Точно време по Владимир Левчев

0
Илюстрация към Точно време по Владимир Левчев, от Борислава Иванова

Фрагменти от корицата на „Точно време“ от художника Греди Асса

Владимир Левчев. За времето, словото и още нещо

от Борислава Иванова

Стихосбирката на Владимир Левчев „Точно време“ носи заглавие, наглед ясно и разбираемо. Но, както пита и лирическият аз в стиховете, какво е времето? И още повече, какво е точното време? Нима времето не е едно друго, по-различно и приемливо наричане на преходността, на спомените и на болката от спомените? Нима човекът, и особено човекът днес, не е просто заложник на точното време? Поетиката на Владимир Левчев откъсва читателя именно от обикновеното време на битовото, но не като го отделя от него, а като утвърждава една по-различна стойност на времето на делника. Героите от тези стихове са хора – съзидатели и разрушители, живеещи и умиращи, вярващи и прегрешаващи. Те са наречени с имената на евангелисти и древногръцки митологически персонажи, но образите им въплъщават тези на хората от улицата. В поезията на Владимир Левчев свещеното и профанното време се преплитат, за да утвърдят съществуването на едно-единствено време – това на човека, на това, „което става тук и сега“.

Първото стихотворение, дало заглавието на стихосбирката – „Точно време“, е своебразно пътуване във времето и пространството. Азът зрител от балкона в „Западния парк“ се носи през детството до Северния океан в 1848-а година. Сякаш граници няма, а едно обширно пространство, в което просто „продължаваш да крачиш нататък по здрач“1. С наслада читателят се потапя и в природните картини на Владимир Левчев, чиято красота засиява по-ярко с блясъка на прозрението за преходността и скоротечното време поток. Алегоричното назоваване на отминаващото посредством тихите бели пеперуди и уморените от клокочещата пяна морени прави стаената горчивина не само неизбежна, но и природно предопределена, нужна. Нужна е горчивината, защото без нея „милиарди забравят будни“. В това е различността на поетиката на Владимир Левчев – потребността от преминаващото време като атрибут на спомена. А кой, как и какво си спомня е може би сред въпросите, които ще развълнуват читателя. До една категорична истина достига азът от творбата – „каквото и да бъде утре времето, / ще бъде както е било навремето“2. Сякаш ad infinitum „ще бъде винаги сега“3.

Цикълът „Портрети“ е поглед върху библейски и древногръцки персонажи по един неконвенционален начин. Сблъсъкът на свещеното и профанното или по-скоро тяхното преливане разчита вековните завети, ситуирайки ги „тук и сега“, във времето на делника. Магдалена, Матей, Марко, Лука, Йоан, Юда са живи образи. Новото, което читателят среща у тях, са те самите, отдалечени от ореола на християнството, изтъкани от вътрешни противоречия и слабости. Актеон и Тантал са изгубили своята божествена природа, превръщайки се в жертви на човешки пориви и потребности. Като че четящият оглежда в този цикъл стихотворения галерия с портрети, в която са изложени лица от заобикалящия го свят. А може би и неговото собствено. Разчитането на човека през митологизирани и сакрализирани образи посредством тяхната профанизация е избор, който прави тези творби интересни и най-вече много различни, а донякъде и провокативни.

От друга страна, цикълът „Огледало“ сякаш целият е една реминисценция, но не съвсем. Едновременно читателят долавя отзвукът на нещо познато, нещо прочетено някога и някъде в едно далечно време, но има и усещането, че това не е всичко. Нещо ново, различно разчита в редовете (или по-скоро между редовете). „Отвъд адамовата ябълка“ е творба, която наистина минава отвъд. Отвъд общоприетото, отвъд разтълкуваното, отвъд нормата и традиционното говорене. Грехът не е прегрешение, а порив за живот. Поредица нови тълкувания на човека и човешкия живот предлага поезията на Владимир Левчев. Отражението в огледалото е не отразявано, а „душата, напуснала тялото“4 („Огледало“), отминалият миг е „надгробен паметник“ („Паметник на един миг“), а „краят, който днес те ужасява, / слънчев роден край ще е тогава“5 („Краезнание“). Преходността и смъртта звучат от всеки стих, но не с познатата ни злокобност, а утвърждавайки края като ново начало. Максимата „Memento mori”6 в тази поезия звучи по-скоро като „Memento tempori”7 – не краят е плашещ, а забравата на поредицата мигове от живота, докато не настъпи онова „блуждаене на границата между будност и сън“8, когато сме „отплували далеч от бремето на времето“9. Защото човекът днес се оказва всъщност заложник на точното време, на забравата на отделните моменти, устремен към следващия миг от живота си. А сънят… сънят е моментът, в който „мигът расте без край – / като вселената се разширява“10. Смъртта е сън и сънят е смърт, „но само този миг след теб остава“11, или „Memento somni”12, ако бъде продължено семантичното преформулиране на вековната фраза.

