„Забравените“ от Мирела Занева (разказ)

Илюстрация: „Забравените“ от Мирела Занева (разказ)

Разказът е част от първата двайсетица в конкурса „Агоп Мелконян“ (2015). Отговорен редактор за публикацията: Джовани Чемишанов.

Мирела Занева

Забравените

фантастичен разказ

Някога прозорливостта на човешкия род относно заобикалящия го всемир се беше простряла до възхитителното убеждение, че необятната Вселена не може да е дом на нито една друга форма на разумен живот. Дълго време хората живяха щастливо с тези свои високоинтелектуални виждания. Истината беше, че много от несъществуващите за хората форми (или понякога, с уважение към нефизичните създания, безформи) на разумен живот често минаваха през Слънчевата система. Повечето го правеха не от особен интерес към обитателите на планетата Земя, а просто защото си почиваха по дългия път към други съзведия. Малко раси се вглеждаха по-обстойно в хората, но дори и в най-задълбочените прояви на внимание не можеше да се прозре нещо повече от мимолетното трогване на стопанина, който вижда своето малко кученце да гони опашката си.

Вселената, обаче е безкрайна и пълна с неограничени възможности за… случване на… нещо. Каквото и да е. Така през земната 2147 година хората получиха първото инопланетянско съобщение. Фасколарктузианците изпратиха серия от послания, закодирани в ритмите на балкански фолклорни песни. Същества от всякакви галактики знаеха за музиката, изпратена по човешкия кораб „Войаджър.“ Тя, за разлика от придружаващите я математически уравнения, не будеше сълзливо умиление в звездните обитатели. А и фасколарктузианците се надяваха, че земните жители ще ги разберат по-лесно именно така. Това, което извънземните не знаеха, беше, че балканските нации отдавна се бяха отказали от участие в глобалните политически, икономически, социални и всякакви други дейности, изискващи дори минимална проява на физическо или умствено напрягане. Страните от региона щастливо се бяха оттеглили от всякакви международни съюзи и членства. Дните им минаваха в състезания за най-добре изпечена плескавица, най-китна благословия или най-дълга дрямка в изправено положение. Дори животните и растенията трябваше да се гледат сами поради липсата на заинтересованост от страна на някогашните им грижовни стопани.

Земният свят без особена скръб се беше отказал от връзката с хората по тези райони. Затова и професорите от Масачузетския технологичен институт, след седмици неуспех с декодирането на ритмите на получените извънземни гайди в лабораториите си, с огромна неохота се решиха да започнат комуникация с балканците. Последваха множество жертви от страна на американските научни ръководители. Пропътуваха половината кълбо, за да се окажат принудени да посещават денонощно механи и кръчми. Местните отказваха да общуват с чужденците, ако разговорите не се провеждат на пълна маса с мезета и ракии. Физиците, математиците и лингвистите изпаднаха в няколкодневен алкохолен делириум, от който даже общественият дълг не можеше да ги свести. Дори някой да беше казал нещо полезно в този период, спомените им за това бяха потулени под плътните слоеве на етанолената забрава. Накрая над тях се смили една мила жена, която реши, че има няколко свободни минути между разглеждането на списания за плетива, в името на благото на Земята. Леля Първанка не само успя да интерпретира чрез осъвременен народен танц мелодията на песента, но и предаде звуковите характеристики, усещанията, познати само на балканците, в текстологичен вид. Съобщението гласеше следното:

Коала ле мъри хубава,
Заради тебе остана
На високана евкалипта
Сас двеста арни листа,
Сас триста сучни клона,
Сас триста темни корена,
Тьожка ма зима съмнява,
На сай висока евкалипта
Темни корена посивее,
Сучни клона изтънее,
Двеста арни листа падее.
Та че та мене не дадахо,
Ам та хорице дадоха,
Другимо вав планетата.
Чудем се коалице,
Куде ще ейся да фатам.
Ели те дадат со мило,
Ели те взечем самини.1

Напълно разочаровани, титулованите професори си тръгнаха от Балканите с ужасен махмурлук и убеждението, че на юг от Стара планина биологичните им родственици са еволюирали в един съвсем различен, непонятен и неразгадаем вид. Това, което пратениците от Масачузетския университет не прозряха, беше, че са се сдобили с напълно достоверен превод на посланието. А фасколарктузианците, чиято физична форма напомняше на свърхдебело земно двуутробно растителноядно животно, идваха към третата планета след Слънцето с една-единствена цел – да спасят коалите. В тях извънземните виждаха свои далечни предшественици, които не са имали шанс да се развият заради нестимулиращото съжителство с хората. Фасколарктузианците наистина дойдоха, взеха коалите, оставиха милиарди човеци с опулени погледи и спуснати ченета и най-мирно си тръгнаха.2

Разбира се, това беше само „Първият контакт.“ В идните години хората видяха много други извънземни. Нито една инопланетянска раса нямаше желание да завзема планетата или да унищожава човешкия род (дори кръвожадните трукулци3, които се забавляваха с грандиозни опустошения в космичен мащаб, сметнаха, че това са твърде много напразни усилия). Повечето вестители идваха и помагаха в развитието на технологиите и тайно се опитваха да побутнат земляните по някой от хилядите възможни пътища, които не водят до саморазрушение.

