„Петното и петното“ от Агоп Мелконян (разказ)

0
Илюстрация: Агоп Мелконян - собственик на книжарница

Бележка от редактора: През ранното лято на 2000 година Агоп Мелконян ми звънна: „Имам нов разказ. Когато ти е удобно, мини през книжарницата да го вземеш“. Без да се бавя, отидох в далечната „Надежда“ (говоря за едноименния квартал в София, до който тогава нямаше и помен от метро) и там продавачката в това книговище ми даде разпечатка с Агоповия разказ. Хм и хм, забелязах веднага, колко чудновато е озаглавен той: „Петното и петното“. Още в трамвая на връщане, потапяйки се във все по-голяма собствена тишина, аз го изчетох. Ей че странен опус, съновидение ли, притча ли, кой бог да ти каже?

Тогава в издателство „Аргус“ работехме над антологията с български фантастични разкази „Чудни хоризонти“ (също 2000 г.). Някои от колегите не харесаха тая кратка Агопова проза, но после опозицията поомекна и разказът все пак се присъедини към сборника. В предговора си критикът Георги Цанков нарече „Петното и петното“ ярък пример за висока философска проза, изпълнена с митологични алюзии. „Може да се каже така – заявява героят на този разказ, – аз съм вечно луд. Може и така: аз съм лудостта като вечност. А може и така: аз съм лудостта на вечността…“

Шепа бистри, ама и загадъчни страници. Разказ, който не прилича на ничий друг. Без нито атом от звездолети или пришълци, от научни лаборатории или хомо футуруси, от мечове или пък чудовища. Звено от бъдещия цикъл на Агоп „Досиета от лудницата“, който също не напомня за никой друг. Това важи и досега – поне за мен. Опус, взет от всекидневието, но помагащ ти да се бориш с неговите клопки, да не изчезнеш в тях. Защото нима не е победа да прочетеш един странен, топъл, философски разказ от български автор, способен (и разказът, и авторът) да те привърже още по-силно към живота и към вълшебната му вечност…?

Александър Карапанчев

Агоп Мелконян

Петното и петното

фантастичен разказ

На Броня и Сашо

Аз съм луд, докторе. Не, не казвай, че всички сме луди. Аз съм луд неповторимо, уникално. Не като тези, които се разхождат наоколо с халати, те са най-обикновени психари. Един бил Наполеон, друг бил Моцарт. Как ще е Наполеон, нали трябва да е на двеста години? Всичко това е овехтяло, пише го дори в учебниците. А за мен например не пише. Аз съм загадка за науката. Ако изобщо заниманието с луди може да бъде наука.

Моята лудост не е придобита, тя е вродена. Аз съм луд отпреди да се родя. Много, много преди да се родя. Ако това е мой втори живот, значи и в предишния съм бил луд. И още нещо, докторе – бил съм луд, сега съм и завинаги ще бъда. Може да се каже така: аз съм вечно луд. Може и така: аз съм лудостта като вечност. А може и така: аз съм лудостта на вечността.

Умно е, нали? Поначало, за разлика от повечето луди, аз говоря умно. Да не ти прозвучи като самохвалство, но понякога дори гениално. Разбира се, в отделни случаи. Когато дойде музата на моята лудост – тя е в бяла рокля с дълги ръкави и голямо деколте. Много голямо. Та когато дойде тя, изпадам в някакво особено състояние на духа, пардон, на лудостта, и тогава започвам да говоря само в сентенции. Ето например една от моите сентенции: „Душата си няма тяло“. Или друга: „Конкретният човек е унижение на човешкото“. Понякога се питам дали в някой от предишните си животи не съм се казвал Заратустра. Честно да ти призная, не помня.

А разбрах, че съм гениално луд, когато видях петното. Най-обикновено мазно петно, каквито оставя човешката кожа при допир със стъкло. Страшното е това, докторе, че петното не беше от моята кожа. Беше от чужда кожа, дори знам от чия.

Ще ти разкажа, разбира се, нали за това съм дошъл. Но не ме карай да влизам в подробности, защото всяка подробност е болезнена за мен. Всяка подробност е като острие на карфица, защото говоря за детството си. А знаеш, няма нищо по-съкровено и по-ранимо от детството. Да се вглеждаш в детството си е като едното ти око да се опитва да се взира в другото. Тогава и двете очи си мислят, че са очи на еднооки.

Баща ми беше писател, също луд – мислеше се за Достоевски. Най-хубавата му книга се казваше „Идиотът“, беше автобиографична. Ставаше сутрин в пет и половина и започваше да пише. Пише с молив, трие с гума… Страница подир страница, хиляди. Хиляди ти казвам, докторе. Цялата му стая беше в папки, а папките пълни с листове.

И точно в единайсет и двайсет си наливаше чаша джин със сода и лимон. Без лед, имаше слабо гърло заради цигарите. Държи чашата в дясната ръка, цигарата в лявата и с бавни крачки отива до прозореца. Така съм го запомнил – с чаша и цигара до прозореца. И гледа навън. Стои там дълго и гледа, без да мръдне. Отпие, дръпне от цигарата и пак забие поглед.

