Из „Дванайсет разбойници“, от Янчо Чолаков (откъс от апокрифен роман)

0

Този откъс от роман е част от Дните на трубадурското творчество.

Янчо Чолаков

Из „Дванайсет разбойници“

Апокрифен роман

Не вярвайте на ни една моя дума,
без да сте я проверили!

Буда Гаутама

И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се
и думаше: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша,
обаче не както Аз искам, а както Ти.

Евангелие от Йоана, гл.26, 39

Животът май е несправедлив. Който не го цени, не го губи, а който го цени, го губи.

Дванайсет разбойници атакуваха триремата, с която пътуваше управителят на Юдея.

Те не ценяха живота си. Изобщо.

– Колцина са?

– Дузина – отвърна слугата.

– Обикновена или дяволска?

– Преброих ги точно – дванайсет са, а че са дяволи, това е сигурно.

Управителят не беше виждал такова чудо: седемдесет и пет изпитани в бран войници да отстъпват и да се разбягват като пилци под напора на шепа намусени проклетници. Не случайно се бе сетил за Сатаната, злото божество на подвластния му народ.

Не бе ясно кога се бяха промъкнали в протока. Забелязаха маневреното им корабче с един ред гребла откъм подветрената страна едва когато първата кука се хлъзна по римската палуба със съсъка на решила да хапе змия. Голямото и малкото четириъгълни ветрила на централната и предната наклонена мачта избухнаха в огнени божури от хвърлените по тях факли. Отначало от висок, превишаващ бордовите стени кастел1, на абордирания кораб наскачаха с крив меч и кинжал в ръцете трима мъжаги, които очевидно носеха лоши вести. Единият от тях се уригна, средният хлъцна, а третият пръдна, което се смеси с парфюма от средиземноморски водорасли и дим. Сетне те се юрнаха към хората на центуриона Манлий Скантила, които се опитваха да спуснат подвижния мост, и им отрязаха главите, заедно със задържащото въже на дървената стрела.

Още четирима нападатели се изкатериха откъм кърмата и стрелите им клъвнаха – къде по окото, къде по тила – четиримата кормчии, които манипулираха страничните кормила. А както е известно, у стотонните плавателни съдове тези кормила са дълги и обслужването им изисква значителен разход на сили.

Последните петима пирати, въоръжени с неприятни наглед копия, изникнаха изневиделица около правоъгълната надстройка във вид на кула със зъбери, в която по инструкция се озоваваха по време на бой римските военачалници, и ги обидиха с по едно остро сръгване между ребрата. Към същата тази спасителна кула бе търтил и боцманът Публий Сула, който седна сега на палубата с продупчен крак и лице като втричен восък, за да поругае на воля.

– Това световна империя ли е? – мърмореше той. – Прилича на червясал сухар. Не е в състояние да опази дори собствените си граждани… А при Републиката не беше така! – Един комар го жилна и той се плесна. – Отдавна плавам, а не мога да свикна с тях… Хиляди години вече ни хапят, но не ми е известно някой да е казал, че е свикнал с тях.

По врата го удари брадва и както си мрънкаше, главата на Публий падна в шепите му. Преди да склопи очи, главата видя: – не можеше да бъде! – от трюма извлякоха самия управител на Юдея с подигравателно нахлузен на темето кожен сандал, ремъчките висяха покрай ушите му като обици на източна принцеса, а очите му се бяха окръглили подобно на стъклени топчета за детска игра.

Ето такава бе развръзката, която Публий зърна. Сетне душата му отлетя в някаква тъма. Нямаше нищо в тая тъма, освен плач и скърцане със зъби, но вероятно само така му се бе сторило.

* * *

Макар и разбити вече от Агрипа край Наулохус, в някои части на Средиземноморието пиратите на Секст Помпей все още сериозно затрудняваха подвоза на стоки към Остия, главното пристанище на Рим.

Тези бяха дошли от обвитите в мараня жълточервеникави склонове на близкото крайбрежие със скромните къщици, където животът бе пълен с плач и скърцане на зъби. Вражите галери бяха техният поминък. Климатът не ги вълнуваше особено – не правеха разлика между грака на бурята и фученето на горещия вятър, излязъл от изоставената без надзор фурна на небесния пекар. Най-честата музика, която бяха чували, бе грохотът на прибоя, приплетен с куркането на празните им черва.

