Важността на себепознанието – за новия роман на Силвия Чалъкова

Богдана Тепавичарова

Важността на себепознанието
и необременения поглед към света

Рецензия върху романа „Пролуката“

„Пролуката“ от Силвия Чалъкова

В „Пролуката“ от Силвия Чалъкова читателят е въведен във всекидневието на героите сред злободневно, сиво, потискащо и тясно градско пространство. Усещането за това се създава чрез отделните елементи, които съставят картината – времето, стаите и улиците, хората и случките, които предизвикват или в които участват. На този фон постепенно се разбира, че всички герои, през чийто поглед се разкрива светът, са достигнали кръстопът в живота си. Всеки от тези персонажи има дълбоко стаен проблем, който ги води към основополагащия въпрос за смисъла на съществуването и за собствения път. Причина за разрушената комуникация и неяснотата, усещането за неуместност и липса на място в обществото, се оказва погледът на героите, който изцяло е насочен навън към другите, в търсенето на баланс, хармония и щастие, и в същия момент всички предпоставки и източници на дисонанс са заложени у самите тях. През цялото време сенките им разкриват тяхното истинско състояние и същност в различни ситуации, дори физическият им облик да остава непроменен. Усещането за безизходност ги тласка да се поставят в необичайна ситуация, за да се опитат да изменят неудовлетворителния си живот. Посещението на лекциите и последвалите експедиции са волево излизане от нея, което отваря пътя към промяна. Посоката на движението на героите е от долу на горе – от пещерата до планиския връх. Между началната и крайната точка те започват да изследват природата чрез вътрешения си поглед и за първи път я виждат истински, като именно тук се поставя началото на възвръщането към същността им. Преминаването през изпитанията, които изискват надскачането на себе си, проявявата на непозната до този момент сила на волята и смелост, се оказват необходимият ключ, чрез който героите получават прозрение. Тази своеобразна инициация затваря пътя назад, защото комуникацията със себе си, духовното висше, светът и другите е възстановена и единственото възможно решение остава поемането в нова и различна посока. Но тъй като общуването с пролуката е опосредствано, на всеки от героите се налага да се опита да я разбере, както и да разчете знаците, които тя му дава.

Именно на тази база се създава известно разграничение между тях. От едната страна са Светла и Сусу, които опитват да докажат, на себе си и другите, стойността на своето съществуване. И двамата са надарени със специфична чувствителност и за това са поставени в остраностена от света позиция, до степен в която сами се възприемат за твърде различни, докато случайно разбират, че и други знаят за и се опитват да се справят с пролуката. Именно така героите намират сили и успяват да се отделят от инерцията на живота и да надскочат, на пръв поглед, непреодолимите условности, за да достигнат до желаното и в този смисъл – единствено автентично съществуване. Изкачването на върха с цената на много физически усилия открива нови простори, в пряк контраст с теснотата на градското пространство, ознаменува метафоричното справяне със страховете и проблемите и е резултат от усилията и стремежите на Светла и Сусу, а не случайност или късмет. Техен противовес са двете момичета, които присъстват единствено на някои лекции и експедиции и се отказват от изкачването, което се превръща в епифания, поради лошото време.

Въпреки че имената им предполагат именно те да се справят с поставените изпитания (Светла – което идва от „светъл” и влиза в пряка връзка с думата „светлина” и Щерион – от гръцки „укрепител”, „закрепявам”), сянката им е единна при посещението в пещерата и биват обединени от търсенето на своя път чрез изкуствата; двамата не стават любовна двойка. Те трябва да се противопоставят на външните очаквания, да отстоят себе си и решенията си самостоятелно, да се утвърдят в новонамереното поприще и едва тогава да се свържат с други хора. По този начин Светла и Сусу отново са поставени в позицията на неразбрани, но вътрешната им сила и откритият индивидуален път им помагат, така че този факт вече не ги притеснява. Това личи от последното показано посещение на героинята в църквата – тя вече няма нужда от Калоян, и то при положение че накрая остава чувство за непрекъсната връзка и близост между двамата, а намира радост и спокойствие чрез общуването със Свети Климент Охридски. Като до този момент църквата е мястото в града, където героите биха могли да намерят утеха и надежда, но царящата в нея хармония не може да измести бушуващия у тях хаос. След своеобразното пречистване обаче те са свободни да се впишат в отреденото им в нейната йерархия място.

