Човекът сянка, от Михаел К. Иволайт (разказ)

0
Илюстрация към Човекът сянка, от Михаел К. Иволайт (разказ)

За илюстрация е използван фрагмент от произведението Human Interface Network от uncle-shaun (лиценз: Creative Commons Attribution-Share Alike 3.0).

Човекът сянка

от Михаел К. Иволайт

фантастичен разказ

Der Schattenmann
© 1999 by Michael K. Iwoleit
Aus: Wolfgang Jeschke (Hrsg.):
Das Proust-Syndrom, Heyne Verlag, M?nchen 1999

Бях наясно, че все някога ще ме пипнат. Но никога не съм си мислил какъв ужас ще е да преживея покушението. Всичко, което остана от мен, от четири дни се намира в мътния бульон на резервоара на инкубатора. Сега съм само сноп вени, жили и парцали месо, но дори и това надхвърля многократно всяко логично обяснение на събитията. Диссолверите са ужасно ефикасни оръжия. След като те уцелят с такова нещо, не би трябвало да си в състояние да се чудиш как изобщо още си жив. А мен дори не ме боли.

Когато се събудих в интензивното, веднага си спомних вечерта в хотел „Пергамон”. Нито имах бели петна в паметта, нито бях дезориентиран. Бързо осъзнах, че течността, в която плувам, може да е само хранителният серум в резервоара на някой инкубатор. За мен беше истинска загадка как съм оцелял. Диссолверът беше стрелял на педя от лицето ми и трябваше да е превърнал всяка органична материя в радиус от осем метра в атомен прах. Само че доколкото можех да видя, към една трета от тялото ми беше оцеляла – част от торса, останките от ампутиран крак и главата. При нормални обстоятелства дори и това не би било достатъчно, за да оцелея в резервоар. Само че аз още съм жив и това, което всъщност ме плаши, е, че съм си съвсем наред с ума.

От глухите гласове и смътните фигури отвън, които гъмжаха около резервоара ми, предполагах какви вълнения е причинил абсурдният отказ на останките ми все пак да умрат. Тези резервоари са си напълно автономни системи и когато сондите и сензорите им се забият в тежко ранения и малките частички на серума започнат да кърпят раните му с изкуствена тъкан, дори и на най-изпечените биотехници не им остава друго, освен да чакат. Ако най-късно до една седмица пациентът не излезе здрав и розов като новородено от резервоара, вече няма никакъв шанс и апаратът изхвърля тленните му останки.

В моя случай маркучите, капилярите и стъклените влакна се разкачиха още след първия ден, а клетъчните култури, които ме обвиваха, добиха цвета на загнила плът. Времето, което реших, че ми остава, отделих за меланхолична ретроспекция на кариерата ми като човек-сянка и съжалих само за това, че никога няма да узная, кой ме е надхитрил. Само че напразно чаках момента на смъртта ми. Там, където трябваше да е сърцето ми, имах само дупка в гърдите, и бях откачен от всички животоподдържащи системи. Нямаше никакво обяснение защо мозъкът ми продължава да работи като компютър, който не желае да се изключи. Днес дори открих, че пак мога да се движа.

Последната ми поръчка като човек-сянка започна преди седмица с обаждане от централата доста рано сутринта. Точно си почивах в рехабилитационния център от последните две операции, но за пореден път не ме оставиха да прекарам на спокойствие дори малкото дни, когато бях на системи и с деактивирани импланти в субтропичната атмосфера на един рехабилитационен салон. Пословичният ми с лошото си настроение шеф, който без предупреждение цъфна в моя холокуб, както обикновено дори не опита да се извини.

– Следващата седмица пак ще можеш да се излежаваш – каза той. – Абсолютно ми е непонятно защо този Арах така те е харесал. Той настоява ти да охраняваш презентацията му в хотел „Пергамон”. Обещах му, че веднага те пращам.

Беше точно от този вид неприятни изненади, от които се опасявах. По-скоро бих предпочел да преведа шайка параноични мрежови спекуланти от личните им покои в предградията през най-калпавите локали в подземния свят на дилърите и кракерите, отколкото да прекъсна рехабилитацията си за клиент като Арах.

– Защо последните четири пъти, когато този тип ме ангажира, не допуснах нито една грешка? – попитах аз. – Защо всеки път разгадавах и най-подлите клопки и накрая все успявах да му спася задника? Обясни ми.