– Дойде време да се преброим – бе рекъл след последната битка първият разбойник, който заместваше заловения наскоро от римляните техен главатар. – Един, двама, трима, четирима, петима, шестима, седмина, осмина, деветима, десетима, единайсет, дванайсет. Дванайсет парчета! Само толкова останахме.

За този първи разбойник разправяха, че веднъж бил ранен и изпаднал в безсъзнание. На оня свят долетял ангел с кантар и взел да тегли греховете му, но кантарът се счупил. Подир два дни бълнуване и треска, болният се съвзел. Висши сили го били върнали към живота, докато успеят да изковат в Небесното царство теглилка, способна да издържи товара на неговите прегрешения. Оттогава бяха изминали девет години, но очевидно там горе ангелите-ковачи още не бяха постигнали нужния резултат.

– Трябва да си освободим водача, защото се боя, че аз не ставам. Онзи преди мен имаше цяла кофа с мозък! – бе отсякъл веднага след преброяването първият разбойник и бе стъкмил план, в който употребата на груба сила бе в изобилие, а използването на разум – за всеки случай. С едно изречение – трябваше им за заложник оня, който би могъл да помилва бившия им главатар. При това цял и непокътнат. Този човек бе част от римската административна машина и бе назначен за прокуратор на Юдея лично от император Тиберий. Сред стражевите команди на четверовластника цар Ирод Антипа бяха внедрени немалко местни хора, които даваха дежурства на сигналните кули. Те скоро изоставиха дебненето на търговските платноходки и се заоглеждаха за военни кораби с железен таран и бронзово украшение на вълнореза, във вид на гордо разперил криле орел. И така, следенето продължи до деня, в който първият разбойник узна от подаваните с разноцветни флагчета сигнали, че подобен на търсения кораб със знаците на августейшата власт, но и с тези на Юдея, захожда към Протока на одраните лъвове.

Останалото бе въпрос на безумие, а от него дванайсетте имаха в предостатъчно количество.

Те пъргаво се присламчиха със своята либурна2 към римския плавателен съд. Триремата, която превзеха двайсет минути след стъпването си на нея, разполагаше с два железни предни кола за разрушаване на вражеските гребла. Но и те не й свършиха работа, само дето й придаваха силует на африканска слоница. Нито тези метални бивни, нито масивният корпус й помогнаха съществено.

Центурионът Манлий Скантила се бе сгърчил полужив, подобно на меднозелен гущер.

– Доубий го и да приключваме с дреболиите! – нареди първият разбойник на петия от дванайсетте.

– Защо? – попита мазно петият. – Бихме могли да изкрънкаме откуп за…

– За да не живеем в недовършен свят!

Петият погледна поваления легионер и подири в себе си повод да го намрази, но не намери такъв и затова го уби, без да го мрази. Прободе центуриона Скантила право в сърцето и заживя оттук нататък в една по-завършена среда на местообитание.

Докараха с ритници управителя юдейски и го туриха да седне върху гърба на пресния труп, докато първият от дванайсетте получи дървено столче за същата цел.

– Тъкмо си пиеше нектара – ухили се шестият разбойник, който бе опленил високата особа и я бе домъкнал насам с побутване и насочвайки я енергично с острия връх на кожения си ботуш.

Дали не беше отрова? Първият от дванайсетте погледна чашата в потрепващата ръка на управителя. После се взря и във физиономията му. Не, мъжът пред него едва ли би се самоубил…

– Какъв е тоя бъркоч? – попита го на звучен латински. Макар че можеше да пробва и на арамейски. Запитаният нямаше как да не владее тоя език, като се имаше предвид длъжността му.

– Любимата ми закуска, простако – последва отговор. – Смесва се пчелен мед, счукан чесън, лимонов сок и ситно натрошен орех. Резултатът е хем сладък, хем лют, хем кисел, но със сигурност полезен.

– Хм. Стомахът ти навярно се чуди на откачения вкус на главата.