А аз бях още хлапе. Нали си чувал, хлапетата са любознателни. Вмъквам се веднъж на пръсти в стаята, той на поста си. Искам да кажа, до прозореца.

– Какво правиш, тате? – го питам.

– Слушам – каза той.

– И какво слушаш? – го питам.

– Тишината – каза той.

Нали ти обясних, докторе, беше си луд. Слушаше тишината. Стърчи така час, два – и слуша тишината. Вглъбено, изцяло отдаден на безобидната си лудост. И когато слушаше тишината, стойката му ставаше изправена, а лицето му се озаряваше от някакво сияние, особено сияние, ще го кажа така: от сиянието на щастието. Или на блаженството. Може би точно така сияят лицата на светците, когато имат възможност да лицезрaт Бога.

И това продължи години, години… Забелязах го, когато вече бях юноша: той слушаше толкова вглъбено, че чак опираше чело на стъклото. Изглежда, тишината се чува лошо, та трябваше да се напряга. И като се напряга, докосне с чело стъклото. А после, когато се отдръпне, върху прозореца оставаше мазно петно. Разбира се, точно на височината на челото му.

Животът, докторе, както знаеш, е една уморителна върволица от събития. Тук за малко ще се отклоня, за да те питам нещо: кажи ми, защо всички се оплакват от този живот и всички искат да живеят дълго? Тук има някакво дълбоко противоречие. Ако животът е ценност, значи си е ценност такава, каквато е. Ако пък животът не е ценност, защо се стремиш да я притежаваш? Искам да кажа, че човекът никога няма да разбере за какъв дявол му трябва този усукан пършив живот.

Аз обаче трябва да продължа.

Като ми покълна мъх под носа, отидох да продължа образованието си в столицата. Следвах математика и философия, но се влюбих. А когато се влюбиш, започва действие второ от драмата на живота ти. Появяват се нови действащи лица, монолозите стават диалози, декорът се сменя уморително често. После идва трето действие, четвърто… Моята пиеса се оказа многоактна. В математиката стигнах до Лайбниц, във философията – до Кант. И в един ужасно дъждовен ден, валеше като из ведро, падна финалната завеса. Всички бяха изпълнили ролите си отлично, текстът беше свършил и вече нямаше нужда от сценичното ми присъствие.

Искам да кажа, че баща ми вече го нямаше. Е, наистина, не беше Достоевски, но можеха да го отбележат с няколко реда във вестниците. Никой, нищо. Беше си отишъл незабележимо. Инфаркт. Само дето при падането от бюрото се беше счупило връхчето на молива. Това беше неговият грях, докторе – преди да умре, беше строшил един молив. Не говоря, разбира се, за стаята с папки и листове, но той си ги беше купувал, не бяха крадени.

Научих го късно, не можах да отида на погребението. Бяха го погребали за сметка на кметството, а мен не могли да ме намерят. После падрето рече, че имало десетина души, но не поиска да ми каже кои. И до ден днешен живея с подозрението, че тогава ме излъга. Не е хубаво божи служител да лъже, сигурно го е направил за мое утешение.

Когато се върнах, къщата беше празна. Прерових навсякъде, дори призраци нямаше. Една пуста, прашна и занемарена къща. В коридора – обувки, обувки, наредени като в магазин. От моите мънички пантофчици до огромните гумени ботуши, с които татко ходеше за риба. Два живота, докторе, на баща и син, наредени като в галерия за обувки. Тате беше сбъркал малко, сложил червените боти преди кафявите ми мокасини, а беше обратното – първо ми купиха мокасините. Но всеки някъде нещо може да сбърка, прав ли съм, докторе?

После се качих в стаята му. Петното си беше на прозореца. Преряза ме това петно, раздели света ми на две: отсам прозореца и отвъд прозореца. Отсам прозореца – една самотна стая и мебели, покрити с чаршафи. Точно както самотните стари проститутки пристягат шлиферите си, за да скрият тъжната си плът. А отвъд прозореца? Изплаших се да погледна. Все ми се струваше, че ще видя налудничавия свят от книгите на татко. Сигурно в този свят отвъд прозореца са протичали онези печални и смахнати събития, които беше описвал.

Избърсах с влажна кърпа петното и си тръгнах. Когато обаче след няколко дни пак се качих горе, петното си беше на прозореца. В първия момент си помислих, че съм забравил да го залича, затова пак го избърсах, но… Нали няма смисъл да ти обяснявам, докторе? Аз все се опитвах да го махна и петното винаги се появяваше отново.

Всъщност, казах си аз, няма нищо чак толкова странно – явно татко си идваше в стаята да послуша тишината. Но после сам опровергах себе си. Първо: пепелникът винаги оставаше празен. И второ: джинът в бутилката не намаляваше. А татко не може да слуша тишината без цигара и джин. „Без цигара и джин – казваше той – тишината, момчето ми, става съвсем тиха, направо недоловима. Тишината, както и всичко останало на тоя свят, си иска своето.“ Така говореше татко.

