Станете ООД: Приковани за гроба, от Елена Павлова (разказ)

0

Този разказ е част от Дните на трубадурското творчество и е история от вселената на „Станете“ ООД.

Елена Павлова

„Станете“ ООД: Приковани за гроба

разказ

Зад гърба ми пречките на гробищната порта са леденостудени.

Потръпвам, въпреки вълненото палто и термобельото.

Скоро ще са тук, а арсеналът ми е повече от скромен: кесийка с шепа морска сол, ловджийската ми чекийка и бурканът с мазилото на баба.

И ако това не свърши работа – имам чук и предостатъчно трепетликови колци.

А всичко започна така невинно…

* * *

Хали Хаяско с дългите изкуствени нокти и още по-дългите изкуствени мигли ужасно ми фалшивее. Винаги съм си мислела, че изкуството на елегантния грим се предава от майки на дъщери, а аз единствена съм обречена да изглеждам като нацапотена порцеланова кукла. Срещата с окаяна нещастница като мен трябва да е балсам за душата, нали? Намразих клиентката още с влизането й в новичкия ми кабинет. Носеше същия строг делови костюм с права пола като моя. Също масленозелен. Със същата изумрудена копринена риза отдолу.

– Сигурно имате много такива случаи, мис… – Хаяско изпърхва с фалшивите си мигли срещу мен.

Побутвам с показалец месинговата табелка, която артистично съм накривила на една страна, за да се чете по-добре. За разлика от гнойно-розовия лак на клиентката, моят е яркочервен, все едно съм бръкнала в кацата с кръвта. По случай Вси светии на средния пръст имам прилепче, а на безименния – призраче. Върна, дневната секретарка, вече ги обяви за „смайващо безвкусни“. Не й казах, че обмислях нокти, набучени с рибарски кукички или антивампирско колче.

Табелката на бюрото я заварих в кабинета тази сутрин. Мил жест, но надали от Върна. И кабинета го заварих сутринта: днес ми е първи работен ден в „Станете“ ООД.

– Мис Дже… джене… – срича по табелката Хали.

Не е лесно да си дете на луди по научната фантастика. По-лошо е от Ривър Финикс и Чайна Миевил. Въздъхвам:

– Дженетика Севън. Можете да ми викате „госпожица Севън“.

Хали Хаяско засиява като току-що изгряло слънчице.

– О, страхотно име си имате!

– Та – връщам я на темата аз, – какво й е толкова обичайното на поръчката ви, та смятате, че съм засипана с подобни?

– Ами… искам да вдигнем едно зомби от гроба му? – Клиентката пърха насреща ми с тия една педя дълги мигли, та се къса.

Изчаквам търпеливо.

– Десета годишнина ни е. Искам да я отбележа по специален начин… Увериха ме, че можете да го вдигнете като жив.

– Тоест да не помни какво му се е случило?

– Точно така! – Насреща ми се белват зъби като костени игли. – Нима ще успеете?

Кендзат ли мечките в гората? На Хелоуин при това? Още предпоследната година в университета само за една нощ вдигнахме дванайсет пъти едно и също зомби, и той нито веднъж не си спомни, че го е сгазил първият в Прово автомобил…

Нищо такова не казвам, разбира се. Съвсем делово озъбвам насреща собствените си костени игли и заявявам:

– Просто като две и две. Но ще се наложи да прибегна до жертвоприношение по време на церемонията, така че ако насилието над животни ви притеснява…

– Насилие?

– Ще заколя пиле – обяснявам снизходително. – Кръвта и есенцията на живота са важна съставка…

Клиентката примигва, облизва долната си устна с безсрамно дълъг език с пиърсинг, преглъща и кима:

– Правете каквото е необходимо!

– А какво е сполетяло горкия ви любим, та не искате да го помни? – сещам се да попитам най-сетне.

– Ами… – Усърдно пърхане с миглите. – Самоуби се с моторна резачка и си отряза главата. Нали ще вдигнете милия Едгар, моля ви? – Още пърхане, сетне тя ми подава гнойно-розовия си лак да се ръкуваме. – Много ви благодаря, госпожице Севън! Представа нямате колко ви благодаря!

