Бразилските книги на издателство „Огледало“

Илюстрация към ALT

Издателство „Огледало“ предлага на вниманието ни две нови книги от бразилски писатели. И двата превода са дело на Румен Стоянов. Публикуваме предговорите към книгите с любезното съдействие на издателство.

Илюстрация към ALT

„Тъжният край на Поликарпо Куаресма“ е изконно бразилска книга, дори свързана с национални исторически събития. Но в нея по чуден начин витае и магнетизъм от атмосферата на Сервантесовия „Дон Кихот“, на Достоевския „Идиот“, Хашековия „Швейк“, дори на… Захари-Стояновите „Записки“. Роман – социално-психологическа гротеска за това как романтик безумно чисто обичащ родината си става безсмислена жертва на изкористени съотечественици. Висок белетристичен текст, отключен виртуозно за нашия читател посредством превода и предговора на знаменития иберист Румен Стоянов.

Китара и модиня

Сред многото начини да подходя към един роман (без да натрапвам у читателя мой възглед, който би ущетил сгодата за лично тълкуване въз основа на собствен опит), избирам един, който не е твърде обичаен: музика.

Преди да стане шеста стопанска сила, каквато е понастоящем, Бразилия се утвърди на попрището международно като музикална сила, достатъчно е да поменем самба, шоро, боса нова, пък зад тях стои невероятно по разнообразие и обилие народотворчество, от което почти нищо (лунду, фрево, машише и проч.) не стига до България, но то съществува, и то живо, буйно, мощно, изненадващо и запленяващо досегнал го.

Днес китарата е най-бразилският музикален инструмент. Тропическият великан прелива от изключителни майстори на китареното изкуство. Ала не винаги било е така. Португалците отиват в оная суша на 22.4.1500 г. Именно те по-късно занасят въпросния медострунен инструмент в страната материк. Но дори след тристагодишно иберийско владичество китарата не бива приемана в по-издигнати кръгове, те я водят за простолюдско занимание, в очите на оная южноамериканска знат тя е присъща на улични изпълнители, пройдохи, мъже из махленски пивници, обитатели на градски окрайнини, во кратце някакви, дето по образование, пари, обществено положение отстоят спрямо заможни, салонно общуващи особи, недолюбващи онуй свирало, ибо не се побира в тесноватите им, снобски представи за високи естетически ценности, пристигащи все още от Западна Европа, и местни творци по тях вносотии равняват своите изделия.

Това пренебрежително становище го има и в началото на ХХ век („Тъжен край на Поликарпо Куаресма“ излиза в 1915-а). Но животът е твърде менлив, ако ще би по някога да ни се вижда, че мърда като на умряло куче опашката. И ден/нощ идва, кога оня дървено-жичен инструмент вече не услаж­да само предградийни бедняци, а печели възхита, признание, възторг тоже сред господа, госпожи, госпожици, които са по-така, сиреч притъркват се о голямото добрутро или от самото него са. Но тая промяна става не от днеска за нощеска, ни с магическа пръчка, извървян е път, из който радетелите на китарата срещат неразбиране, предубеденост, цупене, присмех. В крайна сметка всички тия пречила отстъпват и същият онзи уличен инструмент равнозначи с национално себеутвърж­даване, гордост, най-големият бразилски композитор Ейтор Вила Лобос завещава прекрасни творби за нявга охулваното дрън-дрън. Повратът в отношението е показателен въобще за промяната към музикалното, а и всяко друго, отечествено народотворчество. Разните му там думбалумбаджийски инструменти, до завчера пренебрегвани, зер никой европеец не ги е включил в свои произведения, заслужават изследвания, проучват се техните звуково-ритмови дадености, дирят се възможности за използването им в тъй наречената ерудирана или ерудитска музика, тоест класическа, симфонична, и даровити личности охотно, смело ги приобщават в до скоро непристъпния за хлопки, дрънкалки, пищялки нотопис, разкривайки нови, неподозирани сгоди в бездънното и безкрайно изкуство на мелодиката.

