Хомо универсус 1.0, от Цветозар Цаков (разказ)

0
Илюстрация към Хомо универсус 1.0, от Цветозар Цаков (разказ)

Разказът е част от първата двайсетица в конкурса „Агоп Мелконян“ (2015). Отговорен редактор за публикацията: Джовани Чемишанов. За илюстрация е използвана карикатурата Caricature on the differences between right and left brain sides, от Allan Ajifo (CC: BY).

Цветозар Цаков

Хомо универсус 1.0 (еко-повест)

разказ

Всичко, което имам да ви кажа (и всичко, което трябва да знаете), се намира в следващите няколко реда. Останалото са просто ненаписани букви.

Ето какво се случи, накратко:

Все още не ни е известно, а вече не ни и интересува, но преди определен брой единици за измерване на време (които също отдавна не ни интересуват) хората спряха да умират. Просто ей така – клетките ни остаряват и изтляват, но не и ние. Сърцето спира да бие, очите обаче си остават широко отворени, живи и любопитно озъртащи се. Бъбреците се превръщат в ненужно парче месо, което се мандахерца спаружено в изсъхналите ни тела като забравена зелка в изгнил бидон. Черният дроб вече не поема и не преработва алкохола, затова спряхме и да пием (това беше най-тежкото спиране от всички – по тежко и от спирането на секса… но за него – някога). Всичко, което ни прави човешки същества, което ни дава човешкия облик, се свива и заприличва на хербарий. Само очите са живи, сочни и пълни с живот. Само очите и мозъкът. Мозъкът ни не престава да поглъща и да бълва информация, която в повечето случаи ни е напълно безполезна.

Всичко това щеше да бъде в нормите на поносимото, но се случи и още нещо – дваж по-чудато: Всичките ни мъртви се събудиха. Всички, до последната прогнила костица. Дори и тези, от които не е останало нищо освен пръст. (Пръстта оживя, откъслечните кости – също: пръст и кости със съзнание!) От първия човек на Земята, ходил на два крака и убивал, за да се наяде, до последния побелял старец, поддържал тялото си във функционална изправност, без да е виждал диво животно или полско растение през живота си, чиито бели дробове престанаха да функционират няколко секунди преди Нещото да се случи. Той, разбира се, сега е сред нас. А очите му са по-живи от всякога.

Сигурно се питате как Земята е стигнала за всички тези пълни с живот очи, плаващи в съсухрените си, непотребни черупки. И – убеден съм – сте стигнали до логичното заключене, че няма как. В началото бяхме буквално като риби в консерва – плътно опрени един в друг, тяло в тяло, гледахме се очи в очи, без да имаме шанса да отместим поглед встрани. Плът, рушащи се сгради и природа в една гигантска абстрактна арт инсталация. Комуникацията беше невъзможна – нито вербална, нито жестомимична, никаква. Само се притискахме силно едни в други, като влюбени, и се гледахме в очите. Нямаше как да ги затворим, тъй като клепачите ни – по подобие на останалите части от телата ни – бяха само едни вдървени парченца суха кожа. Страх ме е да ви опиша какво четяхме в очите си. Не беше ужас, поне не човешки такъв, този, който вие познавате във всичките му измерения. Беше чувство на сладостна обреченост. Предчувствие за наближаващото неизбежно. Но не нещо непременно страшно и ужасно. По-скоро на жадувано единение, от което човечеството бяга, откакто е положило бос крак на твърдата земя. И възхвалява бягайки.

И то се случи.

Когато и последният мъртвец се изправи сред нас и опря острите си кокали в изгнилите ни хълбоци, Земята вече беше пред колапс, а болката, която изпитвахме от яростното притискане, беше неописуема. (Това, че нефункциониращите ни тела все още изпитваха болка, приемахме като божие наказание за някакво наше неясно масово прегрешение, а тези от нас, които все още имаха сили да се замислят върху такива неща, приеха този факт като неоспорима победа на Бог над Науката). Тогава, бавно, малко по малко, телата ни започнаха да се сливат. Навлизахме един в друг като топящо се масло върху гореща препечена филия, а сухите ни тела безмълвно ликуваха. Болката изчезна, замени я някакво вселенско чувство на блаженство. Превърнахме се в един огромен организъм с трилион очи, който застла плътно Земята с дебела розово-сива булана, чак до стратосферата. Погледната отгоре, вероятно планетата ни сега прилича на огромна загоряла пъпка, пулсираща и потрепваща, която съвсем скоро ще се пръсне на хиляди посоки, а от енергията, освободена от взрива, ще се родят няколко нови галактики.

Блаженството обаче трая твърде кратко. Веднага след него дойде невъобразимият, влудяващ хаос на трилион индивидуални съзнания със своите мисли, тревоги и желания, които абсолютно всички трилион мозъка в гнойната пъпка регистрираха и опитваха да обработят. Разбира се, сега вече знаем как да контролираме всички тези мозъци и да мислим като един, но тогава все още бяхме съвсем млад организъм, току-що роден. Бяхме бебе, захвърлено в космическата пустота, съвсем голо и объркано. Досущ като човека в зората на човечеството. Един усъвършенстван хомо сапиенс, съдържащ всички живели някога хомо сапиенси с всичките им недостатъци.

Един хомо универсус!

Земята сега не е просто нашият дом – НИЕ СМЕ ЗЕМЯТА!

Снимка на Цветозар ЦаковЦветозар Цаков е роден в Ловеч през 1983 г. Завършва Езиковата гимназия (ГЧЕ „Екзарх Йосиф I“) в родния си град с немски и английски. Изучавал е комуникационни науки в Аахен, Германия, и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като редактор в регионалния ловешки седмичник в. „Фактор“, както и като радиоводещ в младежкия екип на местно радио. Живее в София и публикува коментарни статии на обществена и културна тематика в различни онлайн медии. Има публикации
на проза и поезия в „Литературен вестник“, сп. „Гранта“ и „Но поезия“, както и в редица специализирани сайтове за литература. Избран е сред победителите в конкурса „Дуенде, безпокойство, кеф“ (категория „Белетристика“), организиран от Софийския международен литературен фестивал (2015), а освен това е финалист в конкурса на „Литературен вестник“ за млад автор (2016).

Comments

comments