– Обикновените глупаци постоянно правят грешки – рече шефът ми. – Ти обаче си доста по-голям глупак, щом не правиш никакви грешки.

– Знам, че съм най-добрият. Това ми е проклятието. – И след като въздъхнах, добавих: – Да се заемаме тогава.

Когато холограмата на Арах замени лицето на шефа ми в куба, положих усилия да запазя самообладание. В моята професия човек се сблъсква с какви ли не ексцентрици, но Арах беше достигнал особено големи висоти в манията си да надвие биологията и времето. Малцина помнеха вече колко десетилетия той е от най-големите босове в света. Компаниите му владееха европейските домейни от първо ниво и управляваха седемдесет процента от потока от данни в сателитните и оптични мрежи. Винаги ми е било неприятно да виждам открай време напълно изкуствената му физиономия.

– Знам, че изисквам от вас невъзможното – веднага продължи той с онзи покровителствен тон, който звучеше по-противно и от най-циничните обиди. – Но просто не познавам друг, на когото да мога да поверя задачата.

Арах се славеше с това, че ползва само най-новите био- и нанотехнологични методи. Когато го погледнеш в лице, ти се струваше, че можеш да видиш как под пергаментовата му кожа гъмжи от буболечки. Безброй изкуствени микроорганизми постоянно подобряваха старческото му тяло, което в противен случай отдавна щеше да се е разпаднало на прах; разпробиваха склерозиралите кръвоносни съдове, подменяха естествената тъкан с изкуствена, поглъщаха отлаганията и отровите. Арах беше от първите, които си подмениха части от мозъка, които бяха престанали да функционират, с изкуствени невронни модули, които го свързваха с личния му домейн. По този начин не само можеше да ползва външна помощ за съхраняване и обработка на данни, за да запази структурата на личността си, а и беше увеличил способностите си към безгранична памет и асоциативност. Между другото, тези, които можеха да си го позволят, смятаха за най-естествено да се оборудват по същия начин.

– Пак съм като чисто нов – казах аз с подчертано сух тон. – Само ми кажете какво ще има този път. Ако не е нещо необичайно, ще взема обичайните предпазни мерки.

– Ще бъде най-необичайното нещо, в което сте участвали – обясни той. – Нуждая се от най-доброто, което можете да ми предложите, и да е възможно най-актуално. – Всеки път твърдеше нещо подобно. И след сто години пак никога нямаше да каже, че се занимава с нещо тривиално или маловажно. Винаги се питах защо, когато имаше да съобщи нещо извънредно, просто не го прати по мрежата, както си седи вкъщи в тоалетната например. – Особено внимавайте кое се случва в действителност и кое е само илюзия – добави той. – В случай на опасност всичко ще зависи от това дали правите тази разлика.

След няколко часа вече бях минал неприятната процедура по реактивиране и следях спускането на информационна карантина над Голямата зала в хотел „Пергола”. Залата се намираше в новото северно крило на спонсорирания от Арах необятен комплекс, който между другото беше завзел една осма от центъра на града и името хотел вече не му подхождаше. Сградата представляваше луксозен дом за няколкостотин тежкари, на които не им стигаше да обитават апартаменти от по 12 000 квадратни метра, а освен това бяха обградени и със собствени конферентни зали, мултимедийни аудитории, IT-центрове и съответната армада от персонал.

Отне ми четиридесет часа, за да изолирам комуникационната инфраструктура на залата и да филтрирам всички връзки с външния свят през инсталираните от мен файъруоли. Още двадесет часа ми трябваха за очистване на целия инвентар, предвиден за събитието, за климатизацията, за водопровода и синтезатора на храна – неблагодарна задача, която никога не можеш да приключиш с чувство на удовлетворение, понеже генните и нанотехници от подземния свят постоянно измисляха нови методи, за да вкарат в човека микроскопичните си бомби със закъснител. Без изкуствените ми жлези, които ме помпаха с дизайнерски хормони и невропептиди, в този момент вече бих се сринал от умора, а същинската работа всъщност все още предстоеше. С удоволствие още няколко часа бих дирижирал ордата ми от елитни специалисти, вместо за деветдесет минути да се потопя в манията за величие на Кей Арах, в момента когато пак беше решил да доказва на света, че все още здраво стиска юздите.