Впрочем ние все още и неизвестно до кога понадзърваме плахо-плахо в родната – изумителна – музикална съкровищница след великите ни майстори, дръзнали от нея да гребнат, комай залегна убеждението, неписано – и лъжливо, – че каквото е от тях взето, едва ли не изчерпва достойните за внимание наличности, брашняният чувал е окончателно изтръскан. А те са неизчерпаеми: къде ще чуем например камерна пиеса, чийто солов инструмент е бръмбазък? Но за да я напишеш, трябва да разчиташ единствено, само, изключително на себе си, тук нямаш предходник ни един, не мож изслуша двадесет симфонии, че да съчиниш двадесет и първа, не мож тръгна от нищо сходно, трябва да изходиш от теб самия, нямаш зад гърба си ничия опора, ти си твоята опора и не е никак лесно да си качествен първопроходник, да биеш пъртина на себе си. Нека отбегна трепетното мечтание да чуя в зала „България“ бръмбазък или негов събрат и да свърна към братска Бразилия.

Онова, което б/е там китарата, равнозначи с представителна извадка от всеобхватно гледище за развоя на изначално разделените два музикални дяла: народен и класически: с течение на времето композитори все по-успешно посягат към фолклорните недра. Богу слава, тамошното народо­творчество е живо, мощно, произвеждащо, както и по цялата огромна Латинска Америка. И то в значителна степен определя културния облик на подконтинента, чиито необятности лежат от Щатите до Огнена земя, и с него той стои пред света. Китарата онагледява развитието на бразилската култура изобщо: инструментът идва там от Иберия, както и какво ли не: боговерие, език, право, архитектура, книжовност, военно дело, ястия, облекло и т.н., и т.н. Но: всички те из новото си обиталище биват повече или по-малко образилени. Сега там битуват най-различни по направа, строй, звучност, брой на струни, вид китари, една е тъй наречената виола де кошо, чиято резонаторна кутия няма отвор. Така я наричат, понеже корубата #&1117; е издълбана от цяло дърво, подобно гавана (кошо е именно тая груба съдина) и би трябвал да преведем названието гаванообразна, гаванеста китара, обладаваща особена призвучност и присъща само на една част от страната. Досежно големия и труден въпрос как да се постъпва с изобилния наплив от другозмени стойности, бразилският модернизъм, наченал през 1922 г., прибягва до людоедство, по-точно обяснява следното: човекоядство бива упражнявано ради вярването, че куснеш ли мръвка от ближния си, магически прихващаш от неговите сила, храброст, издържливост, ловкост, ум и прочие желани качества. Ще рече, усвояването на инородни постижения следва да бъде вършено с людоедската цел да ги придобием и направим наше притежание, част от нас, и вече усвоени, в случая побразилени, да бъдат впрегнати в служба на бразилската национална самоличност, оная същата, на която у нас неразумни и юроди викат идентичност. В „Тъжен край на Поликарпо Куаресма“ намираме пряко и ясно въпроса какви сме (бразилците), защо такива сме, какви искаме да сме, не са чакали някой отвън (в нашия случай Европейският съюз) да ги ръчка, па тогава да заумуват.

Модинята е певческо-инстументален вид, създаден в Бразилия през ХVII век, и също като свиренето на китара е трябвало да се утвърждава и сред (по) -издигнати обществени кръгове.

Едва ли е излишно да упомена, че Бразилия, бидейки непосилно голяма (с над 800 000 кв. км. превишава Австралия, дето е материк), се вижда принудена сама себе си да усвоява. Първоначално великите бледолики се вкопчили тука-тамо по крайбрежието и сетне постепенно вътре из сушата навлизали, отдалечавайки се от океана, тоест правят нещо като завладяване на самите себе си, а може да се каже и разширяване на самите себе си, по-важно е явлението и го поменавам, защото го наблюдаваме тоже в културата. Лима Барето изобразява тъкмо един (много малък) дял от търсенето на себе си, на онова, което наричат там бразилщина, негови представители в романа са Куаресма и Людското сърце. Литературната история числи „Тъжен край“ към предмодернизма, тоест по времеви белег между реализма (започнал през 1881-a) и модернизма (с начало 1922). Тамошният модернизъм е различен от испаноезичния и съзнателно ратува за такова осъвременяване на отечествените изкуство, култура, посредством което бразилците да станат още по-бразилци: модерни бразилци. Тая постановка: модерни – да, национално обезличени – не, съставя най-важния принос на ония естетически людоедстващи (спрямо европейските изми) модернисти, доказали блестящо, че модерен не равнозначи с безотечествен, че двете прилагателни съвсем не образуват взаимоизключеност.