– Внимавай, простако! Разговаряш с римлянин, един от господарите на света!

– В такъв случай трябва да знаеш какво чиним ние. По цял ден бъхтаме господарите на света и още не ни е омръзнало. – Първият разбойник посочи последния – младеж с красиво лице. – Виждаш ли го онзи ей-там, дванадесетия от нас? Ако ме наречеш още веднъж простак, ще те подаря на него. Известен е като Целувача на мъже. – Говорещият разпери театрално ръце. – Какво да се прави? Където има задник, там се навъртат и манафи3. Вие имате ли нещо против? – обърна се той към своите другари по ненавист към всичко, що е римско.

– Не – каза вторият разбойник. Бе мушнал в къргълъка си бляскав крив нож и сега сложи длан върху позлатената му дръжка.

– Не – каза третият разбойник.

– Не – каза четвъртият разбойник.

– Не – каза петият разбойник.

– Не – каза шестият разбойник.

– Не – каза седмият разбойник.

– Не – каза осмият разбойник.

– Не – каза деветият разбойник.

– Не – каза десетият разбойник.

– Не – съгласи се и единайсетият разбойник.

– Чудесно предложение! – каза дванайсетият разбойник, този с красивата външност. С полуусмивка. Светът не бе виждал по-странна усмивка от тази.

Ликът на управителя се обезцвети. Пот бе оросила челото му, но може би причината за това бе магменопарцалената топка на слънцето, чийто лъчи се забиваха по-точно от запалени стрели. Той отново огледа разноезичните роби, които от солидарност с неприятеля бяха спрели да гребат, и с това нарочно бяха улеснили маневрата на пиратската унирема. Ако бъдеха освободени по волята на морските негодяи, те сигурно щяха да го насекат на мръвки, без да му мислят много-много.

– Аз… аз-з… – заекна той – защитавам сенатските интереси. Просто си гледам задълженията, това е. Не мислете, че милея особено за принципата. Никога не съм бил сигурен дали съм достоен човек или боклук и затова не зная дали онзи, който се опитва да плисне канче студена вода върху пламъчето на душата ми, не ми желае всъщност доброто. Ето защо аз не гледам непременно на хората, които ме нападат, като на мои врагове. Може и да са ми доброжелатели!

Такива неща надума управителят. Прякорът му беше ту Женения, ту Прозрелия. Макар да не бе ясно какво удивително имаше в това, че се бе оженил, нито какво толкова бе прозрял. Зевзеците твърдяха, че едното следвало от другото. Човек първо трябвало да се ожени, а после да проумее някои неща: както Сократ навремето.

Между другото, неговото същинско име бе Понтий Пилат. Същия онзи Пилат, когото сирийският легат Вителий щеше да отзове заради несправяне с поверените му функции. Вероятно вследствие на клеветнически донос. После разбрали-недоразбрали историци щяха да пишат, че заговорници го били пронизали с нож в гръдния кош, в деня на голямото слънчево затъмнение от 3 април 33-а и това нараняване го направило недееспособен. Така или иначе, през 36-а година прокураторът щеше да напусне Юдея под предлог, че има здравни проблеми, и никога повече нямаше да се завърне в нея.

Първият разбойник прихна да се смее, а той познаваше само един смях – искрения. Накрая рече:

– Истината в твоята уста се превърта като палачинка в тиган. Всички римляни се отличавате с това качество, което винаги ме е изумявало.

Той заслони с ръка лице, за да се предпази от заигралото се слънчево зайче и се загледа в яркосинята морска шир, чиято прозрачност на места достигаше шейсет метра. Някъде там ята от брадати риби унищожаваха тонове космести водорасли.

