„Осем епизода“, от Робърт Рийд (разказ)

Илюстрация: „Осем епизода“, от Робърт Рийд (разказ)

За илюстрацията е използван фрагмент от рисунката на PeteLinforth (лиценз: CC0:Public Domain). Отговорен редактор за публикацията: Владимир Полеганов.

Робърт Рийд

Осем епизода

© 2006 Robert Reed.

Orginally published in Asimov’s Science Fiction.

научнофантастичен разказ

Почти без фанфари и практически пред минимална зрителска аудитория Инвазия в един малък свят дебютира през лятото на 2016 година и след продължило кратко и разочароващо излъчване сериалът заслужено бе свален от екран.

Един фрапантен недостатък бяха художествените му качества: компютърната анимация бе достигнала онова ниво, при което реалността беше лесна илюзия, спектакълът – еталон за индустрията, а трудните трикове като течаща вода и човешките лица бяха започнали да стават неотличими от истинските. При все това стандартите на сериала бяха силно занижени, дори за новоизлюпена уеб телевизия, действаща от позицията на ограничено финансиране с прекалено много незапълнено екранно време. Екстериорните и интериорните планове може би бяха върхът на технологичното съвършенство за началото на века, но не и в премиерната година на сериала. Персонажите страдаха от безизразни лицеви характеристики и сковани движения, а интонациите им бяха не по-малко неубедителни, плод от работата на непрофесионални актьори или преоценен софтуер за аудиосинтез. С минимални изключения диалогът беше неумел, претрупан с паузи или неловки фрази, с ключови изказвания, които често биваха прекъсвани в средата на изречението. Повечето критици решиха, че създателите на сериала се стремят да постигнат настроение, сходно с това в реалния живот. Но това беше просто интерпретация. Така и не бяха разпространени официални прессъобщения, нито бяха уредени интервюта с когото и да е, директно обвързан със снимките, което остави професионалните зрители изцяло на собствените им предположения – още един проблем, допринесъл за осакатяването на Инвазия.

Друг фактор беше заниженият зрителски дял. Един от въпросите, които нямаше как да бъдат обсъждани открито, бе расовият състав на актьорския екип. За американския пазар успех означаваше употребата на персонажи с очевиден европейски произход. И все пак главният герой в сериала беше индийски астроном, който работеше в измислен колеж, не на друго място, а в Южна Африка. С непроизносимото си име и силен акцент доктор Смит – както го кръстиха феновете – беше дундест, раздразнителен персонаж със слабост към прекалено ярките ризи и склонност да се оригва дълбоко. Съпругата му бе грозничко създание, което не проумяваше нищо от епохалната му работа, а децата му – в пълен контраст с всеки тинейджър, населяващ масовите медии – бяха тъповати твари без капка остроумие или очарование.

