Евгений Брандис: Ворошилов, Жул Верн и космополитизмът, от Михаил Велер

Илюстрация към Евгений Брандис: Ворошилов, Жул Верн и космополитизмът, от Михаил Велер

Наскоро се навърши един век от рождението на бележития руски критик, литературовед и съставител Евгений Брандис (1916-1985). Той е идвал в нашия клуб „Иван Ефремов“, където изнася цикъл лекции по теория и история на супержанра на въображението. През 80-те години гостува и на фестивал по прогностика и фантастика в Пловдив. С мемоара, поместен по-долу, надникваме в едно от големите премеждия на Брандис, благодарение на което той става „заклет“ жулвернист от международен мащаб.

Александър Карапанчев

Михаил Велер

Ворошилов, Жул Верн и космополитизмът

мемоар

Покойният Евгений Павлович Брандис разказваше:

През 1949 година него, кандидат-филолога германист, го изгонили от Института за руска литература по точка пета и така го наплашили, че да му държи влага до края на живота. Ето как останал без работа. И никъде не го вземали. А и семейство, дъщеря трябвало да храни. От дъжд на вятър му разрешавали да изнесе някъде платена лекция или да направи публично изказване. Извън това талинският вестник „Вечорка“ приемал статии за юбилеите на руски писатели.

За късмет негова добра позната била ръководителка на някакъв детски клуб и често го канела да разказва на дечурлигата за всякакви интересни книжки. А пък кръгът на позволените заглавия бил стеснен до краен предел. Един от незабранените си оставал Жул Верн: не, заради борбата с преклонението пред Запада също не го издавали, но като че ли не било забранено да се споменава. И след няколко години такъв живот, вече прочел достатъчно много и придобил известна увереност в безвредността и безопасността на Жул Верн, Брандис написал брошурка от три печатни коли и дори успял да я издаде в малък тираж под някаква непретенциозна методическа сигнатура.

През това време умрял Сталин, започнало голямо раздвижване по върховете и първият червен офицер Ворошилов бил натоварен с попечителството над културата. Съответно директорът на Гослитиздат се явил пред него, за да подпише той плановете за отпечатване на литература през следващата година.

Ворошилов го посрещнал доброжелателно, прегледал набързо купчинката листове и запалил цигара: решил да поговори малко за литературата, да даде наставления, да проконтролира издателския процес.

– Ами такива книги – интересни, приключенски – издаваш ли?

Директорът се напрегнал, усетил се, решил и отреагирал:

– Ами как иначе, Климент Ефремович, издаваме, разбира се!

– А какви?

– Ъ-ъ, ммм… да кажем например…

– А пък аз помня, че в детските си години – облегнал се назад Ворошилов – много обичах Жул Верн. – И мечтателно се замислил. – Твърде интересен писател беше… Ще го издадеш ли?

– Че как иначе, Климент Ефремович! Ще го издадем, разбира се!

– Това е хубаво. И правилно! А какво по-точно?

– Хм, да! Нещо избрано…

– Какво?

– Ще издадем събраните му съчинения!

– Ето това е работа. Ами в колко тома?

– Пълно събрано…

– А?

– Дванайсет, Климент Ефремович! Дванайсет тома!

– На това се вика браво. Правилно. Добре. – Размахал листовете. – Изпрати ми комплект като подарък, ще си го препрочитам.

– Слушам!

Снимка на Евгений БрандисИзтърсили директора от лимузината пред неговия вход вече в прединфарктно състояние. Пийнал си конячец, замезил с валидол и викнал на секретарката:

– Всички специалисти по Жул Верн – веднага при мен! Спешно!!! И ето ти това – вмъкни го в плана – в първата десетка на заглавията: Жул Верн, събрано в дванайсет тома.

– Какво?…

– Изпълнявай!!!

Всички се разтичали, започнали да въртят телефоните, да прелистват справочниците и към края на деня изяснили, че в Москва не е останал нито един специалист по Жул Верн. По разни причини се били свършили специалистите. Някого вкарали в затвора, някой починал, друг загинал на фронта, онзи пък изчезнал по време на евакуацията, а било възможно някой просто да се крие, за да избяга от работа.

– Намерете ми подходящия човек макар и в Камчатка! До утре сутринта! Това е заповед! – и посочил с пръст към тавана. – Знаете какво може да се случи, нали?!