– Когато видях мъртвешкия череп на знамето ви, реших че сте киликийци – каза Пилат. – Именно те измислиха този флаг, под който да извършват набезите си… и който изглежда получава все по-голямо разпространение… Но не разбирам на какво разчитате. Преди няколко десетилетия – да, тогава бяхте сила. Спомням си прекрасно разказа на дядо ми – как екипажите на Путлий Сервилий се провалили и Сенатът гласувал извънредни правомощия на Гней Помпей за борба с „морската напаст“. И как той пленил двайсет хиляди души, а десет хиляди били убити. Сетне обаче и синът на Гней – Секст, си спретнал собствена пиратска флота и тези, които го били назначили, се чудели какво да го сторят. Ако пиратите от сицилийските води не бяха взели парите на Спартак и не бяха го зарязали да се оправя сам с легионите, вместо да натоварят армията му и да я прехвърлят на някое стратегическо място, господството на Рим днес навярно би било само спомен… Истината е че пиратите и Спартак – това бяха двете най-могъщи антиримски сили, но те говореха на различен език и не можаха да се споразумеят помежду си. Тъй че, ако не бяхте измамили Спартак!…

– Не ние го предадохме – отвърна предводителят. Гласът му бе станал неопределен и той приказваше сега някак с отстранение. – Смяташ ни за долна сган, нали? Но ние сме солта на морето, както вие – на земята. Е, ако хвърлиш мрежа във водата… ще извадиш и добри, и лоши риби. Така и измежду нас има всякакви люде. – Говорещият въздъхна, вгледан кой знае защо в дванайсетия разбойник. – Правили сме какви ли не зулуми – което е вярно, вярно е. Били сме се срещу римляните, но сме се били и на тяхна страна. Защото в този свят действително се води битка, но тя не е толкова срещу Рим… Започнала е още преди да бъдем заченати и никой не може да каже къде ще й излезе свършека!

Пилат се завъртя нервно на седалката си от мъртвешки гръб.

– – Слушайте, аз така и не разбрах какво искате от мен? Може би откуп? В кесията, която ми отне този тук – той кимна към заловилия го мъжага, – има триста и шейсет циркулиращи сребърни монети, от тези на Макавеите. Ако си ги разделите, всекиму от вас ще се паднат по трийсет. Това се равнява на месечната надница на наш легионер…

– С подялбата им ще се справим и без теб – прекъсна го хладно първият разбойник. – Но да си дойдем на думата.

– Да?

– Варава.

– Невъзможно! – подскочи управителят, ала две яки ръце го върнаха неумолимо върху неудобната гърбина на мъртвеца.

Изведнъж го озари догадка.

– – Да не би… О, богове! Онзи бандит Варава ли е вашият арестуван главатар? Синедрионът го предаде в ръцете ни преди има-няма две седмици. Ще бъде съден за организиране на въоръжения метеж, при който, впрочем, е имало и пострадали евреи. Не мога да… В никакъв случай!

– Можеш – каза мрачно мъжището срещу него.

– Знаем, че можеш – добави убедително и дванадесетият разбойник, онзи с красивото лице.

…Край тях тихо се плискаха вълните на доброто старо море.

Средиземното море, което сънуваше, че е океан, заобиколен отвсякъде с наблъскани една в друга цивилизации.

* * *

Небето над Иопия приличаше на упражнение по овладяване на образността. В пристанището влезе кораб с платна, издути от вятър в лошо настроение. Сърдити вълни лашкаха лодки с дрипави ветрила.

Корабът възви. Пусна котва на такова отстояние, че да не се разломи в плитчините и зачака бурята да отмине.

Между балите в трюма третият моряк, чието рождено име бе Йаков, и единадесетият, който се казваше Йоан, хвърляха зарове с черепи, вместо с точки, и местеха пулове от слонова кост върху опъната щавена кожа, разчертана на квадрати и правоъгълници. От време на време вълните така люшваха корпуса, че се налагаше играта да бъде подхваната отначало, но това като че ли не впечатляваше особено двамината участници в нея.

– Колко още ще изкараме така? – питаше Йаков. Бе сложил заровете в чашка, а да ги раздрусва не му се налагаше, те сами се тръскаха. – Ограбили сме повече кораби, отколкото са въшките на главата ми. Накрая ще ни пипнат и ще ни разпънат.

– Може преди това и да ни опънат – изкоментира Йоан с такъв тон, сякаш водеше теоложки спор. За разлика от събратята си по съдба той бе учил нявга за оратор в ефеското школо, което несъмнено го превръщаше в особен случай между тях. – Ще ни надупят като млада поетеса в римска брачна стая – и той си представи за миг преподавателката си по гръцка литература Цезония Пудика, която рецитираше във върховния момент на акта фрагменти от еротичната си поезия, състоящи се от подбрани възклицания.