Оскъдният драматизъм беше още една от очевидните слабости. Премиерният епизод се въртеше около всекидневната рутина в живота на доктор Смит. Осемнайсет часа безинтересно поведение бяха сгъстени до петдесет и три минути безинтересно поведение. По всичко личеше, че телевизионната компания е вмъкнала рекламни прекъсвания в произволни моменти. Ключовото събитие в сериала остана почти незабелязано от първите му зрители: една от асистентките на доктор Смит изследваше скални образци от пермския период със задачата да открие ключови изотопи, отложени от древна супернова. Асистентката зададе на доктор Смит въпрос за лабораторното оборудване, с което срещаше затруднения. Както винаги диалогът бе мъчноват и недодялан и не изясняваше почти нищо за непосветените. Истинските учени – сред най-ревностните почитатели на сериала – често посочваха, че инструментите и принципите са автентични, но и че използваната терминология е безсрамно скалъпена. Четиринайсетте секунди излъчване представиха на зрителите дипломантка на име Мари – жена от смесен произход, която по никакъв начин не можеше да бъде сметната за привлекателна. На екрана Мари помоли доктор Смит за помощ с проблемното оборудване, а той отвърна с махване на пълничката си ръчичка и едно промърморено „По-късно.“ След рекламите за миниатюрни автомобилчета и силно лекарство против астма астрономът нареди на своята студентка да дойде в кабинета му и да затвори вратата след себе си. Развитието на сцената беше загатнато. По-късно се видя само, че доктор Смит седи отпуснато назад в стола си с разкопчан колан. Внимателният зрител можеше да забележи за част от секундата как малките гърди на Мари изчезват под сутиен и размъкната риза. Някои хора тълкуваха изражението ѝ като болезнено, емоционално или не. Други спореха, че лицето ѝ е генерирано толкова зле, че по него е невъзможно да бъде разпозната каквато и да е емоция, в онзи момент или по-късно. И там, където умелите сценаристи биха използвали диалога, за да укажат важността на момента, бездарните сценаристи бяха решили да пренебрегнат цялата междуличностна сюжетна нишка. С небрежна интонация Мари спомена на своя научен ръководител/любовник, че е открила нещо странно в камъка от пермския период.

– Странно – повтори той.

Тя му показа с палец и показалец колко малко:

– Метално. Топче.

– Топче?

– В камъка.

За момент Смит почеса тлъстия си стомах и не каза нищо. (Според данните от логовете зрителските измервания показваха, че от този момент нататък почти 10 процента от малката аудитория на излъчването беше престанала на гледа.) После ѝ каза тихо:

– Не разбирам.

– Какво е…

– Какво?

Тя отговори:

– И аз не знам.

– В кой камък?

– Моя. Седиментна скала…

– Искаш да кажеш, че е изкуствено…?

– По всичко изглежда – отвърна тя.

Той каза:

– Хм.

Тя дозакопча риза и избърса ъгълчето на устата си с опакото на ръката.

– Къде? – попита Смит.

Тя произнесе идентификационния код на скалата, от която е взет образецът.

– Не, металното топче – прекъсна я той. – Къде е сега?

– В чекмеджето на бюрото ми. В бял пощенски плик.

– И колко е голямо?

– Колкото две оризови зрънца.

След което, за последен път, главният герой каза:

– Хм.

И накрая, без лицето му да изразява какъвто и да е интерес, си закопча колана.

* * *

Следващите три епизода не покриваха дни, а няколко месеца. Още веднъж не се разясняваше каквато и да е част от научната работа, а от рутината и досадата дори не полъхваше на нещо, наподобяващо сюжет. Все по-оредяващата зрителска аудитория гледаше как д-р Смит и двама негови студенти работят с предмета, който почти не можеше да бъде забелязан на екрана – поредният значителен проблем в сериала. Нима един артефакт с човешки размери нямаше да задържа по-добре вниманието? Металната обвивка на топчето се оказа слабо вероятна сплав от никел и алуминий. Космическата радиация и миниатюрните метеорити бяха оставили по повърхността ѝ издайнически следи, които говореха за дълго и безцелно пътешествие в космоса. Изследователите прорязаха внимателно пътя си през обвивката с миниатюрни лазери, за да разкрият диамантената ѝ вътрешност. При това диамантеното сърце на топчето абсорбира част от лазерната енергия. Веднъж заредено по този начин, ядрото задейства свое малко, персонално светлинно шоу. За щастие бяха вмъкнали в дупката наноскопична камера, така че тримата учени успяха да запишат онова, на което станаха свидетели – изблик от комплексни изображения, придружени от усложняващи се низове от символи.

– Какво е това? – не спираха да се питат едни други.

– Може би е език – предположи Мари. Правилно, както щеше да се окаже. – Някой ни обучава… или се опитва… на нов език.

Д-р Смит я прегърна безсрамно пред очите на всички.

След което другият специализант – бразилски момък на име Карлос – посочи, че каквото и да е това устройство, Мари го е намерила в скала с възраст от поне четвърт милиард години.

