Сняг и море, от Александър Карапанчев (разказ)

Пейзаж от Алфред Сисле (1839-1899)

Този разказ е част от Дните на трубадурското творчество
и е публикуван за пръв път в антологията „Волни хоризонти” – ИК „Аргус”, 2006.

Александър Карапанчев

Сняг и море

разказ

Чудесен юбилей изкарахме в „Бялото коте“!

Шега ли е: преди цели двайсет години се бяхме пръснали от гимназията! Само липсата на няколко души (в командировка, загинали при катастрофа или неоткрити) и довлеклият се ревнив съпруг на Мая Гъбата хвърляха променлива сянка върху тържеството. Всички бликахме от любопитство, спомените се рояха като пчели напролет. Аз постоянно бъбрех с нов събеседник, възстановихме с Даниела нашия юношески флирт, танцувах леко опиянен – изобщо се забавлявах отлично.

След „Котето“ продължихме в една квартира. Там към мен се лепна Бумбалака, огромен и праисторически космат. Втълпил си, че щом работя във финансов отдел, съм пълен с долари. Разкарах го без много церемонии и с инженер Андрей Моневски се потопихме в плавна дегустация на домашно червено, напипвайки взаимни теми.

От дума на дума стигнахме до Калинов, така и останал без прякор. Тънък мълчалив младеж, сух и понякога металически рязък, той не беше владетел на трайни общи спомени; името му, епизодично произнесено, угасна във веселбата. Единствен Андрей бе по-близък с него – защо ли не го е поканил? Започнах да фабрикувам догадки, инженерът на бърза ръка отхвърли всичките. Зает с научна работа, Калинов просто нямал физическа възможност да дойде тук.

Това ми се стори заобикаляне на истинския отговор, разпали интереса ми. Макар Даниела да ме зовеше за поредния танц, аз останах при Моневски. Оказа се, че този Калинов завършил две висши, геохимия и биология, имал редица интригуващи публикации, предричали му бъдеще на виден учен. Когато червеното приключи (а и фъстъците комай се изпариха), моето любопитство, не намерило благодатна почва, изчезна.

Призори се разпръснахме – може би отново за дълги-дълги години. Юбилеят ме беше позамаял, Моневски ме подкрепяше и преди да се разделим, подметна, че Калинов искал да се срещне с онзи съученик, който си спомни по-подробно за него. Ако наистина съм желаел да го видя, довечера той се наемал да ме заведе…

И „Всичко хубаво!“, отекнало поне двайсет пъти.

Починах си в домашното пристанище, преговорихме със сина уроците му и в неделната вечер се сетих за предложението. Дори си съживих гласа на Калинов, любопитството ми се върна. С още неотшумяло празнично настроение отидох на определеното място. Андрей ме чакаше там, нахлупил елегантен калпак.

Без да строя хипотези, се оставих да ме откарат до едно глухо кътче на Болярина гора, малко под железопътния насип. Какъв необичаен терен за срещата ни бе избрал Калинов! Спряхме на полянка, не повече от петдесетина квадрата, покрита с тъмен сипкав сняг. Боровете наоколо образуваха плътна белееща стена. Сякаш бяхме на дъното на поцинкован кладенец. Пълна тишина, гъсти графични сенки, проблясъци.

„От десетина дни не съм идвал – обади се Моневски. – Но той е тук, сигурен съм, навярно спи.“

Къде тук, учудих се аз, да не би нашият бивш съученик да се е превърнал на дърво? Или на заек, спотаен в някой храсталак? Замириса ми на безвкусен виц. Няколко пъти инженерът извика името на учения. Разбира се, щеше да бъде чудо, ако Калинов откликне в тази нощна горска пустош!

„Тогава му донесох Андерсен – продължи Моневски. – Вече беше изкарал три седмици на адаптация. Трябва да потърсим добре – едно жълто томче с весела корица.“ И той внимателно взе да рови с крак.

След минута се раздвижихме, утъпквайки полянката. Погледът ми се луташе из студения пейзаж, когато между сенките под ей онзи бор забелязах охрова ивица. Наведох се. Полузарит, там лежеше том Андерсенови приказки. Аз го вдигнах, а сърцето ми изведнъж ускори своите удари.

„Андро! – промълви суховат мек глас, в който с удивление разпознах тембъра на Калинов, какъвто си го бях припомнил. – Охо, водиш и гости! Здраве желаем, Гриша!“

„Гриша – потупа ме инженерът, – ето го нашия приятел!“

Озърнах се, картинката ми бе позната: празно дъно на сребреещ кладенец; никакъв Калинов не се мяркаше даже на небето с новоизгряла, едра и равнодушна луна. (Нищо чудно, че чувството ми за хумор беше избягало някъде на топло.)