– Не само ще ни надупят, но и ще искат сами да си наплюнчим гъза! – заключи Йаков, доволен че бе изнамерил достоен завършек .

– И тогава оня младок Юда, когото Петър остави в екипажа с изричното условие да не се задява с мъже, докато е на борда, ще бъде единственият доволен от развоя на събитията! – каза Йоан.

– Ако имаме късмет ще се смилят и ще ни направят услугата да ни прережат гърлата, преди да ни турят на кръста, както е постъпил Цезар с пленените при Фармакуза пирати – додаде Йаков и захлупи чашката. – Тю, да му се не види, двойка! Ти си. Ако ще ме разпъват, бих предпочел да е с главата надолу. По-лесно се умирало.

– Да, ама припикае ли ти се, преди да си пукнал… е, таман ще има к ‘во да пиеш. Шестица! Пак съм аз! Да не говорим, че провесят ли те обратно, лайната ще излязат направо през голямата ти уста! Пет. Късмет. В буря ми върви, ако не възразяваш.

– Тя май че взе да утихва. – Йаков посегна да посочи, но се сети, че показалецът му липсваше. – Аз бих си избрал да ме разпнат във формата на буква Х. Така човек се чувства някакси като гълъб в полет… – Троп. – Пак двойка! Тъй и броя на годините си няма да стигна. – Той почеса ожесточено татуираната на рамото си сепия. – Побеляха ми косите от тоя занаят. „Не стига това, ами и четината под пъпа ти избеля! – викаше жена ми, кога имаше щастие да ме види. – То вашето бива дертове, бива кахъри, ама чак пък толкоз!“ Как да й обясниш? Истинско чудо е, че още съм тук, заедно с всички вас. И че още съм цял. – Той повдигна длан на нивото на очите си. – Е, почти цял – когато стане студено, боли. И знаеш ли какво? Тук съм, защото на брега, всред юдеите, трудно ще се намери още една дузина мъже, способни на нещо повече от това да хвърлят зарове за табла.

– Побелееше ли ми косъм на младини, режех го из основа – измърмори Йоан. – За да не порасне отново.

Йаков погледна въпросително темето му. Онзи беше кьосе.

– Така де! – оправда се Йоан. – Накрая всички косми побеляха… Сега поне бели да имах! Ехе-хе, отново шестица! Направо те утрепах! Знаеш ли, че снощи пак сънувах онова. Не ме оставя на мира. Че една бабичка ме спира на пристанището да ме пита за улица, която не зная, а междувременно корабът отплува и ме забравяте…

– Чувал ли си случката за оня чвор, сенаторът Катон Стари, който спрял да се изсекне, а в това време корабът му потеглил? Свитата му се била качила на палубата сама и сигурно е въздъхнала с огромно облекчение, когато е узнала, че дъртия пърдел е останал на брега. Казват че бил голям кутсуз. Непрекъснато мънкал, че Картаген трябва да бъде разрушен. Накрая Картаген паднал, но той бил хвърлил топа няколко дни по-рано и не могъл да види мерака си осъществен. Не се впрягай, но това е всичко, за което твоят сън ми напомня!

– Три години.

– А?

– Катон е умрял не три дни, а три години преди рухването на Картаген.

– Да, ама това с трите дни звучи по-хубаво.

Йаков рече да се облегне назад и едва не падна. Дали го бе обзела умора или може би отегчение, не бе ясно от полумрака, който ограбваше лика му. Очите му бяха ръждиви под бронзовото чело. Подири опипом нещо с пръсти и го измъкна – беше бутилчица от опушено стъкло, в което лениво жълтееше някакво питие с черничево дръвце за оцветявка в него. Тропна го връз опънатата на масичката кожа и пуловете се разпиляха.

Йоан щеше да възрази, но го погледна и разбра, че играта бе приключила.

– Добре де, добре – каза примирително накрая той. – Уф! Сега бих изсърбал паница леща.

Макар да бе привикнал с къркането на какви ли не бълвочи, съдържимото на стомаха му бе потеглило нагоре. Червивите сухари и блюдото от тестиси на средиземноморски делфини, които бяха оръгали, му идваха множко.

