Другият сън, от Владимир Полеганов (откъс от роман)

Изглед от Бруклин, снимка: Владимир Полеганов

Този текст е част от Дните на трубадурското творчество и е откъс от романа „Другият сън“.

Владимир Полеганов

Из „Другият сън“

откъс от роман

Досега не ми се бе случвало да попадна в другия свят, докато съм на работа. Офисът, в който прекавам по няколко часа четири дни седмично, е тих, просторен, подреден според последните стандарти и изисквания на сигурно най-важните правителствени агенции и според естетическите норми на кой знае колко школи по вътрешен дизайн. В него има много места за почивка, острови за усамотяване или откъсване от всичко с цел една или друга задача да бъде изпълнена по-бързо и по-успешно. Поради тази причина местата за общуване с останалите в офиса са много малко. На никого не му хрумва да прекарва обедната си почивка в разговори, никой не поглежда от време на време към колегата си с надеждата да улови погледа му, а после и вниманието му за поредната забавна история. Офисът ми е идеалното място, от което да потъна в другия свят. И точно защото е идеално, в реалността го обитавам само за работа. За естеството на работата си е безсмислено да говоря много. Не вярвам, че като разказвам за нея, ще открия защо другият свят е мълчалив, докато я върша. Чувам, че в някои градове тя вече е оставена на машините, и на моменти ми се иска и в моя да побързат с приемането на всички закони, които са необходими, за да могат програмите на неуморното в самоусъвършенстването си човечество да ми осигурят малко разнообразие или да ме тласнат към други занимания. Със сигурност бих заменил взирането в знаци с нещо друго. С което не искам да кажа, че имам нужда от почивка, за да започна да търся входове към планета, в чието съществуване като астрономически факт все още не съм убеден. Работата ми не ме натоварва, просто мисля, че мога и без нея. Когато машините дойдат, навярно ще съжалявам донякъде за всички онези възможности за тишина, които съм пропуснал, като съм си тръгвал малко по-рано или съм закъснявал. Тишината вкъщи не може да се сравни с тази в офиса. Тук не си сам, заобиколен си от други, затворени в мълчанието си. Сигурно така се чувстват експонатите в природонаучните музеи. Не че те чувстват – не вярвам на всички последни изследвания, – но ако можеха, щяха да изпитват нещо близко до това, което изпитвам аз по време на работа. Пак не съвсем точно сравнение – тези експонати нямаше да са доволни от стъклените си затвори. А аз не съм в затвор и съм доволен. Всъщност не мога да го обясня и се оплитам все повече и повече. Може би защото в този момент, докато гледам как екранът пред мен се изпразва от знаци, докато усещам как свършва работният ден, докато си припомням, че и днес не се е случило никакво движение, което да ме отведе в другия свят, осъзнавам, че нещо в мен чака планетата неусетно да се плъзне под краката ми. Не, не може да е това. Някаква временна разсеяност ще да е. Прекалено много реклами в метрото или лоши цветове в безплатния вестник. Някой с настинка на седалката срещу моята или с поглед, който не казва нищо освен това, че има погледи, които не казват нищо. Вместо другия свят обаче в края на работния ден дойде жена ми. Беше решила да мине през офиса по пътя към къщи. В колата винаги звучи музика – класика от началото на XX век, Ерик Сати или някой друг, не ги познавам добре. Минималистичен стил, повторения, измамна простота, звук от свят, който се променя, индустриализира, тихите тонове могат да бъдат интерпретирани както като последните стонове на отдаващото се на машините човечество, така и като първите плахи песни на новородените машини. Същата музика ме посрещна и този път, като че ли имах нужда от напомняне в какво време живея. Тази седмица ли ще е събирането, попитах я, щом седнах вътре, защото предполагах, че затова ме взима от работа – за да обсъдим всичко, преди да стигнем до къщи, където ще ни остане само техническата част от подготовката. Събирането, погледна ме и ми се стори, че е леко объркана. След това пак погледна напред, за да даде знак на колата, и потеглихме. Сградите от метал, бетон и стъкло, покрай които минавахме, еднакво високи, еднакво отдалечени една от друга, разделени през еднакъв брой от еднакво обширни паркове, бяха отражение на музиката на Ерик Сати или неговия имитатор. Като че ли светът от вътрешността на автомобила се разширяваше, разстилаше се навън, кръг след кръг, звуци, сгради, а зад сградите – вероятно еднакви и подредени планини, а ние оставахме в центъра, в точката, в която се раждаха всички команди за това как да изглеждат новозавладените територии, какво да е разстоянието между новите тук и новите там. Беше хипнотизиращо и кой знае къде щеше да ме отведе, ако жена ми не беше казала: А, да, събирането. Да, казах веднага, Дора, останалите. Ще