„Заспал бях – подзе същият глас. – Тъкмо четях нещичко за елфа, който живеел в роза и зад всяко листче си имал по една стая с прозрачни ароматни стени. Андро, разправяй как мина юбилеят? Значи Гришата се заинтересува най-много от моя милост, а?“

Продължавах да държа книгата, стояла навън десет дни според Моневски. Беше топла като току-що измъкната от нечии ръце, нито мокра, нито нагъната. От корицата ѝ ме гледаха трол, лъв и двуглав човек, очертани с весели щрихи. Или още не улавях нишките на някаква глупава комедия? Кой я бе измислил и защо ли ми я показваха сега, далеч от домашния уют?

„Андро не те е извозил, любезни Гриша. Аз съм тук, макар че днес никой не би могъл да ме познае. Снежната пряспа под това дърво, където ти намери Андерсен – тази пряспа съм аз. Колко съм се променил, ще речеш…“

„Един месец живя като метална врата в апартамента си – вметна възторжено инженерът. – После се превърна в сняг, най-обикновен сняг.“

„Веднага ще се разпростра из цялата полянка – обеща ни гласът. – Иначе когато спя, се концентрирам на не повече от един-два квадрата.“

Не знаех как да реагирам пред фантазия с такива претенции. Ала ето че думите на Калинов ме обкръжиха със стереофоничен пръстен, явно ученият наистина се беше разпрострял и ни отнасяше в друго царство:

„Спомняте ли си „Спътникът“, момчета? Там нощта заварва Йоханес насред полето и той си казва, че по-хубава спалня сам кралят няма. Тревата му е постелка, бъз и шипки са му вази с букети, ручеят с кристална вода му е умивалник, а пък луната – огромна нощна лампа! Почти както при мене, нали?“

Пуснах топлото сухо томче, което тупна досущ животинка.

„Но как си успял да се превърнеш на сняг?!“ – извиках най-сетне аз, тръпнещ пряко воля.

„Някога, Гриша, ще издам труд за откритото и преживяното. Нека дотогава оставим на мира научната кухня, да не се засипваме с формули…“

Известно време бъбрихме за нашите съученици, освежихме си куп гимназиални случки, които разпукват леда между позабравили се другари. (Ах, колко много „Помниш ли?“.) Логиката ми задряма, сякаш ставаше въпрос за цирков номер. Все пак ме измъчваше двойната неловкост, че не споделям ентусиазма на компанията и че нещата тук може би напразно ми изглеждат шутовщина. Подухваше режещ ветрец; ноздрите ни пареха, докато краката измръзваха.

„Цял месец да живееш в гората, загубил всичко човешко освен глас и мисъл – отново се разпали Моневски, калпакът му се килна, – кой можеше да го предположи от твоите опити!“

„Андро, моля ти се, без човъркане: защо и какво ще кажат този или онзи, как така съм напуснал дом, работа, едно общество… А дали съм само глас и мисъл, аз преценявам по-добре. Отдавна исках да се преборя с всекидневните обикновености, благодарение на които хората оцеляват, но и полека-лека посивяват.“

„Ако направя топка от тоя говорещ сняг и я запратя в боровете отсреща – хрумна ми, – току-виж нашият домакин изчезнал. О, не, това е тъпо. Не съм чак дотам изхабен.“

„И значи – запитах, втренчен в сребристото дъно на кладенеца – ти не мърдаш оттук вече месец, лежиш си като бял пух, четеш си на воля Андерсен?“

Край нас се изви малък хоровод от снежинки. Не беше ли той усмивка? Замириса ми по-осезателно на смола, на пушек от далечни комини. Навярно и инженер Моневски, чиито очи святкаха възбудено, улавяше не по-зле от мен тънките промени наоколо.

„Ала такъв месец, Андро и Гриша, до днес никой не е имал още! После… после аз мога да се движа, аз се вселявам из снега по цялата гора, а пък на тази полянка се връщам като в къща. Моите човешки усещания ми откриват горския живот всеки миг, щом пожелая. Докато вие си седите на топло у дома, заобиколени от втръснали ви мебели, звуци, наслойки от впечатления за изтеклия ден, когато осем часа сте се гушили в своя офис – аз навлизам в Андерсен с хиляди очи, под луната, в чиста тишина и тъй далече от всичко изредено досега. От дете си мечтаех да се преобразя в снежна пряспа, която да чете Ханс Кристиан Андерсен или царица Шехеразада. Мислех си, че да поглъщаш приказки по подобен начин е нещо съвсем различно, че под друг ъгъл ще надникна в световете им! И не се излъгах! Днес просто съм показал първия стрък, израсъл от детските фантазии…“

„Може би си се научил по-пълноценно да възприемаш приказките?“ – предположих аз.

