„Инициацията“ от Яница Радева (откъс)

0
Илюстрация: „Инициацията“ от Яница Радева (откъс)

За илюстрацията е използван фрагмент от рисунката на Dugald Sutherland MacColl, Medea boiling the ram before Pelias; after an Attic black-figure amphora (лиценз CC:BY). Отговорен редактор за публикацията: Владимир Полеганов.

Бележка от автора: Този кратък текст е част от по-обемен проект, който мисля като митологичен, или по-точно като текст история, която пред-хожда мита, митът пред-стои да бъде, да заличи разказа. Тъй като всеки мит говори иначе, разказването ще се опита за види как би могло това иначе да говори ежедневно, освободено от чудото и все пак чудесно.

Предизвикателството да мисля за мита като история, и по-точно за конкретен мит – този за Едип, дължа на книгата „Мит и идентичност или защо Едип няма комплекс“ и на идеята на нейния автор Иван Драгоев да напиша исторически разказ за Едип, с който до участвам в литературен конкурс към Музея на оловните войници в град Валенсия. Предлаганият тук текст е различен от написания за испанския конкурс и както ще видите в откъса, Едип все още отсъства. Но и той ще се появи в следващите части, както пушката винаги гръмва, щом бива дори само спомената.

Яница Радева

Инициацията

откъс

Обхваща ме онова опияняващо желание да се гмурвам в листата, дето от пъпка се ражда кехлибарената кожица на грозда. Той наесен ще се превърне в най-сладък морав плод и в разгара на гроздобера ще прави устните алени, пръстите да лепнат, а наоколо да жужат, както усърдните пчели, гроздоберачките. Може би, докато дойде сезонът за новата беритба, ще съм се обкичила с диадемата, или може би и ще ми отпуснат още малко дни, за да участвам за последно в песните, без които гроздоберът ще е само задължение? Но Дионис не ни задължава с нищо, а само ни кани на трапезата си, където лозата го слави със земната кръв на виното. Тирезий, прорицателят, казва, че богът имал светло кестеняви къдри също както моите и които също както моите през лятото ставали златисти. Докато мъжете мачкат гроздето, а жените отделят чепките от сока, за да стане виното сладко, ние, децата, берем лозови клони и ги сплитаме с бръшлян, нали е празник, и всеки от нас има венец. А аз се уча да измислям песни и гатанки. Тирезий нарича това талант, с който съм наградена. Наградена за какво аз не зная, и не зная за какво точно може да послужи този талант. Но тази сутрин не помислих нито за гроздето, нито за кръвта му, нито за таланта, защото лъчите на слънцето подканяха за друга радост. Затова бързо навлякох туниката, сложих фибата в косата и пръснах прясна вода в очите, от бързане дори не затворих добре вратата и котката се вмъкна вътре, за да се намести в топлата ми завивка.

За пръв път през тази година се изкачихме с момичетата при извора на Дирка. Неговите води са прозрачни, зелени и студени и чак когато сезонът стане жарък, е възможно да се потопиш в тях. Хвърлихме на каменистия бряг цветята от косите си и дрехите от телата си и се приготвихме да се впуснем, подобно нимфите, а онази приятелка, най-възрастната от нас, която наесен ще се омъжи, каза:

– Та ти си станала вече жена, Дора?

Тъкмо кракът ми бе докоснал водата и бях готова да се впусна в играта с пръските, когато чух тези думи. Отначало бяха непонятни за мен, затова се обърнах с отговора на устата си, аз съм малка още, а после видях дрехата си в ръцете на приятелката и нямах какво да добавя. Извърнах се към водата, която отразяваше тялото ми, заедно с фигурите на другите девойки. Техните момичешки отражения изведнъж се стопиха, размиха се и там остана само моето, което видях да се оформя невиждано досега. Размах ръце, за да загреба водата, и в отражението видях крилете на лебедовата птица. Тогава отскочих. Скокът ми беше ловък и ми се стори, че протегнатите за гмуркане ръце в отражението под мен се покриват в козина както лапите на котката ни. Врязах се във водата така устремено, както птиците, които ловят риба, или както пантерата, която подгонва животно. Силата ми бе толкова не моя, че достигнах като стрела другия край на извора, където не се стига лесно. Тялото ми никога не е успявало да издържи толкова дълго в студената вода. Но сега почувствах тази вода като обгръщаща ме магма, която свлича старата ми кожа и ми облича нова дреха, толкова различна, че аз не бях сигурна дали ще се явя в човешкия си лик над водата, или в образа на същество, което ще уплаши момичетата. Когато достигнах плитчината на отсрещния бряг, излязох внезапно, ако съм се превърнала в чудовище, да се видя изведнъж във водата, но не смеех да погледна отражението. Слънчевите лъчи докоснаха тялото ми, сякаш бяха нажежени, и едва така успях да предугадя колко студена е кожата ми – като на змия, стояла дълго в пещера и само със сенки общувала. Зъбите ми затракаха и от студ, и от страх. Затова запях онази весела песничка, която момичетата толкова харесват. Може би, ако бях вече чудовище, нямаше да ги прогоня, поне докато трае песента, затова пях с най-голямо старание, сякаш съм участник в театъра, а не съм се изкачила на речен камък. Когато свърших пеенето, момичета изръкопляскаха и ми помахаха. Чак тогава посмях да погледна отражението си – то също махаше. Нищо не се беше променило, поне нищо навън, но отвътре – кой освен бог или жрец би могъл да види отвътре? Тогава си спомних.

– Сега ще ми сложат диадемата, извиках.

– Кога, попита онази приятелката, която още държеше дрехата ми.

– Не зная, Тирезий каза, щом стана жена.

