Ани Илков – стихове

0
Плакат на Сънувачи, от Ани Илков

Водещ редактор на рубриката „Поезия“: Поли Муканова.

На 25 януари 2016 г. стартира нов, съвместен проект между Национална библиотека и издателство „Ателие Аб“. Идеята е на поета Анго Боянов, който ще бъде и водещ на бъдещата поредица от творчески срещи, наречена „Галерия на думите“. Всеки месец, през понеделник, под покрива на Националната библиотека ще бъдат канени доказани поети и писатели, доказани художници и музиканти, издатели и философи. Този понеделник, 15.02.2016, гост ще бъде Ани Илков, който ще представи новата си книга „Сънувачи“. Събитието е от 17 ч., втори етаж на Националната библиотека.

Ани Илков

стихове

Козел

Аз – като млад – живеех до брадичката в тревите.
Със слава името си не нахраних,
ала ден след ден
все по-надолу раснеха косите ми,
все по-нагоре – на златната поезия лъчите.
Баща ми, майка ми и мъртвите роднини,
застанали до дъб или до круша,
отказваха с любов да ме прегърнат,
не искаха изобщо да ме слушат.
– Защо – попитах – вие не искате от мен
това, което бих могъл да върна?
Аз бих подложил под краката ви и ризата от лен,
и собствената си, остригана напролет, вълна.
Река ли – бурята ще ритна – да гърми!
Самата планина да проговори ще накарам!
А вие живеете във тъжните си дни
и веселите хвърляте нахалост…

Тъй раснех аз с поезията си – надолу
по хълмовете изпреварих всички хора,
дойдох до гроздобера пръв
и моят врат, и моята невинност
единствен дядо ми ги връзваше със вино –
червено като жертвената кръв.

Във онзи час, на есента под ножа
„Недей – му казах, – дядо, мойта кожа
в паницата на Трифон Зарезан ще стане златна.
И своя внук, Козела, ти не можеш
да стигнеш из високата трева,
не вдигай ножа!“

Какъв бе тоя опит във зорите на живота?

В онази първа есен ли узнах:
смъртта ще ми даде да пиша стихове! –
и гроздовото зърно ще е точка,
а лозовият лист ще бъде щит на щастието,
кум на последната отсрочка…

Изгубен бях сред сочната трева
в костюм на жертвено животно против грях,
но щом тревата тихо ожълтя,
изскочих гол от свойта кожа

и видях:

поникваха ми твърди, зли рога,
участвах във движението на сферите
и – сам ковач на своята съдба,
на път към пролетта, затънал в сняг,
във зодията на Козирога се намерих.

Края на света

Оттатък тоя дъжд, оттатък твоя гълъб,
земята изведнъж ще се превърне в стълба
и нашите ръце ще спрат да се протягат
към сивото сърце на мрака и на влагата.
Не, няма да открием ни сълзи, нито камъни,
ние няма да открием безумието, измамите,
полека ще вървим над лампи и над сгради,
под нас – червен от дим, градът ще се разлага.
А ние ще вървим нататък, без да падаме.
Нагоре, все по стълбата, върху дъжда,
връз лятото,
нагоре, все по гърбицата на чувството богато:
през пащърнак и див мак, през твойте бели обици,
нагоре, като камък, захвърлен в тия облаци…
И никога докрай, и никой път без болка
нас двама ще прекарват във златната двуколка
на слънцето – ранено от нашата любов,
залязващо, червено, лишено от живот.
Пред залезния час, в предзалезната мъка
Устата чакат глас, животът – своя пъкъл.
Защо сме се родили? Поне един от нас
да можеше да свири, да пее с тиха страст:
„Не искаме нощта, не искаме нощта.
Земята не е стълба към края на света.
И някой път, когато отново създадем
дъжд, слънце или лято – тогава да умрем!“

Късна есен

Няма за нас нито обич, ни нежност,
няма надежда и круша в средата на двора,
навън се е проснала есен и есен, и есен,
бъбрека вече е свит, наболява коляното,
ръката, повдигната бавно, се свлича надолу,
няма надежда и слънце в средата на двора.

Ние разбрахме:
в начало калта, после римата.
В началото иде и свършва живота.

Той посяга да вземе и дрехите редом с душ?те,
смъква маските, пали съгласните звукове –
няма азбука вече, прекършен е нашият говор
като суха гора, над която пожарът избухва.

Как да излезем сега на площада,
щом нищо не трябва да има?
Как да питаме?
И как да отговорим?

Свиват се гласните, спада дебита на гърлото.
И водата потича отгоре надолу – студена,
лишена от мъдрост. Глухо стене капчук –
тъй иде и свършва живота.

Каменни въглища

Вие мислите: там, под земята,
там ще можем да бъдем добри.
Ще работим из предприятията,
ще натрупаме доста пари,
докато дойдат жената, децата.

И си мислите: колко е просто,
черно слънце отгоре блести,
а отдолу с естествена доблест
цветни руди разтварят очи
като мъж след прекарана болест.

Всъщност ето как: слизаш надолу,
цял живот си мечтал за жени,
облечени в дрехи от алкохол, и –
изведнъж гледаш – времето спи
върху купчина блудкава тор…

Ще си кажеш тогава: живота бе дим!
Нека с вечното днес да се съединим.
Да сънуваме розови сънища,
докато ставаме каменни въглища!