Кое ли ги люшкаше толкова – вълните или запретената от предводителя им мазножълта течност?

– От колко време не си виждал семейството си? – запита внезапно Йаков и обърса устни с длан.

– Не ми и трябва! – тросна се Йоан. – Жена ми… – и замълча. Явно беше една от онези семейни истории, които е по-добре изобщо да не бъдат разправяни.

– А пък моята се смахна след оная случка с равина, дето я прокле. – Но останалите бяха слушали неведнъж случката с жената на Йаков, която се бе смахнала след като равинът я бе проклел. Така че той се въздържа да я сподели за пореден път.

– Нали си спомняш какво разправяше Андрей, когато се върна от сушата?

– Какво?

– За някакъв пророк, който пътувал на осел от Капернаум към Йерусалим. Изцерявал недъгави и пропъждал бесовете от обсебените. Обявил се за цар юдейски и населението го посрещало като месия.

– Не било осел, а катър! – вметна Йоан.

– Какво?

– На катър май че пътувал, не на осел!

– Хе, това са подробности!

– Подробностите понякога са важни.

– Чу ли що хортувал? Че ни фарисеите, ни садукеите знаят какво говорят на народа, макар и това, което говорят, да изглежда вярно.

– И без него ми е ясно. Друго?

– Рекъл още, че в свят, в който всичко върви към разпадане, отказът е по-важен от придобиването.

– Какво, какво?

– В свят, в който всичко върви към разпадане, отказът е по-важен от придобиването.

– Дали ще мога да го повторя? – усъмни се Йоан. Опитваше се да се вслуша в здравия си разум, но разсъдъкът му очевидно бе запелтечил под въздействието на цар Алкохол. – В свят, който върви към разпадане, отказът е по-важен от придобиването… Какъв отказ? Какво придобиване? Нищо не разбирам. Този човек трябва да е луд.

Зад гърба им проскърца врата.

– Че кой е нормален? – запита един глас. – Няма ни един, който да е проумял какво всъщност става на тоя свят и да не се е побъркал!

Йаков бързешком прибра бутилчицата на скътано.

Беше Петър, временният им главатар, когото наричаха на майтап Свети Петър. Вярно, това му прозвище използваха само в негово отсъствие.

Той издърпа едно триного столче изпод вехтата масичка и тежко се стовари върху него. Столчето геройски издържа каменната му снага4.

– За лечителя от Назарет ли иде реч? – осведоми се той. – При тая оскъдица такива като него ще цъфнат и ще вържат. Не е имало оскъдица, в която да не е цъфнал поне един пророк. А сегашната гладория е незапомнена, жалко че онези, които бяха в състояние да я възпеят, вече изпукаха с молитва за тридневна коричка хляб на устата. Йоане, я иди горе и извикай Андрея, да ни изприкаже още малко за тогова.

След минута-две те вече се бяха настанили край масичката, а тя като да бе вълшебна – не четирима, четиридесет разбойника да бяха, сякаш пак щяха да се съберат около нея. И наистина, скоро подът простена и някой надникна. Беше Тома. Махнаха му да се присъедини към тях.

– Ти видя ли го лично? – поинтересува се Петър. – Как изглежда?

Този въпрос накара Андрей да се поколебае.

– Добър човечец…

– Познавам много подобни – разпали се Йаков. – Такъв и да го ошамариш, няма да се скарате!

– Той е някак… различен. В образа му има нещо… неуловимо-звездно, което се скрива и открива в зависимост от достойнствата на онзи, дето го наблюдава.

– Да не е с три крака и два грездея? – попита Тома.

– Млъкни, Тома! – сряза го Петър.

– Исках само да зная дали…

– Казах да млъкнеш! – стрелна го с поглед Петър и онзи се сви като влажен парцал под августовско слънце.

– От него се излъчва благообразие, което ми е трудно да опиша – въздъхна Андрей. – А иначе си е с две очи и един нос като мене и тебе, спор за това няма.

– Да чуем какво още е говорил.

– За семейството, за семейството кажи! – ухили се до уши Йоан.