се съберем, разбира се, и докато го казваше, на- мали музиката. Ако искаш нещо специално, кажи. Не се сещах за нищо специално, бях я попитал, защото усещах, че е важно за нея. Харесва ми, започнах, винаги. Както е винаги, така ми харесва. Това я накара да се усмихне. Добре, ще поръчаме храна, ще използваме мрежите от миналия път, тогава се получи много добре. Не си спомнях мрежите, както и миналия път, но й казах: Чудесно. Ще пуснем и музиката, продължи, но по-внимателно, защото Сим не успя да се върне навреме, помниш ли? Да, всъщност помнех. Името му ме върна към онзи момент преди няколко седмици или много месеци – не бях запомнил датата на последното събране у нас. Сим и неговото изчезване в разгара на играта, нещо в настройките на музиката, в количеството на дозата го беше изключило от кръга и той бе прекарал остатъка от вечерта в ъгъла, същински фикус, както биха го описали в някой стар филм. Докато се опитвах да се измъкна от внезапно засилилия се спомен, колата премина от квартала, в който работех, в друг, по-спокоен, с повече небе над него и по-близо до дома ни. Беше като глътка въздух преди потапянето отново сред сгради, в които и най-бързите асансьoри имаха нужда от минути, за да стигнат до последния етаж. Жена ми отново беше усилила музиката и изглежда, казала всичко по отношение на събирането, защото сега гледаше мълчаливо напред към пустите ленти на пътя. Оставаше ни още малко път. От известно време, започнах, с мен се случва нещо, което не знам как да си обясня. Когато си на работа ли, музиката изчезна. Не, никога там. Вкъщи и другаде. Жена ми погледна към мен. Не знам как да го опиша. Всъщност знам, но ако го опиша както в действителност е, ще звучи странно. Разкажи ми. Да, ще разкажа. Накратко: озовах се в друг свят. Направих пауза, но жена ми не каза нищо. На друга планета, струва ми се. Мислех, че ще е по-лесно да говоря за това – толкова време бях прекарал в търсене на обяснение за случващото се, толкова време бях прекарал в новото място, че очаквах думите да тръгнат с лекота и да се подредят плавно една до друга. В колата продължаваше да е тихо, чувствах се някак изолиран, като че ли в момента, в който бях издал тайната си, със световете ми и границите между тях бяха започнали да се случват промени: пренареждане на границите, пренаписване на физическите закони и какво ли още не. И в резултат на тези размествания сега жена ми, макар и седнала до мен, макар и вперила поглед в очите ми, не можеше да ме чуе и дори да ме види или, ако можеше, не разбираше думите ми. Но аз знаех, че реалната ситуация няма как да отговаря на усещанията ми. Странностите на света и на хората не изненадваха жена ми, а я очароваха. Тя живееше във вечно очакване на такива моменти. Неведнъж ми бе споделяла как съзнателно търси знаци за пропукванията, които подсказват, че всичко пред очите ни е завеса или маска. Не вярвах и другият свят да е толкова активен и силен, че да може да реагира на случващото се в този, и то да реагира инстинктивно, защитно, все едно е организъм в борба за територия или физическо оцеляване. Не, проблемът беше в мен. И тя, разбира се, усети и попита: Откога? От няколко седмици. Поне така ми се струва. Когато съм там, някак не мисля за времето, не мога да преценя колко от него ми отнема, за да направя нещо, не го усещам, когато тече. Да – няколко седмици, едва ли повече. Следващият въпрос беше как е станало. Обясних подробно онова обаждане на ръба на нощта, грешката, езиците и осъзнах, че седмиците са повече от няколко, че май трябваше да кажа месеци, но не се поправих. Не смятах, че е важно. После разказах за пустинята и момчето, чак след това – за небето и цветовете му. Жена ми слушаше и ме гледаше, а колата, намалила скорост, се движеше по булеварда, който отвежда- ше до квартала ни. Накрая описах растенията и онази стая, която изглеждаше толкова не намясто, а аз я помислих за нечий дом. Дали е форма на лудост, попитах жена ми, като че ли беше квалифицирана, за да даде отговор. Извънработните й интереси бяха в тази област – на лудостта, макар че все я отвеждаха в посоки вън от аналитичното. Подозирам, че лудостта е идеалната форма на нещо за нея, но кое е това нещо, не знам. Така звучи, чух я, но не мога да кажа със сигурност. Странно. Кое е странно, попита ме и обърна глава към мен. Очаквах да си по-впечатлена. Защото смяташ, че очаквам от теб да ме впечатляваш, затова ли? Не, казах малко по-силно и ми се стори, че колата намали още повече скоростта. Не ти ли е интересно? Мисля – да, колата наистина се движеше по-бавно, – че когато човек попадне в друг свят, по-важното е как се чувства самият той и след това идва всичко останало. Чувствам се добре. Тези думи дойдоха изненадващо. Даже, дръпнат от скрит инстинкт и от светкавично желание, погледнах нагоре през стъклото, за да