Накратко казано, привечер на Брандис най-неочаквано взел да звъни телефонът, който от доста време мълчал:

– Евгений Павлович? Какво правите? Как се чувствате? – обадил се Димшиц, онзи мръсник, тогавашният шеф на Ленинградската писателска организация.

Евгений Павлович потресен мучал в слушалката, че ето на, благодаря, всичко е наред, нищо особено…

– Нямахте ли намерение да пътувате за Москва?

– Не… Какво има? Засега не съм имал… А какво… се е случило?…

– След около час ще пратим да ви вземе кола, бъдете готов, билета за „Червената стрела“ ще ви го предаде шофьорът. Ще заминете в малка командировка, ще се разведрите, възможно е и да възникнe някоя работа.

Брандис вече се свличал по стената и трескаво гълтал въздух:

– За какво става дума?

– В Москва ще ви посрещнат, ще ви обяснят всичко.

На Брандис му ставало все по-лошо. Плачейки, жена му започнала да приготвя бельо и вълнени дрехи. Ако запечатат жилището – при кого ще отиде да живее? С кой може да е свързано всичко това?

Автомобилът го закарал до „Стрелата“, шофьорът му дал билета и командировъчните. В Москва на перона го очаквал нисък, набит човек:

– Вие ли сте Брандис? Да вървим!

Влязъл в колата и потеглили. По едно време спрели. Какъв е този вход – не е Лубянка, не е Петровка… малко ли специални служби има. Коридори, кабинет, началник:

– Вие ли сте Брандис? Седнете! Значи сте специалист по Жул Верн?

О, Господи, мислел си Брандис, нима и за това вече арестуват? Как да постъпи?

Илюстрация с Жул Верн и неговите герои– Съвсем не, какво говорите!… Какъв специалист съм аз?… И въобще аз съм германист, а не франкофон, така че…

– С Жул Верн да сте се занимавали?

– На практика не…

– Какво?!

– Е, на дечицата там разказвах…

Директорът извадил от чекмеджето и хвърлил на бюрото брошурката:

– Това твоя книга ли е?

– Каква ти книга, незначителна компилация…

– Какво?! Притеснява ли те нещо? Твоя ли е?

– Моя е… но…

– Значи така. През тази година ще издадем събрани съчинения на Жул Верн в дванайсет тома. Какво ти трябва, за да съставиш съдържанието?

За миг Брандис почувствал, че губи съзнание.

– Ти какво – заспа ли?!

– Ами не, но трябва да се работи… библиотека…

– Сега ще те откарат в библиотеката, следобед ще донесеш съдържанието! Това е всичко!

– Обаче за събраните съчинения – слабо съобразявайки, прошепнал Брандис – са нужни коментари и справочен апарат…

Директорът се замислил за момент.

– Добре. Колко време ти трябва за тях? Три дни стигат ли? След месец ще подадеш коментарите и справочния апарат.

– Но това е колосален труд!… Аз не съм чак толкова компетентен… няма да мога… – изхриптял Брандис.

– А тебе, гнидо, никой не те пита – ласкаво обяснил директорът.

* * *

– Ето как – разказваше Брандис – у нас бе публикувано разкошно, фактически академично издание на Жул Верн в дванайсет тома, каквото никога не беше издавано във Франция, пък и никъде по света. А аз станах специалист по Жул Верн и по-късно получих известие от международното Жулверновско дружество, че са ме приели в неговите редове – в тях членуваха само триста човека. За съжаление – въздишаше той, – мен така и не ме пуснаха нито веднъж на ежегодните му заседания в Париж.

Преведе от руски език: Веселин Маринов

Веселин Маринов (1945-2015) е поет, белетрист и литературен критик, който се ражда и живее във Варна. Следвал е българска филология. Автор на няколко стихосбирки и на множество разкази, публикувани в периодичния печат или в антологии, както и на една фантастична пиеса. Има национални отличия за поезия. Превежда от полски, руски и английски език. Най-известният му превод е романът на Станислав Лем „Завръщане от звездите“ (библиотека „Галактика“, 1979).

 

 

Корица на Рядом с Жюлем Верном, от Евгений Брандис

Рядом с Жюлем Верном, от Евгений Брандис

 

Comments

comments

Един коментар