– Без да броим времето, което това малко приятелче е прекарало в космоса, най-вероятно още няколко милиона години.

След свалянето на сериала от екран поне един бивш изпълнителен директор си призна, че е допуснал да бъде измамен:

– Обещаха ни голяма, шумна инвазия – каза на журналиста от списание „Ролинг Стоун“. – Разговарях с продуцента на сериала. Каза ми, че инвазията ще започне веднага след четвърти епизод. Да, знаехме, че напрежението ще се нагнетява бавно. След това обаче извънземните от дните на динозаврите щяха да оживеят и да започнат да изгарят градове.

– С това изключение, че – каза интервюиращият.

– Какво?

– Че не е истина. Пермският период се е състоял преди появата на динозаврите.

Бившият изпълнителен директор отхвърли незначителната критика с повдигане на рамене:

– Както и да е, важното е, че от скалата трябваше да изскочат гадните извънземни. Трябваше да пораснат и да започнат да ни подритват наоколо. Поне така ни увери продуцентската къща… „И Екс Ел“ ООД. Спектакъл. И тъй като не ни се налагаше да плащаме много за тези епизоди, в крайна сметка закупихме първите осем, след като бяхме изгледали едва няколко минути от видеоматериала…

Инвазия беше свален от екран след петия епизод.

Последната излъчена серия беше несръчно резюме на следващите двадесет месеца научна работа – глобално усилие, от което д-р Смит и студентите му бяха незначителна част. Експерти от шест континента постигнаха поредица от миниатюрни, но критично важни успехи. По-голямата част от историята включваше безлични изследователи, които си разменяха сухи имейли по въпроси, свързани с текстовете и изображенията от малкия космически кораб. Бяха направени преводи; всяко късче доказателство започваше да поддържа очевидни, но невероятни заключения. Кулминационното събитие бе една петминутна пресконференция. Подгизнал от пот и с разклатени нерви, астрономът обясни на журналистите, че е открил функциониращ междузвезден кораб на Земята. След като отправи бързи благодарности на безименните си колеги, той разясни как в далечното минало, може би още преди на Земята да са се били зародили многоклетъчните организми, един извънземен вид е произвел трилиони миниатюрни кораби като този. Корабите били разпратени из космоса, за да доплуват бавно до планетарни системи, пръснати из галактиката. Космическият съд, който лично той открил, вече бил невероятно древен, когато се приземил на дъното на речно корито в покрайнините на континента Гондвана. Времето бе увредило съвсем леко текстовете на борда му – историята на извънземните и разяснение за природата на живота във вселената. Всички доказателства сочат, предупреди той, че човечеството е закъснял актьор в стара пиеса. И като всеки друг интелигентен вид във вселената хората винаги ще бъдат малобройни и с ограничен обхват.

Действието на последната сцена в пети епизод се развиваше в дома на д-р Смит. Най-големият му син седеше пред голям плазмен телевизор и унищожаваше извънземни космически кораби с помощта на изключително шумни оръжия. По време на този, както се оказа, първи и последен разговор между двамата персонажи Смит седна до момчето и попита:

– Гледа ли ме?

– Какво?

– Пресконференцията…

– Да, гледах.

– Е? – каза Смит. А когато не получи отговор, попита: – Какво мислиш?

– За кое?

– Урока…

– Какво? Хората нямат значение? – Момчето накара бойната сцена да замръзне и остави настрана геймпада. – Според мен е глупаво.

Баща му замълча.

– Вселената не е празна и бедна. – Момчето трябва да беше на около четиринадесет и гневът му бе най-ярката емоция в целия сериал. – Планетите са навсякъде и на много от тях трябва да има живот.

– Милион са благословени, да – отговори д-р Смит, – но стотици милиарди са прекалено горещи, прекалено студени. Нямат достатъчно рудни залежи или обикалят около опасни звезди.

