Калин Николов: Ден на откритите врати

1
Илюстрация: Калин Николов в Националната художествена галерия

Ето че известният художник и изкуствовед Калин Николов навърши 60 години.
По този повод публикуваме един текст за него.

Александър Карапанчев

Ден на откритите врати

Очерк

Дори само една линия да видя от този художник,
аз веднага ще позная, че е от него. Радой Ралин

Шарен, та прешарен е животът и какво ли няма по върховете или в подмолите му!

През 1995 година вдовицата на класика Васил Стоилов, поразена от синдрома на войнстващия наследник, раздрънква оръжията си и обвинява един рисувач, че той – я чуйте – бил фалшифицирал творби от съпруга ѝ. Погледнато под друг ъгъл, това не е ли суперпрепоръка за професионалните възможности на набеденото лице, което се казва… Калин Николов?

Малко след като експерти опровергават самозабравилата се вдовица, Калин предлага и у нас да се чества Денят на откритите врати. В Париж, споделя той пред пресата ни, има определен ден (обикновено през златокъдрото лято), когато разни художници подготвят картини и репродукции, пък разтварят ателиетата си за посетители. Нашият човек, който сега е във фокуса на алманаха, смята, че датата 3 ноември – тогава се ражда свети Пимен Зографски – е твърде подходяща за контакта между владетелите и почитателите на изобразителната магия.

Илюстрация: Игра, от Калин Николов

Уви, властите не са съгласни с такъв свободен достъп до изкуството и отхвърлят Калиновата идея. Но какво ни пречи на нас двамата да отпразнуваме свой „собствен“ Ден на откритите врати? И ето: приятелско ръкостискане, стълби, загадъчен тавански мрак. Художникът отключва ателието си, аз се настанявам сред букета от живопис/графика и ние подхващаме отдавна замисления, ала бърз диалог.

– Калине – питам го, докато върти тирбушона, – как се насочи към многоликата фантастика: най-напред като читател, а после и в ролята на неин творец?

– В този жанр аз попаднах не чрез художествената литература. Някъде към края на шейсетте години татко ми купи от антиквариата 12-томната „История на изкуството“ от Николай Райнов. Взех настървено да я чета и бях силно впечатлен от наистина гигантското разнообразие от майстори и течения. Да споменавам ли, че това влизаше в жестоко противоречие със соцестетиката, според която стиловете се унищожаваха взаимно, отричайки предходното?

Илюстрация: Илюстрация към разказа -Еволюцията- на  Ивайло Иванов, от Калин Николов

Постепенно разбрах, че най-много ми липсва (и днес също!) творчество, стъпило с двата си крака във философските тенденции на ХХ и ХХІ век. И фантастиката се оказа именно онзи благословен път, който ми предлагаше подобни решения. Още като войник започнах да рисувам Човека, Пространството, Урбанизма, Свободата, Безсмъртието…

– Ами как ще осветлиш думите на твоя учител Борис Димовски, че един художник „ще се развие, ако има късмет“?

– Дори най-обикновеният живот показва, че за някои артисти се говори по-често, докато други пък остават в сянка. Ех, никой не отрича стимулиращата роля на популярността, но въпреки всичко творецът трябва да работи с вяра във възможностите на своя интелект… Лично при мен късметът идва чрез приятелите ми и ме е направил до голяма степен независим. Например с хората от клуб „Иван Ефремов“ аз съм свързан от ноември 1979, а от `82 до `89 година бях негов заместник-председател, както и оглавявах клуба на българските художници фантасти „Васил Иванов“. Тогава организирахме над двайсет изложби, гостували почти из цялата страна. Илюстрирал съм и първите клубни сборници с поезия и проза на въображението.

Илюстрация: Марсианци опознават Земята, от Калин Николов

– Щом като използваш толкова различни похвати, коя е все пак любимата ти техника на рисуване?

– Тук ще отговоря малко по-общо. Моята най-любима техника е онази, с чиято помощ картината ми придобива външно и вътрешно съдържание, съзнание и подсъзнание – досущ като човешко същество. Инак формално погледнато, аз бих зачислил себе си към племето на хиперреалистите, при които точността на изображението е абсолютно вярна спрямо действителността. Разбира се, в моите неща винаги са вложени някакви метафори, кога по-простички, кога по-дръзки.

Пауза номер едно

Макар още да не сме уморени от нашия контакт, аз предлагам кратка почивка на Калин Николов. Почивка, колкото да отпием алено от чашите си и да замезим с някое нежнорозово търкалце салам. Почивка, колкото да вдигна глава към капандурата – от нея безспир извира звукопадът на автомобилите по булевард „Цариградско шосе“. Накрая почивка, колкото пак да се вгледам в пъстрите маслени автопортрети, опрени в пода… Ала не е ли време да нахвърляме шепа биографични щрихи?