Хели Хаяско с дългите изкуствени нокти и още по-дългите изкуствени мигли има студена като умряла риба длан. Още преди да излезе от кабинета ми, вече съм се разбързала да избърша гадния й допир. Е, десет бона хонорар за едното съживяване ще ми платят мехлема, пилето и щипката сол, че и за пакетче салфетки ще ми остане.

* * *

На 29 октомври, ранен следобед, вкарвам колата в централната алея на гробищния парк. Не е разрешено за простосмъртни, но аз имам пропуск и не се страхувам да го използвам. Освен това си нося китайско и обичам да обядвам на чист въздух. Пък и ще съчетая две в едно и съвсем професионално ще огледам терена за утрешното съживяване, а после съм на тренировка – за другата, по-малко доходна, но по-често използвана част от служебната ми характеристика: гробополагателската.

Паркирам пред църквата, измъквам се от колата и тръгвам да заобикалям покрай буйните сливи и към полусрутената оградка отзад. Като изключим нея гробището е голямо и добре поддържано. Туристическа забележителност обаче го прави друго – то ненапразно се нарича „Свети Себастиан, благотворител и покровител на грешниците“. Минавам между два циментови кола и излизам в непропорционално просторната неосветена част.

Дори по дневно време тук духовете са по-силни и краката ми се смръзват в елегантните ботушки. И на слънце виждам сини светлинки да танцуват по надгробните плочи. Вещици, самоубийци, еретици, чудовища и нестандартно ориентирани – тук са събрани всички грешници от целия град. Доста от гробовете са обрасли или поне лишени от украса, но има и направени с много любов надгробни плочи. На пейката до една такава се спирам да си изям и обеда – „Хуберт Амалфи, Мон амур, пуркуа тужур? (1879-1974)“, простичък правоъгълник от черен гранит с елегантна редичка бели следи от лапи. Трябва внимателно да се вгледаш, за да откриеш, че са по-сърцевидни и с обърнати навътре нокти – любимият Хуберт е бил нестандартен звяр: мечколак.

Мисля си за Хуберт, докато си боцкам от сладко-киселото пиле и се наслаждавам на тишината и покоя. По-точно – мисля си за професор Бенингс, чиито лекции в трети курс разглеждаха тъкмо нестандартно гробополагане. Какво ли е да отрежат ръцете и краката на любимия ти и да ги закопаят отделно, да не би да се преобрази по пълнолуние… (пълно суеверие, разбира се) … или с три педи дълъг дървен кол да го заковат през сърцето и за ковчега, и да му положат отрязаната глава на гърдите. Макар че, за разлика от превръщачите, при вампирите това е разумна предпазна мярка. Имаше даже някаква скандална случка, свързана с това гробище – цяло гнездо вампири, чието, хм, гробополагане е било една от първите скъпо-платени задачи на „Станете“ ООД през 95-та? Поне двайсет бяха. Забавно е, като си помислиш – при професор Бенингс учих как великият ловец на вампири Барат Самду спасявал света, а след два часа съм на тренировка точно при него… И някой ден, ако доживея, студентите по „Съживителство и ритуално усмъртяване“ ще учат и за великата Джен Севън, която…

Добре де, клиширано е да си мечтая, че ще спасявам света. Пък и възхищението от великите доста се наръбва по краищата, ако те карат да правиш по една камара лицеви опори и ти крещят: „Нивга да’н дигаш вампири, чу ли, ма, бяла пуйко, че мазало ще е, момеее!“, така де.

На този фон някакъв си пациент, дето си е отрязал главата с моторна резачка, е просто… патетична работа. Нищо, че ще ми е първата платена задача във фирмата. Как изобщо се самоубиваш с моторна резачка, да му се невиди? Брр…

И, тъкмо съм изпразнила кутийката с китайското, когато ме светва по-съществен въпрос – нямам идея откъде да намеря живо пиле за утре. Не ги продават по зоомагазините.

А без да принеса в жертва пиле, пациентът ми като нищо ще остане да си стиска отрязаната глава в гроба.

* * *

Залезът на 30 октомври се пада в 17:04 ч.

В 17:05 моя милост, кокошле в клетка и спортен сак прекрачват портата на гробищния парк при „Свети Себастиан“. Още е съвсем светло, но докато извървя гробището, ще има време да се възцари мрак, а и важното в този занаят е наличието – или липсата – на слънце над хоризонта, не реалната светлина. Много хора не го знаят и се изненадват, когато ги нападне вампир „посред бял ден“ например.