„Най-общо казано – да! Строя си нов свят от тях. Разбирате ли, момчета, прочетеното преживявам, сякаш го пиша сам в момента. Превръщам се в Андерсен, да речем, и същевременно се въплътявам в героите, сливайки техния жребий с моя. Влязъл веднъж през вратичките на идейните и емоционалните откровения, аз не спирам, продължавам да живея като ръждясала игла в канала, като русалка, като райска градина… Когато сънят ме напръска със сладкото си мляко, понякога заспивам в дворец от розови листчета или в главата на древен уличен фенер, а нашите сънища и мечти се обединяват от една душа. Да не си помислите, че непрестанно зъзна – не, студът също ми е приятел, сетиво, мозък от безброй кристалчета.“

Струваше ми се: тъмните седефени искрици на поляната не само блещукат, но и танцуват.

„Добре, ами докога смяташ да останеш такъв?“

„До пролетта, Гриша, после ще се преместя в ручей. Истински както този сняг. Ако дойдеш тогава, ще ти подаря чудесни раци и шлифовани ясписи; ще си набереш цветя, които ще отгледам по моите брегове.“

Нависоко премина невидим за нас влак. Калинов изчака да отзвучи стъкленото тътрузене на композицията и запита:

„Хей, знаете ли как си представям аз влака? Веднага ще ви кажа. Стоя на последната платформа и го виждам по цялото му протежение – все едно че гледам в исполински калейдоскоп. Там, в златистите коридори и сред лилавия зрак на купетата, се сменят хиляди пътници, застинали като пеперуди в янтар. Вагоните ги отнасят към далечни краища, обаче хората дори насън не подозират, че някой се е преобразил така на стотина метра от тях…“

(По дяволите, защо не си сложих чорапите от домашна вълна, дето ми ги оплете леля Вера!)

„Навярно и други са постигнали твоето – допълни Моневски. – Не може ли същият този влак да бъде преобразен откривател и дали няма вълшебна промяна в дървото, покрай което минаваме всеки ден, в площада или в звездата, докосвана само с очи?“

„Да, бе – помислих си аз, – навсякъде е пълно с Калиновци! Но в това ще се убедим, когато те собственоръчно разрешат. Когато им омръзне тяхното отшелничество. Или… или бягство е по-точната дума?“

Вече си бях изработил стабилност пред главоломиците на двамата приятели. Поддържах добрия тон, без да съзирам в метафизичната картина по-солиден смисъл, макар от оживелия сняг да ме облъхваше необяснима, някак родствена и задушевна, топлина. Ала студът в Болярина гора не забравяше да пърли бузите ни.

На връщане отрупах инженера с купища въпроси. Любопитството ми се затлачи от уклончивите му отговори, като извор – от есенна шума. Разбира се, опитах да прикрия разочарованието си и после дълго мълчахме, докато пежото му гълташе километрите до града.

Нея зима ходихме още веднъж при съученика Калинов.

Тогава той щедро сподели впечатления от горската империя, но на мен най-интересни ми се сториха двете Андерсенови приказки в негов преразказ. Имах чувството за нещо наистина магическо и че – както си дадох сметка по-късно – Калинов придава свой, нов колорит на известните истории. Сега ми е трудно да го обясня, пък може и да съм се излъгал. Погълнат от всекидневието, аз по бързата процедура счетох темата за изчерпана; вече отклонявах поканите на Моневски да посещаваме онази „снежна лаборатория“…

През август с инженера се сблъскахме в един созополски магазин. Лееше се златен зной, децата ни дърпаха, обсебени от идеята за плажа. Естествено, че стана дума и за Калинов.

„О, ти трябваше да го видиш през пролетта! – закима енергично Андрей. – Чак до юли той течеше кристално чист между зелените сенки на дървета, край брегове, изпъстрени с прелестни цветя. В него живееха и рачета, и шарени камъчета. Това беше следващият етап от експеримента му.“

„Какво – подкачих го аз, – да не би накрая Калинов да е пресъхнал и да се е отказал?“

„Не, той няма да се върне скоро – въздъхна инженерът, сетне почти шепнешком добави: – Ако въобще се върне някога… След него сухото корито на ручея обрасна буйно, ала струите му не са изчезнали. Той просто се вля изцяло в една река, чрез нея се пресели още по-надалеч. Реката го отнесе в морето и сега Калинов е някъде там… – Моневски мъчително-неопределено махна с мургавата си ръка навън. – Да, ето я голямата му цел. Да се присъедини към моря и океани, да изпита своите и техните сили. Да се спуска до неизвестни дълбочини. Да изучи отвътре живота на водите и дъната, на животните и растенията из бездните – да го преживее като свой собствен. Кой знае в какво точно се е преобразил? И в какво ще се преобрази подир време?“

Тук реших да се пошегувам по-солено:

„Само да не го измъкнат на сушата, влязъл в образа на попче или водорасло!“ – но чудна работа, някой сякаш разтегли с пръсти усмивката ми и тя угасна веднага.