видя дали небето над нас не е онова небе. Беше си сивкавото матово стъкло на моя свят, което в този момент споделяше само една обща черта с другото: невидимото слънце. Това е най-важното, жена ми отново гледаше напред. Някой ден искам да ми разкажеш всичко. Да, ще разкажа. Само не знам дали не се залъгвам, когато казвам, че се чувствам добре. В смисъл – дали другият свят не ме кара да си го казвам, за да не се дърпам. Да се дърпаш? Ами да, ако той ме всмуква в себе си. Така ли усещаш посещенията си там? Не. Даже не ги усещам – просто се озовавам на друго място и това е. Тогава? Чудя се, нищо друго. Разбирам, сигурно и аз бих се чудила. Ако бях попаднала в друг свят, започна тя и аз се заослушвах за някакви нотки в гласа й, които да ми преведат чувствата й в този момент, защото нито бях добър читател на изражения, нито тя гледаше към мен. Ако бях попаднала в друг свят, каза пак и спря. Не мога, това не е някоя игра, не мога да си го представя. Навярно защото никога не съм мислила за това. И на мен не ми беше хрумвало. Е, въпреки въображението ти, този път ме погледна с усмивка, все някъде нещо се е зародило – желание или просто образ, който виждаш в съзнанието си като самотна буква от напълно чужда азбука и не знаеш какво значи – и е започнало може би свой живот – като тумор, но доброкачествен, защото не е завладял тя- лото ти в неразбирамия си за нас поход, а го е настроило, подготвило го е за този момент. И мислиш, че затова мога да възприема всичко това? Не, не само заради това. Ти си и много странен, не забравяй. Тук вече се шегуваше, говореше ми както понякога вкъщи, след като сме се виждали с хора. Взимаше глупостите от речта им, стереотипните фрази, думите за запълване на тишина, думите за ограждане на фалшиви и искрени смехове и ги повтаряше, все едно отново съм с тези хора, а тя е сред тръгналите си. Много си странен, това бяха думи на едно момиче, за кратко любовница на Сим, което изкара малко в нашата, а и в неговата компания и което винаги ни забавляваше в часовете след среща с нея. Тя – не помня името й – ми каза: Много си странен, по време на една игра, в която бях решил да общувам само с потропване с вилица по крака на масата. Беше игра на знаци, една от по-простите, и мислех, че всички се забавляваме. Тя обаче ми каза думите няколко пъти, с което предизвика единствено учудване в погледите на другите. Аз реших да не й обръщам внимание. Може би е така, казах на жена ми. Колата спря и вратите се отвориха. След тях: вратите на входа, на асансьора, на апартамента. Всички бяха с по две крила, всички, без тези на асансьора, се отваряха навътре тихо и внимателно. Сигурно се бяха отваряли милиони пъти – колкото и устите ни, колкото вероятно и крилете на птиците. Само че вратите не казваха нищо и оставаха винаги по местата си. Иначе не биха били врати, разбира се. В такива мисли премина останалата част от вечерта, няма как да не е имало и други, но тях помня. През нощта се събудих изведнъж – бях заспал на дивана. Жена ми седеше на фотьойла и работеше нещо по екраните си. Беше сложила очилата си, които с нищо не помагаха на очите й, просто я караха да се чувства добре. И в тъмното, на бледата синя светлина от екрана, стъклата им изглеждаха небесносиви. Казах й лека нощ или нещо подобно, тя отговори и аз се преместих на леглото в спалнята, но не успях да заспя, защото започнах да се чудя как изглеждат очите й зад очилата, което пък ме накара да се за- мисля дали не ме беше събудило нещо конкретно, някакъв шум като например този от нейното хлипане. Веднага си казах, че това е глупаво предположение, най-малкото защото тя не беше усетила, че съм буден, даже не знаеше до момента, в който й проговорих, ставайки от дивана. Тоест щях да знам, ако се бях събудил от нейния плач. Но разумните агрументи са най-безсилни нощем, тогава съзнанието вярва на всяка абсурдна мисъл и отхвърля всички останали. В този малък час, който и да бе от първите след полунощ, не можех дори да си кажа: Интересно, защо точно тази представа се заби в главата ти сега. Просто вярвах в нея и знаех, че докато гледам как мракът се оттича от мебелите и формите им стават все по-ясни, мъглявото ми разбуждане преди малко се изпълва с конкретика и детайли, превръща се в спомен, със сигурност неточен, вероятно изцяло фалшив, който след време ще оживява, придружен от емоция, която не изпитвам в момента.

Снимка на Владимир Полеганов
Владимир Полеганов (р. 1979 г.) обича да чете и понякога пише. Автор е на сборника с разкази „Деконструкцията на Томас С“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 2013) и романа „Другият сън“ (изд. „Колибри“, 2016). Снимка: Томас Лангдън. Прочетете повече за Владимир Полеганов в сайта на издателство „Колибри“. Последвайте го в Туитър: @innerkosmos

Коментари

comments

Powered by Facebook Comments