Тук пак ще се отклоня. Все ми се струва, докторе, че човешкият живот е едно непрекъснато връщане в детството. Вярно е, че спомени трупаш като възрастен, но като дете пък трупаш впечатления. А сетнешните ти спомени минават през стъклото на тези впечатления. С времето, разбира се, стъклото се опушва, започва да изкривява образите, да ги увеличава или смалява, обаче стъкълцето си остава. Говоря за стъкълцето на твоите впечатления от детството.

Ще го обясня така. Ако като дете не си изпадал във възторг от величествения свободен полет на чайката, никога по-късно няма да разбереш нито какво е да си величествен, нито какво е да си свободен. Каквото и да ти се случи после, ти ще си останеш едно пълзящо, затворено в кутия, защото нямаш сетива. Разбираш ли, нямаш сетива нито за извисяване, нито за свобода.

И сега пак се връщам към моята история. Не можех да изтрия петното, затова се отказах. Е, рекох си, поредната смахната таткова шега. Може би пък иска да ми припомня за себе си. Може би пък иска да идвам в стаята му и да си бъбрим. Може би пък да му налея джин със сода и да му запаля цигара.

И тогава… Не, докторе, аз съм луд, може би защото ме изумяват повече неща. Повече неща ми правят впечатление, защото забелязвам подробности, които вие, нормалните, не забелязвате, а ако ги забележите, ги подминавате като незначителен факт, като детайл, като подробност. Ние, лудите, затова сме луди – защото ни занимават само подробностите.

Та исках да кажа, че татко беше едър. Когато бях дете, ми се струваше направо грамаден. Но дори когато заминах да уча, пак си остана почти цяла глава над мен. Вероятно съм взел конструкцията на мама, не я помня.

И ето къде е скрито зайчето, докторе: мазното петно върху стъклото не беше на височината на тате, а на моята!

Ще кажеш – абсурд. И аз, лудият, ще се съглася с теб. Абсурдно е. Нали ти казах, никога не приближавах до прозореца, страхувах се. Обхващаше ме някакъв панически ужас при мисълта, че ще видя онзи психарско гротесков свят от книгите му. Как тогава моето петно ще е там?

Приближих плахо и съвсем внимателно почти докоснах стъклото с чело. Съвсем боязливо, съвсем. О, не само съвпадна с височината ми. На петното имаше две тънки, белезникави вълнообразни следи. Ето тези следи, можеш да ги видиш. Татко нямаше такива бръчки, вероятно съм ги взел от мама, не я помня.

Но имаше две тънки вълнообразни следи, имаше!

И тогава дойде озарението, докторе. Ти вече разбираш за какво говоря, нали? Търпеливо изчаках да станe единайсет и двайсет, налях си джин със сода, отрязах тънко резенче лимон, запалих цигара и тръгнах напред…

Тръгнах към прозореца, докторе. Чашата в дясната ръка, цигарата – в лявата. Защо да си кривя душата, страхувах се. Бях сигурен, че ще се случи нещо съдбовно, нещо величествено. Нещо, което ще ме изтръгне от тази шибана земна твърд, по която всички крачим, и ще ме вдигне до онези Селения, които са напълно недостъпни за живия смъртен, а само за мъртвия.

И тогава чух Тишината.

Господи, докторе, това е наистина нещо непредставимо! Никое човешко въображение не може нито да си го сътвори, нито да го опише. Разбираш ли – това е Тишината! Не, не е като тишината в гора, в планина или на небето. Не… Това е душата на Тишината. Нейното съкровение. Стоиш, опрял чело в стъклото, и слушаш изповедта на Тишината, нейната молитва. Тишината е коленичила пред олтара на Вечността и се моли. И всичко е някак тържествено, разбираш ли, празнично, церемониално. В началото чуваш химна на Тишината, а после зазвучава една оратория на Тишината… Тишината звучи с пълен обем, а пък твоето Всичко започва бавно да се издига, петите ти се откъсват от шибаната земна твърд и почваш да се извисяваш, да се извисяваш…

И тогава виждаш Вечността. Вечността е тъмна, докторе. Вечността е като катранен ефир. Тишина и Вечност. И само лекият вятър, който правят планетите при своето въртене…

Това е всичко, докторе. Просто исках да ти обясня защо съм луд. Не като всички останали, аз съм уникално луд, защото мога да чувам Тишината и да съзерцавам Вечността. То си е друго, не е като да си някакъв Наполеон или Моцарт. Те са луди нищожества, а аз съм луд величествено. Аз мога да чувам Тишината и да съзерцавам Вечността.

Не, докторе, не се прави така. Ще ти обясня. Първо трябва да изчакаш да стане единайсет и двайсет. После си наливаш джин със сода…

Но ако искаш да послушаме тишината заедно, трябва да налееш и на мен…

Този текст е част от Месеца на Агоп Мелконян. Първа публикация: „Чудни хоризонти“ (изд. „Аргус“, 2000).

 

 

Корица на Чудни хоризонти, „Аргус“, 2000 (художник на корицата: Димитър Стоянов - Димо)

Чудни хоризонти
„Аргус“, 2000
(художник на корицата: Димитър Стоянов – Димо)

 

Коментари

коментара