Кино, от Петър Тушков (разказ)

0

Този разказ е част от Дните на трубадурското творчество и е история от света на „Отдел „И“.

Петър Тушков

Кино

разказ

Изваждам малкия бележник и си записвам. Записвам на поредния празен лист, старателно, за да не се изгубя:

Братислава, Старе место
21 авг. 1963
разстояние до Освиенцим: 325 km

– Не съм сигурна, че разбирам – казва секретарката на другаря Н., в Министерството Хикс, на улица Игрек. Пред прозореца сипе сняг. От известно време секретарката води и без това безполезния за мен разговор, спряла неподвижно поглед върху лицето ми, и просто си знам, че ако свободната й ръка все пак реши да вдигне черната слушалка на телефона, няма да позвъни в кабинета на другаря Н., а на друго място, което не определям като страшно.

Свалям за момент горната част на вестника и оглеждам. Площадът е мирен и огрян от слънцето. Деца с майки, пенсионери по пейките или тръгнали по важни дела из ведомствата на социалистическа Братислава. Чудесна сряда сутрин в края на август. По чисто боядисаните фасади на околните старовремски сгради още се отгатват дупки и обрушаване от картечния обстрел преди осемнайсет години, но децата не разбират значението им, а майките и пенсионерите отдавна се ослепели за тях или за кадрите, които аз, Лукаш Черни, понастоящем оператор с няколко награди от Съюза на чехословашките филмови дейци, съм виждал през окуляра на армейския модел кинокамера само на триста километра от тук, в северна посока, малко след границата с Полша. Деца, майки без деца, възрастни мъже с изхвръкнали ребра. Купове от гниещи, потъмнели като пръст тела. От немите военновременни кадри от полева камера, на които в канавката лежи нагризан труп на млада жена с неестествено набрана пола или току пред кинематографа в ръката на пехотинец с изпито лице избухва граната, човек рядко си дава сметка за звуците, човешките гърлени, бездиханни, мокри или сухи въздишки, докато децата, майките и възрастните мъже те приближават, насочили изкривено глави към теб.

Отново се задълбочавам във вестника. Чакам.

– Опитайте да си спомните – казва меко другарят Хорват от братиславския клон на Сигурността.

В стаята за разпити няма нищо меко; всичко е с остри ръбове – дори жълтата светлина в електрическата крушка. И това не определям като страшно. На другаря Йозеф Хорват от Сигурността му е известно, че преди една година са ме преназначили. Не защо са ме преназначили, но това се подразбира, стига да имаш нужния практически опит. Разполага и с цялата информация за мен от докладната на колегите му, които още тогава ме привикаха за сводка и дружеско добре дошъл. Сега не се надява да си спомня каквото и да е. Но е леко озадачен, че наистина не си спомням. И двамата предполагаме, че е от травматичното разстройство и натрапливото усещане, че някой ме наблюдава, някъде зад гърба ми или на самата граница на периферното ми зрение – без да предприема каквото и да е, някой, за когото забравям, напълно, когато отново вдигам очи от вестника.

Мъжът е в активна възраст. Носи хубаво ушит летен костюм, който не бие на очи. Лице с неславянски черти, донякъде неуместно и без съмнение на непознат за малък град като Братислава, което означава, че първият контакт с мен не е бил опит на Сигурността да ме подмами в капан или да изпита лоялността ми, в случай че някой направи опит да ме вербува, че наистина ми предлагат път навън, че съм в центъра на операция на вражеска територия, незначителен, с точно съобразено място в неспирния ход на събитията. Преметнал е сако през рамо и докато ме приближава, сваля шапка и я притиска към гърдите си. Дружелюбното му лице, спокойно, обиграно пред непосредствената опасност всеки момент да бъде арестуван и да изчезне безследно като шпионин, ми прави впечатление на фона на разфокусираната черно-бяла картина около него, от която излиза като студен, контрастен пламък, единствения човек с душа сред хората с изкривени глави и тела от земя.

Понечвам да отговоря на другаря Хорват, че си спомням – как следя полковник… Янева?… дебелото му прасе, натоварена с торбите от село, а снегът сипе ситно и остро по раменете й. Янева не знае, че е обект на оперативно наблюдение и че кръгът около нея се е стеснявал на няколко пъти, което променя дори улиците, но не променя доволния й тръс, докато бърза за дома в снежната софийска приказка, може би за да стигне до поне нещо светло, хубаво и празнично, за което да се надява през новата година.

Филмът не е съветски. Гледам го за трети път през това лято и всеки път завършва по един и същи начин. Силуетите на Марио Пизу и Барбра Стийл са прогонили от дансинга останките от почитатели на Лехар и танцуват на „Кадилак“. До мен сяда мъж. Няма как да знам, че ни наблюдават от задните редове, и затова в началото мяукането и подсвиркванията зад нас не ми правят впечатление. Слушам едновременно думите на мъжа в ухото си и за трети път искам да чуя отговора на въпроса какво мисля за връзката между католицизма и марксизма. Дъхът на мъжа е горещ и настоятелен. Указанията му са точни и ясни. Когато филмът свършва, мъжът започва да си проправя път към изхода, а аз го следвам наполовина оглупяло, опитвам да не изоставам, не обръщам внимание на ръцете на зрителите, които посягат към мен и дърпат дрехите ми, за да ме задържат.