Когато най-накрая хората на Арах успяха да пуснат огромните холо-проекционни стени терасовидно подредените нива и галерии сякаш ненадейно заплаваха в прибоя на някакъв скалист бряг. Това беше най-гигантската инсталация за виртуална реалност, каквато някога бях виждал, и затова се настроих в очакване на някоя ужасия. Последния път в подобна претрупана обстановка се беше удало на един от наетите от конкуренцията на Арах саботьори да се промъкне на мястото и да си поиграе с антигравитационната платформа. Арах беше извадил късмет, но аз загубих единия си крак под руините и когато се свестих в клиниката, ми оставаше само да се наслаждавам на новата си протеза. Това беше преди едва три седмици и нямах никаква нужда историята да се повтаря.

Задачата ми се състоеше да се погрижа не само Арах да остане жив, а и да остане такъв, какъвто е бил. Когато човек като него напусне физически сигурността на личния си домейн, той вече е застрашен не само от традиционните опасности в лицето на атентатори и похитители, а преди всичко от атаки, които в кракерските среди са известни като Identity Hacking1. Аз трябваше да направя така, че кракерите да не успеят да хакнат честотите на невронния му модул за връзка с мрежата. В общия случай това би го убило, а в най-лошия би повлияло на поведението дотолкова, че да преобрази цялата му личност. По време на събитието собствените ми невроимпланти щяха да се синхронизират с тези на Арах и аз щях да долавям всеки нюанс в поведението и възприятията му и съответно щях в зародиш да прекъсвам всеки опит за вмешателство. Щях да съм негова сянка, негово ментално ехо.

В тази работа, който е особено добър, има интерес да става още по-добър, защото от един момент нататък при всяка операция се касае и за собствената му кожа. Най-добрите „сенки” се водеха в черни списъци при конкурентите на клиента и не един кракер е правил луди пари, като изпържи не самия клиент, а неговата сянка. Откакто веднъж преди години самият аз бях станал мишена на такава атака, вече не си правех илюзии за това дали централата ми още е в състояние да гарантира анонимността ми. Тази вечер се съобразявах с всичко.

Трудно е да се опише с думи тази смесица от заслепяваща мания за величие и обикновена враждебност в главата на човек, който е концентрирал в себе си толкова власт, че смята за нормално всички задължително да го взимат на сериозно. Арах остави осемстотинте си гости да го чакат над час и когато го забелязах на шлюза на Голямата галерия, обкръжен от телохранителите си, вече беше безкрайно въодушевен от собствената си гениалност, което правеше задачата да го надзиравам с един порядък по-неприятна. Отне ми повече време от обикновено, за да се включа към модула в мозъка му.

Мъдро беше да не си враг на Арах. Стига той да поискаше, и вече си свършен. В бъркотията на мислите му аз се явявах нещо като сина, който той никога не е имал. Не точно като негова дясна ръка – в най-добрия случай като върха на малкия пръст на дясната му ръка. Но дори и такова признание при него беше натоварено с такива очаквания, че след събитието най-много щеше да ме покани в кабинета си, за да ме разкритикува и да ми обясни колко точно имам още да уча. Арах беше боклук от съвсем различен порядък.

Откриването на Голямата зала се превърна в подходящ спектакъл за многобройната и простодушна публика, която лесно се впечатляваше дори само от монументалността на представлението. Аз бях на антигравитационния подиум на Арах, който на всеки половин час правеше по една обиколка на Голямата зала, седях зад кулисите и бях изключил всичките си сетивни възприятия. Докато холопроекторите създаваха впечатлението, че Голямата зала се спуска като космически кораб без обшивка в гравитационната фуния в центъра на някаква галактика, аз, най-невзрачната персона в цялата зала, се превърнах в скрития център на събитията.

Дори и с допълнителните няколко гигафлопа2 скорост на възприемане, които имах благодарение на помощните процесори в черепа ми, тази вечер бях на предела на възможностите си, когато се опитах едновременно да следя протичането на събитието и вътрешното състояние на Арах. От хората-сенки не се очаква да преценяват рационално всички физически данни на местоназначението, информация за разположението и движението на присъстващите или за натовареността на комуникационните канали. Нужна му е само дарба за разпознаване на модели. Човекът-сянка трябва да почувства, когато нещо се опита да манипулира състоянието на клиента му, и по външните признаци да разбере каква може да е причината. Този инстинкт се натоварва на максимум, когато нормалното е така смътно и толкова силно размито, както в случая на Арах, и клиентът е с толкова карикатурна индивидуалност.

