Смъртта бродеше сама, от Стоян Пешев (разказ)

Смъртта бродеше сама, илюстрация

Този разказ е част от Дните на трубадурското творчество.

Смъртта бродеше сама

от Стоян Пешев

Платина падаше върху свят, изтъкан от мрак и сенки. Сводът горе бе изгубил парче от своята Илюзия. През зеещата дупка в прободеното от звезди мастило си пробиваше път златистата светлина на Небесата. Там, където силата му бе ударила, Небесата се бяха стопили и капеха на късове върху опустошения град.

Малфас плесна с криле, под нозете му се разхвърчаха ситни парчета от строшения покрив на кулата, търкулнаха се по това, което бе останало от него, и паднаха в чернотата на нощта. Долу Рулад изстиваше, смлян, потрошен до основи. Гъсти стълбове дим като демонични пръсти се дигаха към небето и затуляха Илюзията. Под пепелищата изстиваха телата на мъртвите, живите все още надаваха глъхнещи стонове, дъхът им гаснеше.

Въздухът над града беше нажежен, носеше вонята на загниваща плът, на кръв и пушек, на смърт и мъст. Вълни горещ елан все още прииждаха към кожения сак на гърба му и дърпаха на талази стари и добре познати миризми.

– Шестстотин хиляди души – зад ухото му. Ръка по гърба му, Малфас потрепери от изгарящия допир. – А в Галад са над милион! Дори той не е вкусвал толкова много елан през живота си.

Малфас се усмихна. Мракът се кълбеше около него, но странеше от Уриел. Двамата бяха толкова противоположни, и все пак ги свързваше една цел. А може би и повече – беше твърде рано, за да е сигурен.

– Метатрон е гневен, Уриел. Усещам и тук взора му. При Галад може да си имаме компания.

– Нека дойде тогава. – Уриел потупа кожената раница върху гърба му. – Дори цялата мощ на небесата не може да се равни на събраното тук.

– Може би.

Уриел изплува напред, крилете му плавно го носеха на сантиметри над каменната повърхност. От кожата му се процеждаше сияние, не много по-различно от това, което прозираше през пробойната в небето.

– Съмнения ли те тревожат, Малфас? След това, което успя да направиш? – Пръстът му се извиси към разбитата Илюзия. – След всичко, което жертва, за да стигнеш дотук. След всичко, което аз жертвах, за да го получиш?

Ципестите му криле се изпънаха и с няколко маха Малфас се понесе във въздуха, педя над нивото на Уриел.

– Не – по устните му се разля усмивка, опитваше се да не мисли колко много му костваше тя, – не са съмнения. След като те имам до себе си. – Преглътна, горчилката от наситения с пепел и дим въздух замря в гърлото му, а надолу имаше само лед. Дори горещината на погълнатия елан не можеше да се справи с него. Уриел не трябваше да го разбира.

По лицето на спътника му пробяга объркване, но успя да го скрие бързо. И все пак…

– Добре съм, Уриел. Всичко ще е наред. – С усилия задържа усмивката си, под кожата му мускулите едва удържаха, но игнорира болката.

Крилете му разпориха въздуха, той се понесе нагоре и напред. Срутените сгради под него се превърнаха в точки. Пожарите в западната част на града вече гаснеха и когато полетът му го отведе извън последните постройки, пурпурът им бе изтлял в мрака.

Сега около него се вихреха сенки, душите на мъртвите и умиращите бяха вкопчени в елана, изцеден от тях. А еланът бе събран в камъка, скрит в раницата на гърба му. Раницата се полюшваше с всеки мах на крилете и топлеше с тежестта и съдържанието си.

О, Малфас усещаше раздвижването в Небесата. Метатрон нямаше да остави нападението му ненаказано. Малфас бе от Тъмата, можеше да почувства вибрациите, които се носеха под земята. А Уриел бе от Светлината. Подобен съюз трябваше да е нетраен, ако не невъзможен. И въпреки това…

Може би Малфас си въобразяваше. Толкова много смърт за една нощ, толкова много писъци, кръв и опустошение. На запад лежаха руините на Минат и Рулад. А сега и последният от трите стълба на цивилизацията в Кошмар, Галад, щеше да падне. Еланът щеше да е достатъчен, за да бъде поставен краят.

Тази нощ.

* * *

Под него се редуваха изрисувани от ходила пътища, гори, вече изсечени, призрачно видими само за неговите сетива. Кости на добитък, пръснати навсякъде, заровени под земята от времето на преселение на отдавна забравени племена. Кости на убити във войни, водени в името на причини, които никой вече не помнеше, а книгите, в които бяха записани, вехнеха и се трошаха в хранилища, които никой вече не посещаваше. Останките на една цивилизация върху останките на по-стара, върху останките на още по-стара.

О, как всичко това щеше да бъде заличено. Смърт в името на живота. Танц, който трябваше да приключи отдавна, но нито Светлината, нито Тъмата искаха да свърши. Колко слепи и глухи бяха всички за повика на Смъртта, за завещанието на Косача.

Горчивината се бе събирала и събирала в продължение на еони и сега тежеше и кипеше като отрова в стомаха на Малфас. Отрова и лед. А той копнееше за досега на…

Ето че най-накрая изплуваха и първите квартали на Галад. Смрадта на органичните отпадъци, затлачващи тъмните канали в покрайнините, преобладаваше. Огньове озаряваха нощта и все повече светлини се надигаха като кървави светулки. Камбанен зов пълнеше въздуха, тревогата бе разбудила човешкия мравуняк. Страхът се носеше, остър и студен, и дори ноздрите на Малфас потрепваха, щом дробовете му се пълнеха.