Синът му се вторачи в замръзналия екран, без да каже нищо.

– Извънземните текстове само потвърждават най-новите доказателства, нали разбираш. Земята се включва късно в играта. Раждането на нови звезди се забавя, в Млечния път и навсякъде другаде, а появата на светове от земен клас е достигнало своя връх два или три милиарда години, преди да бъде създаден нашият дом.

– Тези твои текстове… твърдят, че интелигентният живот си остава у дома?

– През по-голямата част от времето, да.

– Извънземните не изпращат истински космически кораби до други звезди?

– Прекалено скъпо е – опита се да обясни Смит.

Момчето издаде долна устна:

– Хората са различни – настоя то.

– Не.

– Ще построим работещ междузвезден двигател. обзалагам се, че ще е съвсем скоро. А после ще посетим съседните звезди и ще колонизираме световете около тях…

– Не можем.

– Защото ни казват, че не можем?

– Защото е невъзможно. – Баща му поклати глава и продължи авторитетно: – Текстовете го заявяват изрично. Придвижването на големи маси изисква непосилни количества енергия. А тераформирането е труден, често пъти невъзможен фокус. Ето защо почти всеки един свят, който сме открили към днешна дата, изглежда също толкова стерилен, колкото в деня, когато се е зародил.

Но тинейджърът не желаеше да повярва на нито една негова дума:

– Знаеш го, нали? Че тези извънземни просто ни лъжат? Боят се от хората, защото им е известно, че сме най-упоритите, решителни неща във вселената. И че ще се изправим лице в лице с тях.

Д-р Смит мълча дълго.

След това момчето продължи играта си, а сред бъркотията от бластери баща му произнесе безгласно една-единствена снизходителна дума:

– Деца.

* * *

Осемнадесет месеца по-късно новоизлюпената уеб телевизия обяви банкрут, а един малък консорциум придоби активите ѝ, включително Инвазия в един малък свят. Нетърпеливи да възвърнат инвестициите си, новите собственици предложиха за продажба и осемте епизода на сериала под формата на обикновен DVD-пакет. Когато продажбите се оказаха донякъде по-добри от очакваното, беше скалъпена нова версия, този път с помощта на приличен бюджет за рекламна кампания. Най-силните първоначални продажби дойдоха от скромната кохорта непримирими почитатели на сериала – млади и добре образовани, без силно изявена националност или пол. Но учените от няколко направления, в това число астрономията и палеонтологията, бяха хората, които разпалиха истинския интерес, който в крайна сметка изведе Инвазия в публичното пространство.

Решаващо значение изигра знаменитият шести епизод: слабата, хаотична история с участието на д-р Смит, неговите семейство и студенти временно остана на заден план. Вместо това всички петдесет и три минути бяха посветени на кадър, показващ пустинен свят, който се въртеше мълчаливо в дълбокия космос.

Според корпоративните докладни последните три епизода бяха пристигнали по електронен път в един общ пакет. Но именно този епизод на практика беше убил сериала. Нямаше обяснения. Не се виждаше нищо друго, освен как сивият свят се върти, двайсет минути преди гледната точка съвсем бавно да се оттегли. Светът беше само едно петънце метал, изгубено в необята на космоса. За астрономите моментът бе красноречива илюстрация, че вселената може да е невероятно скучно място. Звездите бяха далечни точки светлина и съществуваше единствено мълчание, и дори милионите години да бъдеха компресирани до времето, необходимо за една дрямка, не се случваше нищо, което човек би могъл да вземе за великолепно представление.