„Глупости! – отсече Андрей Моневски. – Ех, снегът и ручеят бяха играчки в сравнение с онова, което го чака занапред! – жилестата му длан ми стисна рамото. – Гриша, да знаеш, приятелю, как му завиждам за всичко, какъв живот си създаде нашият Калинов! И на тебе завиждам, че оставаш толкова настрана от неговата утопия. Тя ти прилича на някаква приказка, нали: интересна, докато я четеш, а после я слагаш във фризера и не се сещаш повече за нея. Прав ли съм?“

(Тъкмо излизахме от магазина, когато жените и дечурлигата ни зарязаха. „Много се пипкате, бе!“ – гласеше изпепеляващият тъмносин поглед на моята съпруга.)

Всъщност новините около чудноватия съученик изведнъж ми възвърнаха отдавна изгубеното усещане, че у мене напират десетки хора, жадни да полетят.

„Приказка, да-а…“ – прошепнах аз. Ала възможно ли е днес ученият (нека да е дори най-неизвестният) да бъде самотен като някой клошар, не, като поет? „Какъв живот си създаде нашият Калинов!“ – фразата на Андрей се разрастваше, хвърляше отблясъци върху цялото ми същество, звънеше, експлодираше и ме разкъсваше, отнасяйки частите ми в боляриния сняг, в онзи ручей под зелените сенки, в теченията и глъбините на океана. Нима човек лесно се отказва да очаква чудеса от себе си? И чувството за вълшебство не е ли досущ като безсънна бомба, тиктакаща в душите ни?

Минавахме край нови кръчми и стари павилиони за изконните морски сувенири; сякаш птица, над нас прелиташе горещият мирис на пържена цаца.

„Може би, остарял на години, Калинов ще се върне – каза инженерът, щом в своята сляпа разходка стигнахме до кея. – Тогава неговите трудове ще разтърсят света! Той ще ни научи как да го последваме: отначало като проста ножица или врата, сетне като сняг, като ручей… – Андрей се взираше в синеещата лятна далечина. – О, той ще издържи! Ще го потегли към хората и непременно ще се върне! И колко неща само ще се променят, когато отново облече човешкото си тяло…“

Лъчистите отражения край пристана образуваха огромно око, надигнало се от скрити дълбочини да ни погледне. Мярна ми се сянката на рибка, която при шума на нашите гласове се изкачи нагоре, за да се вслуша в думите ни.

Дали Калинов не се беше вселил в тази рибка-видение, дали бе някъде наблизо, или отдавна е живял в рибката, завещавайки ѝ все пак смътно, полека растящо познание за хорската реч? (Един художник на кея ме фиксира странно, сякаш някакви йероглифи нашарваха лицето ми.) Какво става с мене, сепнах се аз и дръпнах Моневски към казиното:

„Я ела да си припомним някоя от приказките, както ги разправяше самият Калинов!“

Докато мина през тоалетната, Андро вече бе поръчал любимата ми кавърма от гръцки главоноги. Започна се със „За твое здраве, финансисте!“ и „Ха наздраве на инженерната мисъл!“. Бяло вино на дълги студени глътки; парещи искри, които прехвръкват в очите.

Мачтите срещу нас се полюшваха плавно, бодро; човек би казал, че потапят върховете си в слънцето, а лодките на пристанището си нашепват своите радости – да се плъзгаш по повърхността, да возиш и да се пълниш с чужд улов. Но може би „Албатрос“, „Диамант“ или друга лодка с красиво име от малка си е създала мечта как да се промени.

Около поскърцващите корпуси безразборно и ароматно жълтееха пъпешови кори: захвърлени, още непреживени докрай.

А.К. – един шарж от Димо

Александър Карапанчев е нещо като човек-оркестър: журналист, поет и прозаик с три авторски книги, съставител, издател и редактор. Негови произведения са включени в около 50 сборника, превеждани са на пет езика. Член-основател на Клуба за фантастика и прогностика „Иван Ефремов“ и с псевдонима alexandrit – сред най-активните сътрудници на клубния сайт. Брои се между основателите на специализираните в жанра издателства „Ролис“, „Орфия“ и „Аргус“. Има 20-ина отличия, сред които Еurocon 2002 за дебютната си книга с разкази „В епохата на Унимо“. От няколко години е секретар на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“.

Коментари

comments

Powered by Facebook Comments