И, като казахме „вампир“, не спирам да проклетисвам движението и неудобните часове за тренировки – за полеви задачи съм си купила вълнен костюм с клош панталони и черни кубинки на ток; стои ми страхотно. Само дето костюмът е на закачалката вкъщи, защото трябваше да избирам, за да не закъснея: или да мина да купя пилето и да се появя на първото си служебно съживяване по анцуг, или да се преоблека, но да се изложа като кифладжийка. А закъснението дойде от тренировката с великия Санду („Я метни ена трийсминутна медитация, моме, капиш? Иначе нема ти кажа отде да земеш пильока!“), щото… нали искам да вървя по стъпките му…

Така де…

В „Станете!“ ООД ние вдигаме от гроба всички ваши мечти
и полагаме в него кошмарите ви.

Излишно е да казвам, че тоя слоган не съм го писала аз.

И така, в 17:05 влизам през портата на гробището. Металната решетка е боядисана в отровно-синьо. Пилето в клетката тихо си приказва под клюн, под подметките на маратонките ми хрущят есенни листа, вятърът ми продухва краката през трикотажната долница, а сакът с оборудването направо ми къса ръката. Чак след като стигам до църквата се сещам, че – както си навлякох термобельото в колата, така можеше да оставя там поне чука и заострените колци. Ама… станалото – станало.

След залез гробището потъва в синкаво сияние и, с падането на здрача, се разкрива все по-ясно пред взора ми. Пред другия. Мънички огньове на Свети Елм озаряват пълните гробове, разпростират сини нишки като вени едни към други и се сплитат в същинска невронна мрежа, по възлите на която като перлички блестят вихри сила. Вечерта е хладна, но от гробището около мен се надига един по-друг вид студ, който термо-гащите не могат да спрат да не вкочани краката ми и да се увие на ленива, неосезаема спирала по бедрата.

Вратата към отвъдното е отворена и на прага й се тълпят призраци.

С всяко поемане на дъх вдишвам в нашия свят и смъртта оттатък.

Защото аз съм вратата…

* * *

Врата, врата, колко да съм врата?

Заставам ужасно неадекватна до Хали Хаяско и мигам на парцали. Аз съм по проклет трикотажен анцуг и глупаво палто. Тя е по бална рокля в яркочервено, да се неначудиш как не си е оцапала фустите, полите, шлейфовете… и не са й изпаднали циците от деколтето.

Стои под кичесто дърво сред последните есенни листа и красивее.

Хубаво де, десетгодишнина от сватбата има. За друго съм неадекватна обаче – тъкмо съм минала между двата циментови кола. Щом пристъпвам през оградата, синкавата мъгла на смъртта изведнъж кипва и се надига, и се завихря, и за кратко не успявам да си поема дъх.

На неосветена земя съм вече и духовете са гневни.

– Добре ли си? – пита Хали Хаяско и ме вади от вцепенението ми.

– Добре съм – тросвам се аз. – Хайде, да започваме. Къде е пациентът?

Тя ми посочва мраморна плоча с красив надпис (Едгар Логън Хаяско, И под трепетликата почивай; 1//9 – 1995).

Оставям клетката, отварям сака, вадя касапския нож, вадя пилето, оставям ножа, вадя солта, а сега с коя ръка да взема пак ножа, като треперят и двете?

Спирам се, поемам си дълбоко дъх, затварям очи и броя до сто, а пред мисления ми взор гробището свети, озарено като градче по Коледа. Духовете са силни по Вси светии, виждам ги да танцуват в пламъчетата, да протягат ръце изпод земята, почти чувам шепота им…

Студени пръсти се плъзват по глезена ми. Аз си знам как така не изпищявам.

Пилето ко-ко-ко-котка и се бори, но го пъхам под мишница и му отрязвам главата. Още в първи курс учихме как се контролира натиска на шията, за да не пръска артериалната струя. Топвам показалец в кръвта и рисувам: една черта на лявата си буза за мъртвите, една черта на дясната буза за живите, една черта на челото да ги сбере всички… и тръгвам, бавно, със затворени очи, ръся капка по капка в кръг и след мен се надига припукваща стена от бели искрици.