В крайна сметка новият начин на живот е толкова различен и неприспособим към вече отминалото, че Светла влиза в противоречие с една от основните си опори – дневниците на баба ѝ, които предоставят опосредствана връзка с миналото. Тя скъсва връзката не с него (баба ѝ ѝ остава все така скъпа), а с изводите и отговорите, намерени тогава (баба ѝ залага на сигурния живот с Иван, а не на желания с Петър), защото те не са верни. Чрез изгарянето на дневниците Светла се пречиства от тях и предпазва както себе си, така и бъдещите поколения от повторното им допускане.

От друга страна Мартин, Влади и Калоян отдават много усилия и енергия в грижата, насочването, помощта и любовта към Светла, но и тримата са неспособни да пренесат фокуса от нея върху себе си, за да се справят със собствените си проблеми. Те се лутат, без да могат да разберат какво точно предизвиква поведението им, какво не е наред и как би могло да се оправи поради липсата на необходимата чувствителност и интуиция към събитията и света. А Жожо, който прекрачва в пространството, посочено му от пролуката, не успява да овладее знанията, свободата и силата, които му се предоставят, и така се поставя в ситуация, която прави съществуването му в света невъзможно.

Именно тук се разкрива и символиката на пролуката. Тя първоначално е видяна като начин за бягство от света и лесно справяне с наболелите проблеми, за които не се открива изход, но впоследствие се оказва праг, чието прекрачване не оставя път за връщане към стария начин на живот, защото човек открива посоката и силите да постигне желаното, като започва да носи отговорност за действията си единствено пред самия себе си, без оглед на изискванията и очакванията на останалите хора и външната среда.

Ретроспекциите, включването на характерни за времето на повествованието песни и стиховете, предоставят на читателя възможността да размисли над символиката, смисъла и значението на пролуката и да намери необходимия индивидуален отговор.

Въпросите, поставени от романа са актуални от момента, в който възниква идеята, че всеки индивид има специфични желания и нужди, но романът напомня, че е необходима изострена чувствителност и голяма сила, за да може човек да постави началото и да постоянства в необходимите действия, за да живее автентично в света и с усещането за хармония, смисъл и радост. Чрез съдбата на героите се припомня, че до прозрението и истинния начин на живот се достига стъпка по стъпка, с целенасочени усилия и няма как всичко това да бъде дадено даром и постигнато наведнъж.

Книгата на Силвия Чалъкова е пътуване през крайностите на човешкото съществуване. Трудността да приемеш и заобичаш собствената си същност. Осъзнаването колко е важно понякога човек да не се впише, но да изпъкне със своите специфични особености и таланти. Пътуване, предадено чрез елегантното преплитане на повествователни техники, времена и един език, който е актуален, но и деликатен в изказването на прозрени изводи.

Силвия Чалъкова е родена на 17.11.1980 г. в град София. Завършва училище с изобразително изкуство, а после педагогика и българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. През 2006 г. се дипломира в магистърска програма „Литературата – творческо писане” с Проект за роман „Пролуката”, а 9 години по-късно превръща проекта в роман. На 10-тата година, на организиран конкурс за роман за завършилите магистърска програма „Литературата – творческо писане” към факултета по Славянски филологии в СУ „Св. Климент Охридски”, „Пролуката” печели първо място. Авторката има публикации в „Антология на младите български поети” (2007), „SMS-ПОЕЗИЯ” (2006), списание „Пламък”, книга „Без заглавие”. Лауреат е на няколко литературни конкурси за разказ. От 2006 г. работи като редактор, сценарист и автор към различни електронни (телевизия и интернет) и печатни медии. Професионалните ѝ интереси са в сферите: „Здраве”, „Социални теми”, „Психология”, „Интервюта с известни личности”. Снимки от премиерата на романа „Пролуката”, както и новини относно Силвия Чалъкова и нейното творчество, може да намерите на официалната ѝ фейсбук страница.
Богдана Тепавичарова

Богдана Тепавичарова е завършила специалност „Българска филология“ и магистърската програма „Литературата – творческо писане“ във Факултета по славянски филологии на Софийски университет „Свети Климент Охридски“.

Коментари

comments

Powered by Facebook Comments