После майка ми прати помощника ни да повика Тирезий, а мен изведе да се разходим из лозето и каза, че макар опитните жени, които са родили и погребали много войни, да помагат на младите, нищо не става без жрицата. Дори благодарение на жриците неплодната жена се сдобива с детенце, както аз, каза майка ми и тогава тя ми разказа история, която не знаех. Майка мислила, че съм малка още. Един ден вилата ни посетили Тирезий и жрицата на Хера. Родителите ми били пред къщата, защото денят бил приятен. Всеки се занимавал с нещо – баща ми дращел върху пергамента, а майка ми оглеждала дали плаща му ставал още за носене, или да му забоде първата кръпка. Било началото на онзи сезон, в който животните давали обилно мляко, затова Тирезий може би водел коза, а жрицата загънато в химатион бебе. Така майка ми станала майка, посочена на Тирезий и баща ми бил посочен да ме научи на поезията. Защото има нещо особено в това дете, то с времето ще се разкрие, казал Тирезий, а жрицата ме сложила в ръцете на майка ми. Щом каза това, тя ме прегърна и свали от ръката си сребърния пръстен с аметист, единственото украшение, което ? останало от някогашния охолен живот, и ми го подаде. Понеже пръстите ми са тънки и за никой от тях не е подходящ, тя измъкна няколко нишки от хитона си, усука ги така сръчно, както аз не умея, и лененият конец се превърна в изящно шнурче, през което тя промуши пръстена. Когато пръстенът, превърнат в ръцете на майка ми в огърлие, увисна на врата ми, тя се усмихна, целуна ме и се спусна в къщата, за да погледне гозбата, а аз се запътих към клетките на птиците, за да събера яйцата. Птиците ни дават сигурна храна всеки ден, откак баща ми напуснал голямата къща със сенчеста градина и освободил робите и с майка ми се оттеглили в малката вила край лозето. Има по едно прясно яйце за всеки от нас, дори за Тирезий има винаги приготвено, ако дойде. Той ме кара докато събирам яйцата да внимавам какво птиците правят, какво си казват, защото казвали неща, които хората не знаят все още. Птиците служат не само за яйце и пера, това е гадание по птица, казва.

Когато наближих птиците, не забелязах отведнъж, че са неспокойни и че станаха такива, щом аз наближих, но това се разбра ясно, щом отворих портичката на клетката им и посегнах към полога да взема яйцата. Тогава петелът размаха червения си гребен и крилете заплашително, за да изглежда по-едър, както птиците правят, когато ги напада хищник. Отначало са засмях, какво си ти стоящо на два крака цар и животно, но после ми мина през ума, че той не ме познава, че за него съм нещо съвсем ново. Заговорих го, а той обърна глава и ме погледна изпитателно с едно око, но не свали крилете си. Събрах бързо яйцата в туниката и дръпнах резето на клетката. Отидох до питомния паун, който винаги гърлено ме поздравява, щом ме види, а аз му обещавам да го взема с мен в храма, щом стана жрица на Хера. Тъкмо това избързах да повторя и извадих един крайшник. Паунът също не ме разпозна. То се разбра веднага, понеже вместо като друг път да ме посрещне гласът му и да разтвори опашката си с многото очи, сведе глава на земята. Учудих се много, хитруваш ли, че ми се покланяш като поданик, рекох, и тогава чух, че гласът ми е друг. Този глас съвсем не се шегуваше. Вече ставах ли жрица или просто настивах от студената вода? Нали Тирезий каза, че птиците разбират неща, които хората не?! А може би казват, че имам треска или миризмата на тялото ми е друга? Отместих погледа си към яйцата, да проверя всички ли са на мястото си, и видях черупките им да се разпукват. Изпуснах ги на земята и от тях се излюпиха не пилета, а змии, които плъзнаха в посоката на града. Само от едно от яйцата не се беше излюпило нищо, лежеше цяло-целеничко в тревата. Вдигнах го да го покажа на Тирезий. А той ще дойде скоро, нали майка изпрати помощника?! Затова седнах на най-високо място на лозето, макар желанието да се гмурвам в листата. Чакам да се зададат двете фигури – на стареца, който всички помнят като старец, сякаш старец се е родил, и момчето, което вече трябва да е мъж, но ето още брада няма, и значи още е момче, но понякога така се случва, а с мене друго – жената избърза. Това ще съобщят сега на Тирезий. Тирезий е виждал много неща, и за яйцата ще му кажа, които изтървах, и за змиите, които се излюпиха. Дали ще повярва? Няма ли да кажат – и друг път си била невнимателна – и това няма да е лъжа, но сега не в игра изтървах… Но що ще значи това, какви неща се задават? Змията е особено животно, твърде мъдро и хитро, никога не знаеш какво е наумила. Едно е сигурно обаче, жените ще разчитат на мен. Затова е жрицата, да пази града, семейството и жените. Но как аз, която нищо не зная, ще бъда майка за всички, това майка ми не каза. Ще каже Тирезий, защото откак ме въвел в този дом, той всичко е знаел.

 

Яница РадеваОт Granta България: Яница Радева е автор на книгите „Сезонът на Йоана“ (2015), „Кошерът на думите“ (2012), „Бонбониерата“ (2011), „Друг ритъм“ (2003). Носител е на множество награди от национални литературни конкурси, по-важните от които са Славейкова награда (2009) и Първа награда от конкурса за разказ „Яна Язова“ (2009). Нейни творби са отпечатвани в антологични книги („Фейсконтрол“, „Лирика 2010“) и списанията „Алтера“ (2006), „Литературни Балкани“ (2009), „Ах, Мария“ (2009, 2011), „Следва“ (2010), „Море“ (2010), както и хърватското – „Роezija“ (2009). Публикува в „Литературен вестник“, „Култура“ и списание „Литературата“.

Прочетете и интервю с Яница.

Коментари

коментара