Наситено с много любов към човека от улицата е стихотворението „Богоявление“. Това е творба за лицата на хората „тук и сега“, но и във всеки един друг хронотоп. Тя е място на среща, а може би и на разминаване, на множество съдби и животи – „лица от времена, които не помниш, / лица от времена, които няма да те помнят“13. Това е стихотворение, от което днес сякаш имаме най-голяма нужда – за да ни вдъхне малко повече обич към ближния и да ни припомни позабравените хуманни ценности с едно-единствено изречение: „Лице. / Можеш да го погледнеш в очите и да го целунеш.“14

Последната творба от стихосбирката – „Картичка от морето“, носи мотото „Ἔν ἀρχῇ ἦν ὁ λόγος“ – изречението, с което започва Евангелието на Йоан: „В начало беше Словото…“. Стиховете са своебразна молитва, която изразява болката на аза от трудностите в общението с Бог, от забравата на езика, на който Бог говори с хората. В реторичния въпрос „Затова ли и Ти мълчиш все по-ясно, Господи?“15 се съдържа поредицата от екзистенциални въпроси, едновременно важни и силно маргинализирани в съвременното ни общество. Това е творба, която напомня на човека „тук и сега“ онази изконна, но забравяна вяра в Него, онзи истински, но забравен език, „на който ти изговаряш живота ми, Господи“16. Картичката молитва търси пътя към запълването на „Голямата празнота“ в сърцето на аза. Но на кого той всяка година изпраща тази картичка в съня си? И към кого отправя всъщност своята молитва? Завършекът на стихосбирката на Владимир Левчев сякаш ни пита способни ли сме и ще бъдем ли способни отново да заговорим на Божия език в „този странен свят от видения“17. А това, струва ми се, е въпрос, който ни е много нужен днес.

Стихосбирката „Точно време“ прозвучава искрено и чисто, сравнена с реториката на днешното говорене. Тя е едно ново и различно тълкуване на познати образи и теми. Религиозно и езическо се преплитат, за да утвърдят религията на човека от новото време, за да припомнят стойността на човешкото и капана на преходното. Със стиховете си Владимир Левчев обрисува един едновременно ортодоксален и езически свят, в който Юда се лута безсилен сред угризенията на съвестта си, словото на Йоан се е стопило под лъчите на пролетното слънце, а Магдалена е застаряваща жена, която „си говори с гол червен залез“18. Разнолика и чиста поетика, която утвърждава времето, словото и човека. Поезия на преходното и непреходното, на хронотопните граници и на вечността на мига. „Точно време“ е една малка книжка, която обаче съдържа у себе си големи въпроси.

 

1 Владимир Левчев. Точно време. София: Ерго, 2015, с. 9.

2 Владимир Левчев. Точно време. Цит. изд., с. 12.

3 Пак там, с. 12.

4 Пак там, с. 45.

5 Пак там, с. 51.

6 Лат. „Помни смъртта“.

7 Лат. „Помни времето“.

8 Владимир Левчев. Цит. изд., с. 43.

9 Пак там, с. 43.

10 Пак там, с. 49.

11 Пак там, с. 49.

12 Лат. „Помни съня“.

13 Владимир Левчев. Цит. изд., с. 54.

14 Пак там, с. 54.

15 Пак там, с. 58.

16 Пак там, с. 57.

17 Пак там, с. 58.

18 Пак там, с. 19.

 

 

Корица на Точно време, от Владимир Левчев

Точно време, от Владимир Левчев

 

Comments

comments