Слухът му долавяше шепот на места и викове на други, жени и деца топуркаха с боси крака из домовете си и се криеха под маси и легла, или бягаха навън, по пътеките, водещи към градските порти. Войници туряха броните си, вадеха оръжия, опъваха тетива на лъкове. Примитивни огнемети скърцаха с дървените си оси, несмазвани от десетилетия.

Малфас се засмя и смехът му се изви над Галад, усилен от струпания в дробовете му елан. Кръвта на едни замръзна, на други пламна. Никой не бе подготвен за това, което той щеше да отприщи. Смъртта им само щеше да усилва мощта му, щеше да подклажда стихията, която вече се надигаше в ума му.

За миг застина над земята и позволи на съзнанието си да обхване пределите на града. Огромни кули се извисяваха като фалоси над камбанарии и храмове, дворци на дребни величия в различни форми и размери – някои математически прецизни, а други откровено гротескни – разваляха всякакви опити за ред и хармония в структура и архитектура, които се бяха променяли в продължение на хилядолетия до декадентство и позьорство.

Тази хартиена играчка в ръцете на Малфас трябваше да изгори до основи. Първо Минат, после Рулад, а сега и Галад.

Този път нямаше да чака Уриел.

Еланът в него се надигна, плисна и се разля в неукротими вълни, които Малфас тласна напред. Въздухът се изкриви и огъна, а след това вълните удариха сгради, затрошиха дърво и камък, огънаха и скъсаха метални греди, откъртиха плочки, разпориха плът и сукно. Виковете, понесли се навсякъде, замираха, кръвта, гореща и пурпурна на фона на градските огньове, плисна върху студено желязо и камък.

Камбаните не спираха да бият докато Малфас черпеше и черпеше елан от раницата на гърба си. Пепел и дим се разливаха към срещуположния край на града, първите кули на пътя му падаха и се скършваха в полета си към прихлупените в сенките домове.

Опиянен в своята мъст той се опита да изцеди още повече елан, но сетивата му доловиха празнина там, където трябваше да има много повече. Не можеше да е изчерпал всичко толкова бързо?

С няколко маха се приземи в натрошения зид на външната стена, под краката му изпукаха парчета. Развърза раницата и извади камъка.

В него не бе останало нищо! Но как беше възможно това, та нали бе събирал от унищожението на цели два града?

Пресегна се към надигащия се от мъртвите в града елан и тънки сребристи нишки се понесоха, фини като паяжини. А след това преминаха през него и отвъд.

Прекалено късно Малфас се досети, но силите му бяха на изчерпване. Малкото останал му елан се опитваше да се освободи от него, но волята на Малфас бе поне толкова силна, че да го задържи. Едва-едва.

– Всичко свършва тук, Малфас – отекна небето. Илюзията започна да се променя, пробойната се сви в себе си и изчезна. От Небесата не капеше платина, но платинено сияние идваше от запад.

От Рулад се носеше кордон от златисти точки, най-близката вече придобиваше форма. Метатрон. А зад него летеше Уриел.

Малфас се сви, отровата в стомаха му се качи нагоре, горчива и кисела в гърлото му. Предателството болеше повече от всичко. Бе останал сляп, заблуден в собствената си визия за края.

Няколко мига по-късно Метатрон се спря, зад него ангели с блеснали криле се наредиха в ярка линия пред хоризонт, който се пълнеше с пурпур и платина. Уриел бе застанал до своя събрат от Светлината, навел поглед, с отпуснати ръце и разпилени коси.

– Нима мислеше, че ще е толкова лесно? Предаден от собствените си приятели. – Гласът дълбаеше в него. – Предателство за предателство, така е честно, нали, Малфас?

Усмивката върху лицето от платина бе прекалено ослепителна, прекалено чиста. И прекалено фалшива, помисли си Малфас. Всичко бе поза за свидетелите, които се трупаха вече в края на града, за да приветстват своя спасител.

Метатрон посегна към ножницата на колана си и мечът блесна в ръката му, по-ярък от най-чистата светлина. Еланът гъстееше и се събираше в острието му.

След това Метатрон зашепна така, че само Малфас да го чуе:

– Толкова много смърт подготви шепите оцелели да приемат спасението на Светлината. Няма как да съм ти по-благодарен, Малфас. – Усмивката върху устните се изтъни, изкриви се и леко помръкна. – За това обаче ще бъдеш наказан, лишен от витал в продължение на хилядолетия, докато името ти не бъде изтрито. И тогава няма да си нищо повече от спомен в съзнанието на шепа ангели и демони. Ако дори те благоволят да те запомнят.

Ледът започна да го поглъща и оковава, Малфас потъваше в себе си, сетивата му глъхнеха и чезнеха. За мих усети топлина, яркостта на нечия светлина проби мрака. Уриел прошепна нещо в ухото му, но Малфас не успя да го чуе, когато студът пропълзя до сърцето му и светът се стопи.

Стоян Пешев

Стоян Пешев е роден през 1985 г. в Пловдив. Има висше образование по компютърни системи и технологии и е програмист. Работи в компанията за маркетингови проучвания FocusVision. От една година членува в редколегията към сайта „Сборище на трубадури“. За разказ е награждаван и от списание ShadowDance.

Коментари

comments

Powered by Facebook Comments