Светослав Тодоров: Три кратки разказа

0

Светослав Тодоров, снимка: Драго Горанов

Отговорен редактор за публикацията: Владимир Полеганов

Светослав ТОДОРОВ
Кратка проза
разкази
Улиците ни не се пресичат
Подадох ръка, а тя страхливо докосна дланта с върховете на пръстите си. Какво се разкрива в дланите на хората пред нея, че да не знае как да реагира? Свиват ли се в удар? Разтварят ли пръсти като крака на паяци, за да покажат парите си?
Не мога да си я представя да се усмихва. Думите само през озъбени усти ли са стигали до нея? Спи където намери, но дрехите й изглеждат чисти, дори по-чисти от моите – в чуждите бани дали се къпе, докато не изтрие всяка чужда следа?
Улиците не ни се пресичат, подлезите ни са по различен начин празни. Но може ли да си представим, че някога ще бъде друго? Може ли да прегръща детето си сутрин и да заспива с него нощем? Може ли да отиде на кино и да се смее с другите? Мога ли да й пратя линк към песен? Но не е важно това. Надявам се, че ще може да диша, когато си поиска. Отворих прозореца, за да влезе чист въздух. Но вятър не влезе. Поне се задушаваме еднакво.
Берлин, снимка: Светослав Тодоров
Отклонение
Никой не познаваше по-спокоен човек. Независимо каква е ситуацията, той можеше да я разреши. Дори и да му признаеш най-лошото за себе си, изключено е да те погледне осъдително. Можеш да му се обадиш в полунощ – ще те посрещне жив глас. Можеш да го спреш на улицата и да го попиташ за посока – никога няма да те подведе. Но имаше точно три неща, които го изнервяха. Както всеки тук може да ви разкаже (тихо и някак си между другото), те дори го изкарваха извън релси: моментите, в които си забравя чадъра, а навън вали, когато трябва да обяснява нещо за трети път, когато хване нечия непозната ръка и срещне изплашен поглед.
Берлин, снимка: Светослав Тодоров
Черен квадрат
Има неща, за които: не мога да говоря, не мога да пиша, дори не мога да снимам, не мога да ги надбягам, не мога да ги затисна с храна, не мога да ги изкъпя във вода, не мога да ги заглуша.
Дали мога да ги изразя на друг език, мога ли да ги предам на децата, мога ли да заразя близък човек (мога), мога ли да имам нов близък човек (може би), мога ли да отправям поглед без въпрос (не знам), мога ли да отправям поглед без желание (не)?
Имаш ли и ти такива неща? Имам, но само когато си помисля за тях и се надига сив облак, той ме хваща за гърлото със студени, много студени ръце, и не мога да кажа нищо повече. Ако се опитам, излизат безсмислици, истински ицилсимсзеб. Ето, виждаш ли, как така сив облак може да ме хване за гърлото? Ами може!
Светослав Тодоров е писател и журналист, автор на книгата “Хората, които заспиваха сами” (Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, 2013). Негови разкази са се появявали в “GRANTA България”, Klaxon Press, “Страница”, “Литературен вестник”, dnevnik.bg. Част от каталога на Contemporary Bulgarian Writers. Превеждан е на хърватски за антологията Izbor iz suvremene bugarske knjievnosti и на сръбски в сп. Beton. Още от него тук: Светослав Тодоров

Comments

comments