Обилно се говори за сблъсък на цивилизации, най-вече пред вид ислям – християнство. В Бразилия той не съществува, ибо мохамедани почти няма. Но като става дума за национална самоличност в културата (повтарям, „Тъжен край“ е предимно това), ще ми се да кажа, че ако трябва да определя Бразилия с цивилизационно мерило, въз основа на трикратния ми сборно десетгодишен там престой (1972–1973, 1992–1995, 2001–2004), ето: цивилизация на радостта; въпреки крещящи обществени недъзи и в тоя смисъл, бидейки силен противовес на все по-затъващия в печалбарщина свят во главе със САЩ, Тропическият великан ради площ, население, природни запаси, съвкупен вътрешен продукт е надежда на човечеството да направи своя бит по-читав.

* * *

„Тъжен край“ дохожда пред българския читател като художественост и такъв е, но понеже идва от далеч по време и място, нужни са опорни точки за едно по-добро възприемане. Бразилия провъзгласява независимост спрямо Португалия в 1822 а. Става империя (до 1889), оглавяват я последователно двама самодръжци, Педро Първи и Педро Втори (Педро де Алкантара Жоан Карлош Леополдо Салвадор Бибиано Франсишко Шавиер де Паула Леокадио Мигел Габриел Рафаел Гонзага), когото свалят от власт заговорници начело с маршал Деодоро да Фонсека, първият президент (1891) на републиката, чийто вицепрезидент е маршал Флориано Пейшото. Деодоро управлява девет месеца. След падането му държавата я ръководи (1891–1894) Флориано. Според конституцията най-високата длъжност трябва да бъде заета по изборен начин, ала Флориано не го сторва и предизвиква недоволство. През септември 1893 бойни кораби, водени от контраадмирал Кущодио Жозе де Мело, се разбунтуват и бомбардират столицата Рио де Жанейро. Нея същата година в най-южния щат Рио Гранде до Сул избухва Федералистка революция, против нея се обявява Флориано, ала морските бунтовници я подкрепят. Корабният метеж не среща очакваната от него подкрепа и приключва безуспешно през март 1894-а, като не успява да отстрани Флориано. Впрочем Кущодио е смятал, че при избори той ще ги спечели. Видян чрез Деодоро, Флориано и Кущодио, чиито имена срещаме в книгата, разбираме, че тя прелиства страници от историята. Националната гвардия е основана през 1831 и републиканците я разпускат.

Афонсо Енрике де Лима Барето (1881–1922) е кариока, от скромно потекло, метис, поради липса на средства изоставя инженерното следване, работи като писар във военния погреб, баща му е бил пазач в психиатрия, където синът ходел; вече отраснал, е журналист, пише разкази, романи, статии, хроники, поради алкохолизъм влиза в психиатрия, делото му не намира признание приживе, но сега в бразилските училища се преподава „Тъжен край на Поликарпо Куаресма“, чието презиме означава Четиридесятница, тоест великденски пост.

Румен Стоянов

Илюстрация към ALT

„П(р)оглед“ от Машадо де Асис, всепризнатия най-голям бразилски писател, ознаменува 100-годишнината на българо-бразилските книжовни вземодавания и отдава почит към всички ония, които пишейки и/ли превеждайки, са изградили презокеанския буквен мост, свързващ двата народа, балканския и подекваторния.

Случайно или не (има ли в живота случайности? някой уверява, че случайността е изява на необходимостта), „П(р)оглед“ излиза тъкмо в годината, когато честваме един век българо-бразилски литературни отношения и ради Машадовата значимост в цялото португало­езичие книгата е хубав начин да обърнем внимание към тях.

Поглед назад с оглед напред

Бразилското книжовно присъствие у нас започва през 1938 г. с „Дона Паула“. Късно, обаче прощъпулникът е направен с десния крак, ибо малкият сборник поднася два разказа от Машадо де Асис, смятан за най-големия отечествен писател на всички времена, и Артур Азеведо. Преводач, не от първообраза, е Крум Йорданов. Точно десет години ще минат преди нова среща с бразилска словесност (пролуката може би е обяснима с нерадото обстоятелство, че южноамериканската и балканската страни се оказват в двата враждебни лагера на Втората световна война): изгрява Жоржи Амаду, и то с роман („Земи от безкрая“, преинаквени с „Правото на силния“), печатан в ежедневника „Изгрев“, 83 броя, от 27.02 до 5.07.1948 г. Поне две десетилетия баянецът е лицето на бразилската изящна книжовност у нас, пък и цялостната българска представа за латиноамериканска повествователност се дължи в голяма степен нему.