Студена сянка имитира движенията ми откъм гроба и ме разсейва.

Студени сенки имитират движенията ми от всеки гроб, някои даже са се отдалечили от плочите си и танцуват в кръг, все в кръг…

Пук-фрас-бам! Затварям защитното заклинание и нажежената бяла стена изведнъж изключва цялото гробище. Стоим: Хели Хаяско все тъй под дървото; аз – до колене в мъглата на смъртта и с подритващо още пиле в ръка. Обръщам се бавно и вдишвам мъглата, изтеглям я и я изпридам, а духът му се издига пред мен с отметната глава и долепени до гърдите длани…

– Едгар Логан Хаяско! – призовавам го аз. – Стани! В името на всички лоа, стани!

Пръстта около гроба се размърдва, сякаш някой рови изпод нея. Но мъртвецът ми се опъва. Влагам повече сила в призоваването и опръсквам надгробната плоча с кръвта на пилето.

– Едгар Логан Хаяско! В името на лоа и на живота, и на смъртта, ела при мен!

Гробът мърда и шава, синкави ръце се подават изотдолу и се вкопчват в тревата. Дърпат трескаво. Не мъртвецът ми се опъва – нещо го спира. Приковава го в гроба.

– Едгар Логан Хаяско! – ръгвам цялата си мощ, ядосана, че се излагам като кифладжийка пред клиентката. – Стани!

Пук-фрас-бам! Падам по задник сред фонтан от искри и вратата към смъртта изведнъж зейва широко отворена. Зомбито не просто се изравя от гроба, то изскача от него с все глава на раменете, с триумфален замах изтръгва кола от сърцето си и надава бесен рев.

Вдигнах вампир. Да му се невиди.

– Едгар! – възкликва Хали Хаяско.

И под трепетликата почивай, така значи.

Мазало, моме…

– О, ела при мен, Едгар! – писка възторжено клиентката.

Зомбито-вампир прави крачка, прави втора, стига до защитния ми кръг…

За момент си мисля, че ще издържи.

Трябва да издържи – нарочно го направих двойно подсилен.

Да, ама не.

Ма-за-ло, моме.

– Едгар… – прошепва Хали Хаяско.

Има си причини да приковаваш вампирите с кол в гърдите към отвъдното. Има си причини и съживяването им да бъде смятано за лошо моджо. Например защото от кръвожадни кръвопийци стават на още по-кръвожадни откачалки. Много силни, магически откачалки…

– Едгар…

Кръгът е неадекватен. Също като мен. Едгар просто опира длан в него и…

Пук-фрас-бам!

Мазалоооо!

Как разбирам, че съм много загазила ли? Две събития ми го набиват в очите.

Едно: Едгар докопва Хали Хаяско, откъсва й ръцете от тялото и й прехапва шията, всичкото това с едно движение. Вложила съм много сила в него, за да го освободя…

Две: Зомбита-вампири бълват от всички околни гробове, първите вече се олюляват в тревата и гладно мучат. Вложила съм много сила и съм ги освободила…

Ами – мазало.

* * *

Те напредват.

Зад гърба ми пречките на гробищната порта са леденостудени.

Скоро ще са тук, а арсеналът ми е повече от скромен. Аз вдигнах зомби вампирите и само аз мога да ги върна в гроба.

Клиширано било да си мечтая да спасявам света, а?

Поне имам чук и предостатъчно трепетликови колци в сака.

Елена Павлова

Елена Павлова е автор на над 25 книги-игри и 9 „нормални“ книги, и носителка на множество награди от конкурси за къс разказ. Пише изцяло в областта на научната фантастика, фентъзито и хоръра. Между 1987 и 2004 г. печели най-разнообразни награди от конкурси за разказ и дори два пъти – за роман. През следващите няколко години Елена продължава да публикува разкази в сборници за българска фантастика, заедно с Петър Станимиров работи върху цикъла „Пръстенът на нибелунга“ (адаптации по оперите на Вагнер); излезе и дългоочакваният й авторски сборник „Две луни“. Редовно участва и е селектирана в ежемесечните четения на „Истории от някога“. Член е на клуба на писателите на хорър „Лазаръс“.

Comments

comments