Илюстрация: Милитаризация (Автопортрет), от Калин Николов

И така, без да се разводняваме. Калин е роден през 1956-а (зодия Рак) в София. След като завършва Художествената гимназия, той се дипломира в специалността „Графика и графични технологии“ на Художествената академия. Интересите си защитава в редица области от пластичното царство (изреждам напосоки): живопис, илюстрация, карикатура и шарж; освен тях – оформление на вестници, списания и книги; комикс, плакат, сценография плюс стенопис… Да не забравяме за авторските му графики и изкуствоведските материали из кажи-речи целия основен БГ печат. Неслучайно по-натам, когато посяга към високия куп с нови рисунки, Калин ще обобщи: „Имам продукция за три живота…“.

Правил е свои изложби не само в столицата ни, но и в Хамбург, Будапеща, Атина; из много страни по света – в обществени или частни сбирки – се пазят творби от Калин Николов. През последните години той работи на две места: преподава теория и история на изкуството в 151 СОУ „София“ и оформя ефектното месечно списание „Усури“.* От току-що написаното изречение вземам мая за следващия си въпрос:

– А кои са твоите най-обикнати художници – реалисти или господари на Тера Фантазия?

– Забелязал съм нещо парадоксално при общуването ми с различни артисти. Надникна ли в техните времена и почерци, виждам, че някои „огромни“ авторитети се оказват с твърде обикновени мащаби, докато мнозина почти неизвестни творци – доста интересни. Мога да се подкрепя с името на Асен Христофоров, наистина ярък и все още недооценен писател. Или пък с италианския бароков маестро Траверси (да, да, точно като железопътния термин), нарисувал галерия от блестящи психологически образи.

В нашата култура и до ден днешен не са получили заслужено внимание работите на художника диаболик Георги Машев, както и на детския илюстратор Вадим Лазаркевич, който има чудесни фантастични графики… Впрочем за мои постоянни изходни точки ще посоча Джотовите стенописи в Асизи, а също така и родните икони, изградени с действително богато въображение.

Илюстрация: Началото, от Калин Николов

– Ще ми кажеш ли защо от българските книги на „демократичното време“ илюстрациите изчезнаха яко дим?

– Моделът на т.нар. нова пазарност не се трогва особено от разни духовни намерения. Напротив, бизнесът се влияе много от онези свои клишета, които в някакъв момент са му донесли пари, и не е способен да прояви смелост за по-любопитни експерименти. Ето как се прекъсва един или друг диалог в творческата вселена, като по такъв начин се отстраняват оттам живи и високоинтелигентни люде, каквито – дълбоко го вярвам! – са създателите на фантастика.

– Това означава ли, че днес художниците на въображението нямат достатъчно трибуни за изява?

– Ако не броим интернет, наистина нямат. Като цяло и преди промяната, и след нея изкуството, раждано в Тера Фантастика, е непопулярно, защото… ами защото е твърде мислещо. Да, публиката, читателите, зрителите го търсят (понякога дори страхотно!), обаче институциите, поне у нас, предпочитат най-баналните шаблони на сюжетната и социалната сивота.

– Калине, я за да се поразсеем малко, да те попитам относно твоите хобита – какви са те на цвят и вкус?

– Колекционирам рисунки от стари и нови майстори. Иначе моите хобита са изцяло свързани с българското изкуство: харесва ми да откривам неизвестни (преди 10 ноември `89 – и забранени) художници и да правя всичко за тяхното популяризиране. Някакви имена ли трябват тук? Добре, ще спомена карикатуриста Райко Алексиев, живописката княгиня Евдокия, сестра на цар Борис ІІІ, скулптора Михайло Парасчук или сецесиониста Харалампи Тачев, автор на софийския герб… Но нека не претоварваме нашия диалог с дълги-дълги списъци.

Пауза номер две

Изправям се, разкършвам гръбнак. В левия ъгъл на капандурата огнено розовее отсрещната реклама на един мобилен оператор, а пък зад гърба ми стои стативът с недовършен пейзаж от есенна Витоша. Сега научавам, че този статив е подарък на Калин от Борис Димовски. Знаменитият колега си го поръчал с мечтата да рисува на него живопис, ала житие-битието не му позволило – чисто и просто Димовски никога не намерил време за това удоволствие.