Втората поява на Машадо срещаме най-неочаквано в обемистата „Латиноамериканска фантастика“, съставители Фани Наземи, Румен Стоянов, изд. „Хр. Г. Данов“, 1977 г. Творбата е „Между светци“, превод Стоянов. Казвам неочаквано, понеже Машадо е родоначалникът на бразилския реализъм. Но дарбата му не се побира в рамките на теоретически постановеното.

През 2000-а излизат „Седем бразилски разказвачи“ в подбор на посланик Жозе Аугусто Линдгрен Алвеш. Сборникът започва с Машадо: „Ръце“, преводачка Йорданка ду Насименту, изд. „Пет плюс“.

От 2007-а е „Бразилски разкази“, тук майсторът е застъпен с „Коледна литургия“, превод Вера Киркова, изд. „Огледало“.

А с романа „Посмъртни спомени на Брас Кубас“ той вече се извисява с най-значителната си творба, преводач Румен Стоянов, изд. „Огледало“, 2010.

„П(р)оглед“ позволява да видим разказвача Машадо не откъслечно (1938, 1977, 2003, 2007), а в цял ръст. Свидетелство, че бразилското литературно присъствие у нас бавно, ала неотстъпно разширява своя обхват, което съответства и на възходящия междудържавен развой. И в бъдещия летопис на българо-бразилските литературни връзки „П(р)оглед“ ще остане заради важността на Жоаким Мария Машадо де Асис (1839 – 1908). Сборникът е трети по ред с разкази от само един тамошен писател, предходните са „Оставете стаята както си е“ (2013) на Амилкар Бетега и „Нож“, от Роналдо Корея де Брито (2014), и двата в превод на Антония Петрова за издателство „Весела Люцканова“. Заради обема, 17 заглавия, „П(р)оглед“ предоставя възможност да оценим въз твърде по-широка основа писателското умение на Машадо. И ако все пак бяхме се притъркали о разказвача и романиста Машадо, сега имаме сгода и да видим кариоката мулат как се оборавя с друг литературен вид: повест, каквато е „Психиатърът“, впрочем изискваща от литературоведско гледище да я определим с понятието фантастичен реализъм. Ако един ден сторим изборник с бразилски повести, неминуемо трябва да започнем, и то не само ради времеви белег, с „Психиатърът“.

Не искам да се разпростирам върху Машадовото дело, сторя ли го, би значело да повлияя върху собствения възприем на читателя, нека той сам, без да го водя покровителствено за ръчица, се наслади в предстоящите му страници.

Вече имайки „Посмъртни спомени“ и „П(р)оглед“, българският читател може да твърди, че познава двете най-силни страни в многоликото словесно дело на Машадо: разказ, роман, повест. Което не изключва, а предполага нови срещи.

На 17.4.1915 г. дълголетното и прочуто хумористично списание „Карета“ („Гримаса“), Рио де Жанейро, помества разказа „Дружество „Въздържание“ от Алековия „Бай Ганю“. Ще рече и каже: българо-бразилските литературни отношения имат вече над 100-годишна история. Оная творба бележи едно тройно първенство по време: начало на българското литературно присъствие в Бразилия, в Латинска Америка, в португалоезичието (осем държави по четири континента). Обърнал взор назад, трябва да споделя, че Щастливеца повлича щастливо крак: издирил съм 83 наши книги в Страната континент, а по всяка вероятност са и повече.

„П(р)оглед“ от Машадо де Асис, всепризнатият най-голям бразилски писател, ознаменува 100-годишнината на българо-бразилските книжовни вземодавания и отдава почит към всички ония, които пишейки и/ли превеждайки, са изградили презокеанския буквен мост, свързващ двата народа, балканския и подекваторния.

Случайно или не (има ли в живота случайности? някой уверява, че случайността е изява на необходимостта), „П(р)оглед“ излиза тъкмо в годината, кога честваме един век българо-бразилски литературни отношения и ради Машадовата значимост в цялото португало­езичие книгата е хубав начин да обърнем внимание към тях.

И да ги развиваме още по-успешно в двете им посоки.

Румен Стоянов

Comments

comments