Но онова, което се понрави най-много на астрономите – онова, което даде старт на широкия разговор, – бяха последните няколко минути на епизода. Късметът бе довел малкият космически кораб в Слънчевата система и късметът му бе позволил да подмине Сатурн. Гигантската луна Титан се залюля съвсем наблизо, преди корабът да бъде изритан от орбитата на Нептун. След това апаратът се спусна отново към слънцето, като Марс се оказа достатъчно близо, че да разкрие лицето си. Във времето от преди двеста и петдесет милиона години Титан беше окъпан в далеч по-гъстата си атмосфера, а Марс бе временно мокър свят, подгрян след значителен сблъсък. Експертите в изучаването на двете небесни тела бяха впечатлени. Едва през последните една-две години космическите сонди бяха открили онова, което Инвазия предсказваше самостоятелно, като освен това указваше зоната на сблъсък в близост до марсианския Южен полюс.

По доста сходен начин и седмият епизод пък накара палеонтолозите да полудеят.

Приключвайки дългото си пътешествие, миниатюрният космически кораб се вряза в горните атмосферни пластове на Земята, като бързо изгуби инерцията и част от външната си обвивка. Компютърно генерираното изображение на големия южен континент бе изпълнено достатъчно точно, за да накара всеки геолог да се усмихне, а мимолетният поглед върху някои аспекти на пермската екосистема бе повече от впечатляващ. Който и да бе продуцирал сериала (по този въпрос се зараждаше полемика), демонстрираше големи познания в областта на протобозайниците и ранните влечуги, голосеменните и папратовите растения. Само едно древно създание – с вид на влечуго, макар и да не беше в директно родство с някой от модерните видове – бе единствената важна грешка. И все пак пет месеца по-късно изследователски екип, работещ в Южна Африка, разкри набор от кости, които напълно съответстваха на предсказаното в сваления от екран научнофантастичен сериал… И тогава онова, което до този момент беше просто бръмчене около култова поредица, прерасна в дива, все по-публична какофония…

Поне четирийсет хиляди сайта – чат-румове, блогове и така нататък – се посветиха в подкрепа на едно и също неизбежно заключение.

По някакъв неизвестен начин извънземните бяха изпратили съобщение до земляните, и това съобщение бе приело формата на Инвазия в един малък свят.

* * *

Осмият епизод беше същинско съкровище.

Д-р Смит отново се появи. Няколко години по-възрастен, със стегнато от липосукция коремче, ученият се луташе щастливо из новия си живот от безкрайна слава. Прекарваше дните и дългите си вечери в компанията на най-малко три любовници, а така също и в тази на парад от световни лидери. Привикнал на възхвалите на околните, д-р Смит се усмихваше уверено и предлагаше интерпретациите си за древното послание. Вселената почти сигурно бе поръсена с живот, обясняваше той. Но въпреки това широко разпространение, космосът си оставаше огромно, много студено и изключително пусто място. Пропастите между живите светове не можеха да бъдат прекосени. Никаква комбинация от сурова енергия и гениална решимост не можеха да построят действащ междузвезден двигател. Нещо повече, дори пряката комуникация между местните видове рядко си струваше значителната цена, тъй като цивилизациите рядко, ако изобщо, можеха да предложат една на друга нещо с практическа стойност.

– Технологията е строго ограничена – предупреждаваше той филмовите звезди и политиците, които срещаше по коктейлите. – Човечеството вече навлиза във финалните фази на научната одисея. От най-голямо значение за нас и за всеки мъдър биологичен вид е внимателно да опазваме енергията и времето си. Ето защо трябва да полагаме грижи за нашия свят и съседните ни планети във вътрешността на нашата малка слънчева система. Трябва да ценим всеки ден, без да прахосваме каквото и да е, дори и само за да удължим историята си колкото е възможно по-надалеч в бъдещето.

– Струва ми се, че новините са ужасно подтискащи – каза един министър-председател, внушителна жена, благословена с лице на фотомодел. – Ако там наистина съществуват милиони и милиарди живи светове, както вие твърдите, и ако великите умове на всички тези светове мислят усилено само по този проблем, няма ли някой да успее да измисли начин скоростта на светлината да бъде преодоляна или посредством някакъв хитър трик да бъде създадена свободна енергия?