Топлата вечер бръмчи в жълто и хората се пръскат в двете посоки по „Михалска“, като разговарят оживено за филма. Мъжете, които са подсвирквали от задните редове, ни причакват отвън и един от тях – сега знам, че името му е Йозеф Хорват – слага ръка на гърдите на свръзката ми и го нарича с мръсно име, от което кръвта ми изстива. Свръзката ми прави опит да го отбегне, но сега и другите мъже са посегнали и върху него се посипват юмруци, ритници и още ругатни. Някаква жена надава писък, щом се сбиват и едва не я повалят. Побягвам във вечерта.

Силуетите им танцуват по стените на „Бьела“, протягат се срещу мен, докато тичам по тясната странична уличка и вече зная, че никога няма да стигна светлината в дъното й. Зад мен израства друга сянка с остра филцова шапка, ръката на сянката бръква зад сакото и от нея се издължава дулото на полуавтоматичен пистолет. Застрелват ме и това ми се струва нечестно. Падам на колене и въздъхвам от болката над второто ребро, която ме изпълва с неудобство и горчивина.

– Осем и половина – повтаря търпеливо другарят Хорват, – улица „Бьела“. В доклада на оперативния работник от милицията се казва, че сте били въоръжен. След проверката е установено, че пистолетът ви не е произвел изстрел. Твърдите, че не помните нищо, но независимо от това – усмихва се той – другият потвърден факт е, че са ви открили непосредствено до жертвата, с оръжие в ръка. Имаме основание да ви задържим за хода на разследването. Разбира се, не искаме да усложняваме ситуацията ви. Вижте, Кригер… – омеква той и ми предлага цигара, която взимам ва банк, защото има петдесет на петдесет шанс да се окаже смачкана между зъбите ми и юмрука му, – поинтересувах се от вашия случай. Преди година не толкова са ви преназначили, колкото командировали „безсрочно“, за да оглавите представителството на българското министерство на туризма в Братислава. Като единствен негов служител, бих добавил. Тогава го разбирам и съм сигурен, че е уточнено със съответните органи, а и между нашите две страни все пак има топли отношения в духа на международната солидарност. Онова, което не разбирам, е каква е връзката ви с жертвата, при положение че сте лишен от правомощия, изпратен на изживяване, забутан в трета глуха, вероятно спасен в последния момент от куршум в тила благодарение на стара услуга тип, който няма и един грам изгледи някога отново да се върне в играта. Опитайте да си спомните.

А сега махнете стаята за разпити. По-скоро я махнете, след като казвам на сина на нацист и колаборационистка, другаря Йозеф Хорват, да си го начука в духа на международната солидарност. Махнете острата светлина в електрическата крушка и махнете бездънната лятна нощ, в която цяла Братислава е заглъхнала от ужас заради неочакваната блокада, наложена от Сигурността.

Заменете ги с площад, мирен и огрян от слънцето, майки с деца и пенсионери в чудесна сряда сутрин в края на август.

Седя на пейка. Лукаш Черни седи на пейка. Чета вестник, но му хвърлям око.

Най-после махнете и другаря Хорват, но не го изключвайте напълно, преместете го в крайчето на окото ми, където не мога да го видя в тази игра на огледална стая, където нито Лукаш Черни, нито аз, нито другарят Хорват виждаме друго освен онова, което е пред очите или в спомените ни.

Въпреки топлото слънце и свежата утрин Лукаш Черни е пребледнял. След прелъстителното предисловие на западния агент това е моментът, в който най-после разбира, че не може да остане повече тук, че снимачният процес около новия филм за автоматизираното млеконадойно стопанство в покрайнините на Нова места го е отвращавал още от самото начало. Има известен конфликт в това негово разбиране, защото алтернативата на документалния филм за предизвикателствата в трудовото ежедневие на народните животновъди е да прекара дни, месеци и години в някой секретен бункер зад граница, зает в изписване на стотици листове с показания и подробни сведения за кинематографичното си творчество отпреди петнайсетина години. В процеса на обучението си съм изгледал голяма част от същото творчество и докато за трети път това лято седя в киното, на няколко реда зад него, съм започнал да разбирам неистовото му очарование от черно-белите кадри на големия екран. Да разбирам, но не и да проумявам дали от мен се очаква да пресека онова, което ми е направило впечатление по чиста случайност, или просто трябва да си затворя очите като пред страшен филм, който няма как да забравиш.

Стоя на улицата под ситния, остър сняг и известно време не проумявам кой трябва да мине по нея. Тротоарът остава празен. После по него минават чиновнички, които потропват зиморничаво с ботушки, но говорят оживено и явно са се почакали след работа, за да посетят новооткрития Централен универсален магазин. След като са изчезнали, пресичам улица Игрек и влизам в Министерството Хикс. Секретарката на другаря Н. ме поглежда, когато й задавам въпрос, малко след като сянката ми се стрелва по стената на улица „Бьела“, но съм твърде далеч, за да направя каквото и да е, и всичко което виждам, е как в далечния й край блясва дуло, а Лукаш Черни пада бавно и повече не помръдва.

Секретарката все още ме гледа неразбиращо и с ръка на черната слушалка, когато вадя малкия бележник и си записвам, старателно, за да не се изгубя:

Понеделник
София, 9 дек. 1957
разстояние до Освиенцим: 1250 km

Снимка на Петър ТушковПетър Тушков (р. 1977, София) е писател и преводач на художествена литература.

Коментари

коментара