Първата нощ

Аз за тая нощ не посмях да говоря…
Не че нямаше име нощта, дълго българско име.
Не посмях да говоря, защото съзрях над плътта –
и внезапно се вдигнах,
и тръгнах възбуден нагоре!

Не посмях да говоря.
Нищо, че виках високо
(моят глас бе на думите страстен гонител).

Замълчах
и внезапно съзрях над красивото тяло
как разперени облаци крият силуета на космоса.
Аз се вдигнах нагоре
и тръгнах отчаян нататък:
(тъй след първия грях на света
жената престава да плаче и поляга назад,
и остава да спи под дървото…
А по стълбата право нагоре пъпли мъжът
и над себе си той се издига високо!)…

– По-високо!
До облака виждаш как плува лъкът на щуреца;
горе лира и флейта другаруват без бой:
– В небесата!…

Тъй щеше да зрее печалният мъж,
закрил с гърба си жената…
И тя,
самоволно разперила своето тяло надлъж,
тъй щеше да спуска корен в земята.

Насън

Как се кипри красивото!
(Грозното как ли се свива?…)
Как нощта ни огъва,
усуква,
увива;
как човекът прегръща
през рамото своя другар
и се пази от ереси,
както от стружки стругар.
Как ни пази нощта,
как ни мачка нощта,
как ни тъпче!
(Как поскъпва живота
дори в долнопробните кръчми…)
Но еленът
повдига сърната
на свойте рога
и в уста я целува –
тъй стигат
до свойта гора.
Там се борят дърветата,
там се бият явор със дъб –
и отвива тревата лицето си,
и ги гледа през скръб,
и ги гледа с усмивка,
със синьо-зелени очи…
И се кипри красивото
вътре в нощта. И бучи!

Ти си лягаш и бързо насън
се упътваш натам,
със животни танцуваш
по пътя към някакъв храм
и поникваш през тъмната нощ
ведно с цветята,
докато гръмнат звездите
и дойде зората!

А назаран се храниш
със своята пот
и със своето семе,
и си казваш:
– О, скотски живот!
Но нищо!
Нощта е бременна!

Любов към природата

На А.

„Всички цветя са дело на Ерос,
както и ето тия дървета.
Той кара да текат реките
и да веят ветровете.“

Мила моя, моля те, не бой се,
та любовта ни не е чувство, тя е свойство.
Кой кара нивите, градините да плачат
за плуга на дъжда и за мотиката на здрача?
Земята кой върти сред звездната плеяда,
та пролетта пред лятото да бъде вечно млада?

Не се страхувай ти, не се плаши,
телата ни с небесните тела са братя и сестри.
Нима не е космична тая свобода
различна да те срещам денем, различна през нощта?
А времето върви и дъждовете падат,
и пролетта от лятото е с месец-два по-млада.

Страхуваш ли се? – гледай – иде мрак,
ще бъда там с доспехите от сън – с подгънат крак,
а ти ще си като живака жива,
обвиваш ме и ние сме щастливи!
Нощта минава, сякаш е балада,
а пролетта от лятото е с месец-два по-млада.

Не се плаши от любовта ми, тя те хваща
и те повежда за ръка с лице към страшното,
тя е платното, казвам, тя е ст?на,
на който ний тъчем, преди да станем…

Нощта отмина – ти си толкоз млада!
А лятото с отрязана глава лежи на прага.

Език

(възникване на гласните)

„A noir, E blanc, I rouge, U
vert, O bleu: Voyelles, je dirai
quelque jour vos naissances latents:“
A. Rimbaud

Звуци бели като костИ
дращят дивите гърлА
мъчат се над тях животнИ
и мълчат с тях небесА

виж съсипаното гърлО
първобитната устА
как решава да пребъдЕ
озвучавайки светЪ

в пещери наколни жилищА
те са вдигната ръкА
всяла весел ужас в дивечА
сгряващ огън през нощтА

и полека се нагъвА
мозъчната равнинА
и излита като совА
реч из звучната рекА

ще тече реката бяснА
хълмът объл на умЪ
покрай нея ще тревясвА
чак до края на светЪ

тъй животните нещастнИ
ще усетят със тъгА
че забулени са днитЕ
в звуците на смисълтА

те ще паднат ничком долУ
пред фонемната мъглА
и красив ще бъде хорА
на глаголите в кръвтА

о, вселената тогавА
страшно ще се озвучИ
всичко живо ще говорИ
всичко мъртво ще шептИ

а човекът ще застанЕ
като Господ над светЪ
и ще дирижира нямО
песните на вечносттА

Сънувачи

„Едни сеячите не спират още
да сеят жито: мисли и звезди.“
Е. Попдимитров, „Преображение“

Как радостно

сънуваме предците си.
И те са ни сънували отдавна.
Затуй
се срещаме понякога в съня
като добри познайници:

орем земята в лунните поля,
от житото на родния език се чува глас,
плодят се и мъгли и умове,
животните и имената се развиват…

Настава време да се разделим,
но вече – тъй едни и същи –
не знаем:

всички ли се будим
или всички спим?

Илков, Ани. Сънувачи (избрана поезия).
София: Издателско ателие Аб, 2016.

Коментари

коментара