– Ако беше така – отвърна д-р Смит, – то всеки свят там щеше да се пръска от живот, а гигантските междузвездни кораби щяха да пристигат на прага ни на всеки няколко минути. Вместо това обаче в съзнателната си история човечеството е открило само един космически кораб, и то под формата на зрънце метален прах, и за да достигне до нас, му е бил необходим невероятен късмет, като дори тогава е трябвало да почака четвърт милион години да го открият.

Министър-председателят отпи от върджин мерито си и прехапа долна устна. След което каза сериозно:

– На мен обаче… ми се струва, че има друго разумно обяснение, което очаква да му обърнем внимание…

– И то би било, мадам?

– Уловка – каза тя. – Извънземните умишлено ни заблуждават за естеството на вселената.

Той попита настръхнало:

– И защо биха направили подобно нещо?

– За да осакатят бъдещето ни – отговори тя. – Ако ни убедят да си останем у дома, никога няма да се изправят лице в лице с нас сред звездите.

– Може би имате основания да разсъждават по този начин, мадам – произнесе старият астроном, като кимна не съвсем убедено. След което, в последните си моменти екранно време в последния епизод, каза: – И една лъжа върши работата на хапче, ако ти помага да заспиш…

* * *

В продължение на години всеки опит да бъде разкрита творческата сила зад Инвазия в един малък свят се оказваше напразен. В очите на обществеността тази загадка си остана и последната, най-интересна част от историята.

Бившите изпълнителни директори от обречената телевизия така и не се бяха срещали очи в очи с продуцентите на сериала. Но можеха да си припомнят телефонни разговори, телеконференции и размяна на имейли с тримата продуценти. Разбира се, по това време вече бяха съществували способи човешкото лице и глас да бъдат генерирани по компютърен път, с реалистичен микс от човешки изражения и интонации. Което караше някои да се съмняват, че цялата работа е плод на неуловима воля – воля, каквато човешкото око не беше виждало до този момент.

Проследяването на оригиналната продуцентска къща бе разкрило единствено подставена корпорация, водеща до прашни пощенски кутии и няколко закрити уеб адреси. Всяко име се оказваше измислено и в списъците със служители на компанията, и в надписите с имената на актьори и екип в края на всеки епизод. Оцелелите данъчни декларации бяха лишени от всякаква полезна информация. Но дори и Данъчните служби да можеха да уловят някаква измама, простата истина беше, че който и да бе отговорен за Инвазия, се беше отказал от всички бъдещи права в замяна на куп пари в брой.

Неколцина скептици се питаха дали в работата не се крие нещо доста по-обикновено. От време на време се появяваха слухове за млади гении, които работят из Третия свят – обикновено в индийските технологични ситита. С помощта на пиратски софтуер и откраднато оборудване можеше такива хора в края на краищата да са създали петото най-успешно медийно произведение на изкуството в историята. В обозрим план обаче гениалността им ги бе отвела единствено до неизвестност и финансов неуспех. Бяха идентифицирани трима отделни кандидати – млади мъже с креативни умове и повечето от необходимите умения. Дали някой от тях бе създал сам Инвазия? Или беше резултат от групово усилие? И дали провалът на проекта не беше причината всеки един от тях да извърши самоубийство малко след свалянето от екран на сериала?

Но ако създателите бяха те, защо към тях не водеха никакви следи? Може би защото консорциумът, който притежаваше правата за разпространение на Инвазия, бе укрил всякакви съществуващи доказателства. И защо? Очевидно за да подхрани още повече заразителното, възхитително усещане за основателни подозрения. За да поддържа атмосфера, в която никакви съмнения не можеха да бъдат потвърдени, в която извънземните разговаряха с човечеството, докато междувременно парите продължават да прииждат към консорциума като голяма зелена река.

