко томче, на което беше изписано неговото име, и заразлиства страниците. Почти веднага откри това, което търсеше, и се доближи, за да му го покаже. На страниците в неговата книга беше изписано същото име – Оушън Старлинг. Джейсън Орни пое книгата от ръцете ѝ и запазвайки с пръст страницата, на която беше отворена, я обърна, за да види заглавието на корицата. Сега започна да си припомня. Оушън Старлинг беше една от второстепенните му героини в първата му книга. Продавачка в малка книжарница. Беше изградил образа ѝ, за да направи преход към следващата си идея в книгата. Така и не му се наложи да се върне към нейния образ до финала.

– Не се чувствайте неудобно, г-н Орни. Не само вие, но и никой друг не ме помни. Не съм мечтала за повече място на страниците ви. В този свят, до който не зная как сте стигнали, живеят завършени и изоставени от хората образи и идеи. Ние нямаме нужда да разговаряме помежду си, защото това не би променило нищо. А много рядко, почти никога не се случва да се срещнем отново с хората, които са ни създали. Едва ли и това би променило нещо. Хората създават сгради и след като вложат в тях идеята и материала, ги забравят и продължават към други сгради. Създават помежду си образи за околните и подобните им, така де, за други хора, които по-добре или по-малко познават. И… всеки завършен образ, който не може да има по-нататъшно развитие, пристига и заживява в този свят. Писателите създават и такива като мен.

– Нооо… – Джейсън Орни се опитваше да проумее чутото.

– Да, г-н Орни. Всички в този свят сме от онези, които някой е решил да завърши образа им. И този образ не може да има развитие и продължение в пространството. Като че някой го е отсякъл и казал – до тук.

– И всички тези хора, които видях по-рано днес в къщата, са герои от моите романи, така ли!? – В гласа на Орни се усещаше вина.

– Не разбирам защо изпитвате вина, г-н Джейсън. Всъщност, знаете ли, тук истински нещастни са само бившите любовниците на богатите господа от вашия свят. – Това искрено я разсмя, но продължи някак разведрена, с още по-голяма лекота. – Хората са такива и никой тук не им се сърди. Обичат да изграждат образи. Обичат да създават ненужни неща, които все някъде трябва да живеят. Явно на онзи свят няма място за всичко, затова е създаден и този. Огледален. Същият. За неща, които не се развиват. Свят, който не се развива уж, а става все по-голям. И най-странното е, че ако ядрена война унищожи вашия свят, този ще продължи да съществува.

Джейсън Орни се чувстваше зашеметен. В главата му, като стадо диви коне препускаха мисли, откъси от романите му, хора, които беше познавал, хора, които беше измислил… Конете се подредиха в кръг, един зад друг, като на въртележка, и препускаха, препускаха в главата му.

Със същото усещане се събуди доста след изгрев слънце. Като с най-ужасен махмурлук, който го беше сполетявал за всичките му седемдесет години. Стана от леглото и, все още по пижама, тръгна към приземието. Не помнеше, как си е тръгнал. Не помнеше и как е приключил разговорът с момичето.

Когато слезе в мазето, за негова изненада в пода нямаше никакъв отвор, никакви стълби, а още по-малко вход към друг свят. Обвини се дали в бързината не беше изпил лекарствата на доктор Хорн, но… не, не беше. И тогава му хрумна, че си е изградил образ за един свят, който е отишъл да живее в този свят. Без него. Забърза нагоре. Вече знаеше как да напише следващата си книга. На масата си намери картичка със снимка на своята къща, без двата бора отпред, на която пишеше същото – „Вече знаеш как да напишеш следващата книга.“

Коментари

коментара

5 КОМЕНТАРИ

  1. Струва ми се, че разказът се е нуждаел от по-сериозна редакция, преди да бъде пуснат.
    Иначе е приятно за четене и може да се каже, че е хубав разказ, но като цяло – всичко се крепи на „хрумка“, която може да бъде изразена в едно изречение. Хубаво е да могат да се прочетат и други неща от същия автор.

    • Вината за всички несъвършенства лежи изцяло връз моите рамене. А за още от същия автор… същия автор да си каже. :)

  2. Разказът би могъл да бъде направо оригинален, ако не съществуваше китайският филм “Рециклиране“. Но там тази идея е много по сугестивна поради прекрасната визуализация.
    Освен това, в текста има меко казано странни изречения :
    „Това не се случваше и с от само себе си растящото на повърхността на Земята.“

  3. Радваме се, че разказът привлича вниманието. Приветстваме обратната връзка, която авторите получават, защото смятаме, че това помага на тяхното развитие. За всички останали автори – не се колебайте да ни изпращате своите творби. От списанието полагаме усилия да работим с вас по редакцията и стоим твърдо зад решението да ви публикуваме.

Comments are closed.