Аз бях единственият в залата, който не се уплаши, когато Арах инсценира просташката си шега. Но дори и на мен, който непосредствено следях какво мисли Арах, не ми беше съвсем ясно каква е целта му. Може би искаше да демонстрира, че не го е страх от опити за посегателство над живота му. Може би просто искаше да представи изключително реалистичните си системи за виртуална реалност, когато отвори главния шлюз и в залата нахлуха няколко десетки маскирани и въоръжени до зъби нео-нинджи. Хората ми се постараха да предотвратят паниката и заради зрелището ги оставих наужким да се посбият с холографските си жертви, които се катереха по антигравитационния подиум. Сигурно в този хаос нещо ми беше убягнало.

Ще ми се да науча как истинският атентатор е успял да остане неразкрит под нематериалното си прикритие. Бях се приближил към Арах и ми се струва, че дори се усмихвах, когато изведнъж изникна тази слабичка, облечена в черно фигура и насочи диссолвера си към мен. Не ми остана време дори да се уплаша. Всичко трябваше да е приключило за десета от секундата. И е някакво страхотно чудо, че още съм жив.

* * *

Минаха още няколко дни, а лошото е, че състоянието ми постоянно се подобрява. Серумът се избистри и започнах по-ясно да виждам през стените на резервоара как лекарите и останалият персонал ме обикалят и гледат нещо по конзолите. Чудесата не се изчерпаха с това, че вече можех да напрягам останките от мускули по ръцете и краката ми. Вече не се заблуждавах, че тялото ми се възстановява само благодарение на това, което му предлага инкубационният резервоар. Можех да се закълна, че чуканът на крака ми е станал с няколко сантиметра по-дълъг, а дупката в хълбока ми е по-плитка. Предпочитах да изстрадам най-страшните болки, отколкото да гледам как сам се регенерирам по такъв необясним начин.

Лекарите доста се колебаха, преди да отворят резервоара. По едно време отново се чуха по-силни гласове и около резервоара ми се събраха няколко силуета. Накрая съдът се наклони, серумът се оттече и ми вдигнаха капака. С голата си плът учудващо ясно и без болка усетих хладния въздух на интезивното, който леко миришеше на антисептик. Трепкащата синкава светлина наоколо издаваше, че около мен има изолиращо силово поле, което трябваше да спира разпространението на евентуални микроби. Може би хората, които стърчаха около резервоара и ме зяпаха със смесица от очарование и отвращение, вече знаеха какво става с мен?

– Не е възможно това… това нещо да е в състояние да ни каже каквото и да било – прошепна някой, а аз със закъснение осъзнах, че го чувам. Говор, слух и обоняние в най-добрия случай представляват нещо като метафори на това как възприемах света, откакто се бях пробудил.

– Невероятно е, че изобщо мърда, и вчера го казахте – рече друг, пристъпи напред от редицата хора с бели престилки и се наведе над резервоара към мен. – Чувате ли ме? – попита той. – Ако да, опитайте да ни дадете някакъв знак.

Силният макар и леко дрезгав глас от собственото ми напукано гърло изненада всички, но мен самия най-много:

– По дяволите, защо още съм жив?

Трябва да е изглеждало ужасно гротескно толкова безнадеждно обезобразено тяло като моето да е в състояние да сглоби такова изречение, защото за няколко секунди се възцари неловко мълчание. Мъжът, който, ако виждах добре, беше с дискретната сива униформа на Службата за сигурност, се приближи да ме огледа отблизо и силовото поле започна да пука.

– Кажете ми кой сте – после рече той. – Или по-скоро какво сте.

Беше ми трудно на изрека с убедителен тон това, в което вече и самият аз се съмнявах:

– Аз съм Хърб Ъшър, човек-сянка. Ако не вярвате, вземете ми проба и сравнете ДНК-то ми.