Вглеждам се в снежно-сребърната коса на моя домакин. Знам, че проникновените критици го определят като витален и подчертан талант; че го хвалят заради неговата изключителна работоспособност; че отбелязват: техниката на тоя художник философ се развива във все по-изненадващи нови форми. Знам тези оценки, обаче искам поне за пет минути да завъртим калейдоскопа на по-ранните години, когато… Ах, когато студентът Калин Николов се сблъсква сериозно с органите на МВР (поводът е карикатура на Първия) и разбира, че бъдещето му съвсем няма да бъде розово. Когато понася серия от свалени изложби и чрез писмо от СБХ неведнъж му се отказва работа. Когато дълго е държан в изолация от собствената си професионална среда, понеже не се съгласява да пее в хора на официално „миропомазаните“ художници…

После колелце салам, глътка-две пурпурно и ние продължаваме разговора си с питането:

– Аз съм възхитен от твоите стотина черно-бели рисунки към романа „Златното магаре“ на Апулей. Имаш ли в главата си (или в ателието, защо не) други подобни проекти?

Илюстрация: Път, от Калин Николов

– Честно казано – усмихва се Калин, – в началото на 90-те години и аз станах жертва на процеси, в които българският художник, особено илюстраторът, беше изместен от закупувани готови цветоотделки и прочие изобразителни материали. Тогава реших да нарисувам много от любимите ми книги, без всякаква надежда тези илюстрации да видят бял свят. Близо петдесет месеца работих над римлянина Апулей. Въпреки това напоследък не само че искам да подменя някои от графиките си към него с по-добри варианти, но трупам идеи за нови сцени.

Започнал съм цикли и по „Златната роза“ от Паустовски и „Ученици на слънцето“ от Джузепе Марота. Ще ми се да направя също вълшебните „Сто години самота“ на Маркес и „Жерминал“ от Зола (вече отдавна събирам информация за порядките в старите мини), а защо не и тъй епичния „Моби Дик“?

– С две-три думи, за какво още мечтаеш като артист?

– В края на своя живот незабравимият бай Радой Ралин пожела съвместно да напишем книга за нашите художници и техните надежди във времето. Мечтая не просто за себе си, ами за всички родни творци – да бъдат стопляни от чувството, че онова изкуство, на което са се отдали, няма да отиде на вятъра.

– Калине, смяташ ли, че има и други неща, с които да изненадаш почитателите на визуалната магия?

– Вярвам, че малко или много не съм разкрил всичко от възможностите си. През последния четвърт век напълно се промениха както полиграфията, така и самите средства в изкуствата Графика и Живопис. Аз съм твърде изкушен да опозная актуалните тънкости на фотоемулсиите, на диапазона при компютрите, на реализацията на графичните матрици чрез нови способи…

Денят продължава

Вече бяха изтекли няколко дни, откак гостувах в светая светих на Калин Николов. Но ето че той се появи внезапно край моя офис – връчи ми два листа с допълнения и уточнения към нашия разговор и чифт „пресни-пресни“ рисунки със забавни марсианци, приседнали на чаша вино. После, висок и едва прегърбен, мъжът се отдалечи по шепнещо-златната кестенова шума.

Какво съвпадение: датата беше 3 ноември! Рожденият ден на прочутия български иконописец и храмостроител Пимен Зографски, предложен от Калин за Деня на откритите врати, когато художниците щедро разтварят ателиетата си за свободен достъп на публиката.

Сега на мен ми остава да включа тук най-харесалите ми мисли от Калиновите записки, нахвърляни с енергичен, калиграфски отработен почерк. И понеже те звучат в главата ми с неговия глас, ще ги дам като реплики „на живо“, пълноправни участници в диалога:

Илюстрация: Рицарят, от Калин Николов

– Погледната в нейната цялост – обобщава Калин Николов, – българската фантастика е почти единственото неординерно явление в културата ни от втората половина на ХХ век, та до днес. И аз съм особено горд от този факт!

– Фантастичното в изкуството ме изкушава и поради доброто образование, необходимо за него. Сякаш безспорно си личи как това Направление влиза в естетическата практика с диплома, зад чиито стойности по физика стои Айнщайн, по история – самият Дон Кихот, по математика – Бъртранд Ръсел, по геометрия – бразилският архитект Оскар Нимайер, а по физическа смелост – Ханибал. Разбира се, бих могъл да допълня още: по астрономия – Кант, по оцеляване от аутсайдерство – Кафка, и по теория и приложение на асоциациите – техният пръв обяснител Аристотел…

Наистина Денят на откритите врати продължава и аз сериозно се надявам, че картините и графиките на Калин, които ще видите в нашия алманах на фантазията, ще радват дълго окото ви. Пък и не само окото, сигурен съм!

Първа публикация в: годишника за фантастично изкуство „Ваяния 2006“, издаден от ЕГИ – София. Съставител: Емануел Икономов.

* Нека вметнем с днешна дата, че от няколко години Калин Николов вече работи в Националната художествена галерия. – Б. авт.

Comments

comments

1 коментар

  1. Забележително! Калин не изглежда на 60 години и аз му желая дълъг и успешен живот, за да осъществи невероятно интересните си замисли!

Comments are closed.