Майсторът на коледни играчки, от Джовани Чемишанов (разказ)

Този разказ е част от Дните на трубадурското творчество.

Джовани Чемишанов

Майсторът на коледни играчки

разказ

– Какво е това? – кимна печатарят към кутията, която носех под мишница и която тъкмо поставях на плота в магазина му.

– Коледна украса – казах аз. – Има един човек надолу в квартала, който прави частни поръчки, и много го бива.

– Я, може ли да погледна? Аз съм разпечатал тука някои украси и ще ми е любопитно да ги сравня с твоите.

Неговите ги бях видял вече, някакъв масов дизайн, който се срещаше навсякъде по магазините за печатни стоки и който не бе успял да ме впечатли особено. Нямах нищо против да му покажа новата си придобивка обаче. Архитектурният модел, който му бях дал да принтира, щеше да отнеме десетина минути и можех да запълня времето с неангажиращ разговор.

Разтворих кутията и му подадох първата играчка, която ми попадна. Беше малко кълбо от прозрачна пластмаса със собствен минисвят, изобразен вътре. Малки сърнички и еленчета бяха замръзнали, докато пасат още по-малки стръкчета цветя, а също тъй мънички птички бяха накацали по клоните на раззеленяващи се дървета и разтворили човчици, се канеха да запеят. Това беше пролетна сцена от поредица, която изобразяваше живота на стадо елени през цялата година и беше пример – не по-лош от всички останали в комплекта.

Печатарят пое играчката и я вдигна към светлината, идваща откъм витрината. Полюбува се няколко мига на изобразената картина, изсумтя нещо и я поднесе към скенера на работната си машина, за да види увеличеното й изображение на холопада.

– Така, като гледам, композицията на тая играчка не е патентована, има само лиценз за признание на авторството. Мислиш ли, че мога да копирам комплекта и да го пусна за разпространение?

– Можеш – съгласих се. – Не знам обаче дали някой ще се заинтересова. Повечето хора, които си купуват частен дизайн, го правят, защото обичат оригиналните стоки. При тях е вложено внимание за всеки детайл и това ги прави специални. Масов принтаж си взимат онези, които точно в момента не се интересуват от индивидуалността и не биха обърнали особено внимание на специалния произход.

– Внимание – възмути се печатарят. – Погледни тука! – посочи той към ливадата. – Тия маргаритки верно са различни, но нямат общо с истинските.

С едно движение той увеличи изображението на въпросните цветя, а после раздели екрана, за да покаже холо на истинска маргаритка за сравнение. Разликата беше очевидна при голямото увеличение, което той ползваше.

– Може да не се интересуват от произхода – продължи той, – но аз мога да оправя тия детайли и вътре сценката ще стане съвсем като истинска.

Поколебах се как да формулирам отговора си:

– Не мисля, че има нужда да е точно като истинска природа. Човек винаги може да си намери изображение на истинско цвете или еленско стадо, но място за въображението на автора има само в играчката. Само там могат да се намерят създания, които са наистина невиждани. Какъв е смисълът да търсиш истински дракон, феникс или еднорог например? Даже и да са отражение на нещо от нашия свят, то понякога има смисъл да се променят, за да изглеждат по-красиви или по-интересни. В случая фактът, че маргаритките са по-големи от обичайното, показва, че създателят им е желал те да бъдат по-видими.

– Ако хората си купуват играчки, защото са различни от обичайното, не биха ли си купували играчки, ако случайността е компютърно генерирана?

– В смисъл?

– Ами, в смисъл, че мога да отделя различните елементи в играчката и да ги пусна през компютъра – заобяснява печатарят. – Той си има начините да вложи случайност за цвят, форма, даже сюжет на цялата композиция, и тия варианти са толкова много, че всяка играчка ще е като снежинка. Чакай да ти покажа…

Няколко команди по-късно над холопада се появи версия на моята играчка. Еленското стадо беше разположено различно, като рогата им бяха придобили интересен златист отблясък. Птичките бяха получили преливащо се пастелно оперение, а листата на растенията се бяха накъдрили в странни назъбени форми, които ми напомняха за дантелите на математически фрактал.