– Вече го направихме – каза този срещу мен и с едно махване изгони целия персонал от залата, с изключение на двама лекари. – Хърб Ъшър е мъртъв – продължи той. – Открихме известни следи, че преди три седмици някой в клиниката не се е отнесъл много сериозно с обеззаразяването. По всяка вероятност там Ъшър е бил заразен с нещо, което още не познаваме. Още не знаем дали са модифицирани ретровируси, нано-асемблери или нещо съвсем различно, но във всеки случай е проникнало в тялото му, разпространило се е и клетка по клетка, молекула по молекула го е превърнало в нещо, което все още изглежда като Хърб Ъшър, но вече не е Хърб Ъшър. Ако в хотел „Пергамон“ бяха издухали и последната му органична клетка, никога не бихме забелязали, че нашият човек-сянка вече е бил унищожен по най-щателния възможен начин. – Той се отдръпна обратно назад между двете облечени в бяло фигури: – Затова пак ви питам: кой сте вие?

* * *

Оттогава прекарах три дни в изолационното силово поле, докато накрая се превърнах в ужасяващо съвършена имитация на пълноценен човек – чисто нов, гол и беззащитен като новородено, – и не минаваше и минута, в която сам да не си задавам този въпрос. Междувременно се нося на антигравитационна възглавница в карантинната лаборатория, денонощно охраняван от бившите ми колеги, където ме подлагат на безкрайна серия томографии, сканирания и тестове. Лаборантите, техниците и лекарите, които сега виждах толкова ясно и контрастно, както не съм виждал никога досега в живота ми, са забележително лаконични. Вероятно това е някаква форма на страхопочитание към чудовището, което изследват.

Карл, мъжът от Службата за сигурност, ми разказа, че съм успял да отразя изстрела на диссолвера от Кей Арах толкова добре, че от него е останало достатъчно, за да опитат да го възстановят с хардуерна реконструкция. Искаше да знае дали се радвам, че поне по този не особено задоволителен начин съм успял да изпълня дълга си. Мисля, че е очаквал да научи нещо от реакцията ми, каквото и да е то. Не можех да му отговоря.

В този контекст какво може да значи думата „аз”? Какво значи името Хърб Ъшър? Може ли аз да съм Хърб Ъшър, щом имам спомените и възприятията му, но малко по малко са ме превърнали в нещо, което е многократно по-устойчиво и непретенциозно от всяко органично тяло? И какъв би бил смисълът да заменят Хърб Ъшър с марионетка? Мога само да гадая каква е била целта да променят и същността ми, моето „аз”. Знам само, че вече не мога да разчитам на това, че знам кой е бил Хърб Ъшър в действителност, да разчитам, че съм идентичен с него.

Никой не можеше или не искаше да ми отговори на въпроса, който ме измъчваше повече от всеки друг. Сигурен съм, че Карл изпитва някакво удоволствие от това, когато каза, че му е любопитно дали всичко при мен вече е минало или паразитите в мен продължават да работят и да ме развиват извън рамките на човешкия ми вид. Въртя се на антигравитационната ми възглавница като изложбен експонат на някаква невидима витрина и повечето време съм зает да наблюдавам сам себе си. Понякога ми се струва, че откривам подутини по коремната си стена или цицини по краката, но може и просто да си въобразявам.

Каквото и да се получи от мен, се надявам да е достатъчно силно, за да може да се самоунищожи. Надявам се, че и то като мен ще е убедено, че не бива да продължи да съществува. Помолих се за това. Карл ми каза, че ако знам как искам да умра, той веднага ще ми изпълни желанието. Ако не се касаеше за мен, и аз бих се вълнувал като екипа наоколо какво ще стане после.

Превод от немски:
Стоян Христов, 2010

 

Бележка от преводача:

Снимка на Михаел Иволайт

Михаел К. Иволайт е немски автор, преводач, критик и издател от Дюселдорф. Най-известен е с късите си фантастични разкази, с които четири пъти печели Немската награда за научна фантастика и два пъти Наградата „Курд Ласвиц“. От 2002 насам двамата с писателя Роналд Хан издават авторитетното фантастично списание NOVA. Повече информация за Михаел К. Иволайт и творчеството му може да се открие в личния му сайт, а конкретно разказът „Човекът сянка“ е издаден в сборника на Волфганг Йешке „Синдромът на Пруст“, който може да бъде закупен от Amazon.

Прочетете и обзора за Михаел К. Иволайт в „Сборище на трубадури“.

 

1 (Англ.) хакване на личността – Б.пр.

2 FLOPS (от англ. FLoating point Operations Per Second) е мярка за производителността на компютрите. Показва броя операции с плаваща запетая, които компютърът може да извърши за една секунда – Б.пр.

Коментари

коментара