Паралианците4 бяха надраснали вярата в подобни подходи. Те бяха постигнали технологичен напредък преди милиони години, след което се отдадоха на духовно търсене и развитие. Опитаха се да изпратят някои от най-опростените версии на философските си доктрини на земляните, но хората не разбираха почти нищо от тях. Може би това се дължеше на различния живот, който създанията, съществуващи в 27 измерения, водеха. Паралианците отричаха злото във всичките му форми. То беше изкоренено от обществото им по краен начин. Ако в душата на някой паралианец се появеше дори наченка на злото, то той изчезваше, ставаше невидим за околните. Биваше напълно и цялостно забравен. Естествено, ако това невидимо, забравено същество успееше да се промени, успееше да стане добро, то бавно се връщаше към нормалния паралиански живот. А паралианският живот, казано по същество, се ръководеше от една-единствена ценност. Красотата. Паралианците по цял ден съзерцаваха безкрайните изгреви и залези на шейсет и трите слънца в тяхната система. Удивляваха се на величествените краски, отразени по повърхността на огромните морета, които покриваха по-голямата част от планетата им. Вдъхновени от симфониите на светлината, създаваха нежна поезия, рисуваха, измисляха вълшебни приказки, разговаряха помежду си за изкуство, философия.

Когато паралианската група доброволци пристигна на Земята, хората им се изсмяха. Физичната форма, с която се представиха, приличаше на фосфоресцираща оранжева сушена слива. Въпреки това извънземните не се отказаха. Предадоха по телепатичен начин на човеците, че най-сърдечно канят земни жители на своята планета, където ще им предложат един добър и красив живот. Предлагаха на тези, които имат желание да дойдат с тях, пълна свобода – земляните можеха да си тръгнат във всеки момент, можеха да гледат колкото искат изгреви и залези над моретата, можеха да създават изкуство, да се занимават с каквото им хрумне.

Много земляни авантюристи проявиха желание. Всеки, който беше готов да тръгне на това пътешествие, върза оранжева гривна на ръката си – това беше уговореният знак. По време на земната нощ паралианците тръгнаха да търсят най-добрите кандидати. Те искаха да намерят онези хора, при които вътрешната и външната красота са на изключително ниво. Всички знаеха за тези критерии, затова мнозина си бяха легнали с по пет-шест ката грим и най-скъпите си дрехи.

„Е*аси шибаняците!“ извика Жан Фок-Ю, френско-корейски топмодел, като се събуди на следващия ден и установи, че все още се намира на Земята. Подобен поздрав за добро утро прозвуча на разнообразни езици от още по-разнообразни краища на планетата. Странното беше, че медиите, които отразяваха процеса, не успяха да разберат името на нито един човек, който е заминал. От паралианците и техните кораби нямаше следа. След няколко месеца повечето хора решиха, че цялата история е била някаква звездна шега и продължиха живота си както преди, без да се чувстват особено прецакани.

А някъде далеч из необятния всемир, паралианците и петдесетина представители на човешкия род брояха залези и се наслаждаваха на поезията и музиката, които творяха заедно. Всички избрани човеци бяха невероятно стари и безкрайно сбръчкани, подобно на паралианската физична форма. Е, или поне бяха такива, преди да пристигнат. Извънземните ги бяха пренесли отвъд времето и другите измерения, които хората още не познаваха. На тази нова планета малкото приключенци съществуваха като сияйни извори на светлина. Тези възрастни хора, подобно на милиони други, отдавна бяха забравени на Земята. Такива си останаха завинаги. На планетата на паралианците обаче те бяха най-красивите създания във Вселената, по-пленяващи и от най-пищния изгрев, обещаващ едно прекрасно ново начало.

Бележки

1 Това, което леля Първанка не счете за необходимо да сподели, беше приликата на космическото послание с родопската народна песен „Момне ле мъри хубава.“ Женицата отдавна беше осъзнала, че оригиналността не е необходимо качество за общуване с други създания.

2 Навярно мисията на учените щеше да е по-успешна, ако бяха осъзнали, че латинското име на коалата, Phascolarctos cinereus, е съмнително сходно с името на извънземните. Дали инопланетяните знаят латински и защо са избрали подобна дума, са все още въпроси без отговор. Тези и други свързани мистерии тормозят професорите от Масачузетския университет и са тема на изследване в наскоро основания Фасколарктузианокоалски институт за анализ и комуникации.

3 Много земни жители се заблуждават, че името на тези свирепи междугалактически хулигани произхожда от латинската дума truculentus (букв. свиреп, жесток.) Всъщност то идва от любимия боен възглас на тези извънземни. Семпла негова фонетична транскрипция изглежда по следния начин: [trkkkk’l].

4 За разлика от случая с трукулците (вж. 3), изглежда, че паралианците наистина са избрали името си от древногръцката дума παράλιος (букв. живеещ край морето.) Съвременните антропозвездологистици вярват, че чуждопланетните съществата са намерили нещо необичайно вдъхновяващо в елините и техните опити да разберат света чрез митове и легенди за богове, герои и вълшебни създания, както и в преклонението им пред мъдростта и красотата.

Мирела Занева за себе си: Прекарах детството си в малко градче, сгушено в ръцете на Стара планина и Средна гора. Денем се загубвах сред библиотеката на баба и дядо, а вечер се намирах сред песента на щурците и броях звездите по тъмното, безкрайно небе. Оттогава вярвам в силата на думите – те могат да ни покажат други светове и да ни научат да сме по-добри. Завърших Испанската гимназия в София през 2010 г. Владея испански, английски, ползвам френски и руски. Имам бакалавърска степен по психология от Пенсилванския университет, следвам магистратура по когнитивни науки в Амстeрдам и онлайн бакалавър по програмиране. Освен „професионален студент“ продължавам да съм запален полупрофесионален читател, а понякога се пробвам и като любител на писането. В свободното си време карам колело и търся красиви места, занимавам се с преводи и фотография.

Comments

comments