– Не! – Тук вече бях категоричен. – Аз самият съм архитект и не влагам безразборни вариации, когато проектирам нечий дом. Винаги се взима предвид кой и какъв е клиентът, за да се придаде индивидуалност на къща, костюм или играчка. Та нали дизайнерът се наема, за да пригоди предмета към собственика му? Просто няма смисъл да плащаш за нещо, което е уникално, но само по себе си не ти подхожда по никакъв начин.

Печатарят не изглеждаше обезкуражен от възражението ми.

– И това не е такъв проблем – измърмори той. – В мрежата има по много информация за всекиго и ако хората дадат достъп, може да им се създаде профил, по който да се влагат промени във всяка играчка. Психология, визия, ала-бала, за всичко може да се направи алгоритъм.

Той многозначително погледна към ид-гривната ми. Аз, не по-малко любопитен за евентуалния резултат от експеримента, извъртях китка и позволих сканиране на публичните си данни, както и на подбрани лични моменти, които сметнах за окей да споделя. Миг по-късно програмата на печатаря получи всичко необходимо и се хвана на работа. Новото предложение се забави повече от предишните, но все пак след двайсетина секунди над холопада се завъртя нова версия на коледната ми играчка.

Сцената в градината се бе променила осезаемо. Един от елените гледаше към мен, а сбърчената му физиономия напомняше за лицето на мой близък, когото винаги съм намирал за леко смешен. Семейството на сърната се беше сдобило с още един член, малко сърне, и сега броят им беше нараснал до броя на хората в семейството, в което се бях родил. Аз бях най-малкият и сега забелязах, че най-малкото сърне е изобразено с особена грижа и внимание към детайла, така че да се отличава от братята и сестрите си. Почувствах сигурност, че ако се вгледам във всички детайли на сцената, ще преживея същинско пътешествие в дълбините на ума си.

– Има прекалено много от мене вътре – усмихнах се. – Твоята програма прави играчката на огледало с екстри, а посещенията при психолога съм си ги заделил за сряда. В истинските произведения на изкуството авторът оставя част от себе си и посланието, което клиентът открива, прави всяка играчка единствена по рода си.

Печатарят изхъмка, замисли се, а после доближи собствената си китка към сензора на компютъра.

– Ще пробвам да видя какво ще се получи, ако накарам ии-то да ме симулира като създател на играчката – подметна той. – Машината ще използва социалната ми информация и ще я комбинира със собствените си когнитивни профили, за да създаде подобие на личност.

Този път процедурата се забави почти минута. Изглежда, печатарят бе дал пълен достъп до личните си данни и ии-то се нуждаеше от повече време, за да излезе с концепция за новата играчка.

В това време поръчката ми стана готова и след като получих опакования пакет, помолих за фирмена торбичка, в която да прибера и кутията с коледната украса. Тъкмо когато привършвах с багажа, компютърът премига и над холопада се появи поредното предложение за дизайн на играчка.

На пръв поглед дизайнът беше изненадващо семпъл, но и смущаващо непразничен. Десетократно увеличената сфера на играчката беше изцяло черна, с онзи задушаващо мрачен нюанс на черното, който човек може да си представи да обгръща грешните души в някое чистилище. Единствените светлинки в дълбоката пустота на сферата бяха в цвета на огнени отблясъци и бях абсолютно сигурен, че си въобразявам виещия се вътре дим.

С печатаря се наведохме още по-близо, за да се уверим в това, което виждаме. Светлинките бяха букви, образувани от леко вълнуващи се потоци разтопена пластмаса, които изписваха едно непрекъснато помощпомощпомощпомощпомощ

Джовани Чемишанов е ревюист и дългогодишен сътрудник на „Сборище на трубадури“. В свободното си време се занимава с технологии, четене на фантастика, координация и организация на Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян. В останалото време работи като програмист и runtime тестер на Фейсбук. Посетете личния му блог: bit.ly/gost_com

Коментари

comments

Powered by Facebook Comments