* * *

Най-дълго устоялото обяснение бе предложено от един от най-ревностните почитатели на сериала – Нобелов лауреат по физика, който с радост биеше барабана на немислимото:

Инвазия е правдоподобен във всичко освен в спецификата – убеждаваше той. – Мисля, че наистина е имало автоматизиран кораб. Но е бил по-голям от две зрънца ориз. Може би голям колкото юмрук или човешка глава. Все пак малък и безпилотен. Корабът е навлязъл в нашата слънчева система по време на пермския период. Основните му части са останали в орбита, но други са се приземили на нашия свят. Може би скаути с размерите и краката на малки хлебарки. Може би. И ако отделите малко време в размисъл по въпроса, ще видите, че би било доста глупава стратегия да се превърнеш по собствено желание във вкаменелост в огромна варовикова скала. Какви биха били шансовете да оцелееш в продължение на 250 милиона години, какво остава някога да те забележат?…

– …не, ако сте автоматизиран междузвезден кораб, най-умното би било корабът майка в орбита да остане там, където нищо не се случва, но откъдето може да наблюдава всичко. Предполагам, на Луната. Все още разполага с антените, с които приема сигнали от скаутите. Заспива и очаква радиосъобщения от Земята, а когато най-после пристигат, изучава онова, което чува. Започва да изучава езика и технологията ни. А когато времето настъпва – когато разполага с продукт, който може да продаде, – корабът майка изразходва остатъците от горивото си, напуска луната и се приземява на някое подходящо място. Което в днешно време е горе-долу навсякъде…

– …може би с външния вид на хлебарка, корабът се свързва с мрежата и предлага услугите си на смешни цени…

– …и по този начин доставя своето послание…

– …ако ми позволите да перифразирам думите на моя измислен колега: „И една лъжа върши работата на истината, ако те отведе до просветление.“

* * *

Финалната сцена в последния епизод само изглеждаше антикулминационна. Някогашната специализантка Мари беше забравена от световните събития. Още в началото им ролята ѝ беше омаловажена. Създателят на сериала обаче, който или каквото и да беше, очевидно не виждаше голяма драма в тази несправедливост. Жената беше на средна възраст и живееш щастливо живота си в неизвестност, все така безцветна и бременна най-малко за втори път.

На разнищения диван до Мари седеше десетгодишната ѝ дъщеря.

Момичето попита майка си в какво вярва. Наистина ли вселената е толкова празна и студена? И така ли щеше да бъде винаги?

Жената отговори тихо:

– Мисля, че в общи линии това е истината, да.

Момиченцето изглеждаше натъжено.

След това обаче Мари я потупа по гърба и се усмихна уверено:

– Само че, миличка, вярвам и в още нещо – продължи тя. – Животът е инвазия навсякъде, където се появи. Неотстъпчив и неуморен. Покорява всяко местенце, където може да се развива. И преди края на вселената всички хубави за живеене домове ще познаят звуците от мокро вдишване и хвалебствени песни.

Превод от английски: Петър Тушков, 2015

 

Снимка на Робърт Рийд, от Carrie Knapp (2007)Робърт Рийд (Robert David Reed) е роден на 9 октомври 1956 г. в Омаха, Небраска, и е американски писател на научна фантастика, носител на наградата „Хюго“, с повече от двеста професионални продажби на негови творбиWikipedia. Творчеството му редовно се появява на страниците на списания като Asimov’s, Fantasy & Science Fiction и Sci Fiction. Публикувал е единайсет романа. От 2010 г. живее в Линкълн, Небраска заедно със своите съпруга и дъщеря. През 2007 г. разказът „Осем епизода“ (Eight Episodes) е номиниран за награда „Хюго“. Най-новата му книга е The Memory of the Sky (2014, книга четвърта в поредицата Marrow). Посетете сайта на писателя и харесайте страницата му във Facebook. Снимка: 2007 © Carrie Knapp.

 

Comments

comments