– Семейството е част от плана на Бога, не на човека; човек не изпълнява своя, а Божия план, но не го разбира. Защото никой не може да уразумее Божия план. А жената…

– Кажи, за жената кажи!… – кефеше се Йоан. – Дето била форма на измама.

Те се напрегнаха да чуят кой знае каква мъдрост от Андрей. И я чуха:

– Когато Господ реши да учи някое същество на любов, той го прави жена.

– Не е луд! – обяви Йаков и, кой знае защо, дори въздъхна облекчено. – Хич не е луд!

– Моята жена май не е запозната с това гледище – каза Йоан мрачно. – Остана си същата кучка, каквато си беше в деня на венчавката.

– Кучка или курва? – заинтригува се Андрей.

– Че каква е разликата? – учуди се Йоан.

– Сега ще ти река една философия – намеси се Тома. – Курва – това е занаят, а кучка – призвание. Лесно ще познаеш кучката – в един момент, когато си хлътнал напълно по нея, тя ще ти каже – те винаги говорят така: – „Еди-кой си, ти изобщо не ме познаваш!“ Тогава просто я заколи, а ако нямаш възможност, тръгни си и никога повече не се обръщай назад. В онуй латинско даскало не ви ли преподаваха тия работи? То е коскоджа ми ти наука!

Петър отново го изгледа.

– Заший тая уста или аз ще я зашия!

Пръстите му опипаха мушнатата между бримките на вълнения елек губерка. И това не беше на шега. Не беше даже и полунашега-полунаистина.

– Гроб съм! – обяви стреснато Тома. – Нито думичка няма да чуете повече от мене! По-скоро от мумията на Ливия ще изкопчите с какво е отровила Август, нежели да ви съобщя мнението си отсега нататък.

– Едва ли някой ще загуби особено от това, освен може би тишината! – рече сприхаво Петър. – Да не съм те чул да плещиш пак! Трето предупреждение няма да има. Не обичам да предлагам едно нещо три пъти подред, защото се страхувам да не ми откажат. Онзи, комуто отказват, губи, а както ви е известно, загубата е несъвместима с моята природа. Хайде на бас, момчета, че няма нито един, който трикратно да ми е отказвал и да е още всред живите?

Басът обаче не се състоя, защото всички отлично знаеха, че първият разбойник никога не губи басове. Именно защото загубата и той бяха несъвместими.

Настана крепка пауза. Едва сега усетиха, че морската шир се бе слегнала като по конец. В дълбоководната мълчава бълбукаха топчести рибоци. Небето лилавееше модро, сякаш бе нарисувано от художник, който бе топил четката си от боброви косми в урна с праха на непрежалим покойник. Жълтият таралеж високо горе се бе свил на топка и бодеше с нажежени игли плюшените тлъстини на облаците, които бяха надвиснали гротескно над изгърбените хълмове по крайбрежието.

Йоан прочисти гърло.

– Та казваш, че този Исус призовавал юдеите да не ходят в римската войска и да бягат от казармите?

– Още не съм го казал, но тъкмо щях да го кажа – отвърна Андрей. – Миналия път го споменах обаче, да.

– Едно е сигурно: римляните не го харесват, а аз обожавам всичко, което римляните не харесват – обобщи Петър, наричан от някои Свети Петър. Стана и се отправи към палубата, за да си вземе глътка бриз. Железата по тялото му подрънкваха своя мелодия – ни весела, ни тъжна.

1 В миналото корабните кастели били разработени с цел да приютяват лъконосците и да им дават оптимална позиция по време на сражение. []
2 Либурна – лека и маневрена галера с весла, която била взаимствана от илирийските пирати. []
3 Ако трябва да сме съвсем стриктни, тук бе употребена нецензурната латинска дума „кинеди”. []
4 Петър – името е с гръцки произход и означава камък (от гръцкото petros (πέτρος)) – скала. []

Янчо Чолаков

Янчо Чолаков е писател, издател и редактор. Роден през 1967 г. в Бургас. Завършва българска филология в Софийския университет. Увлича се по история и азиатската класическа литература. Прави писателския си дебют през 1989 г. с разказа „Малък екран“. Основател и главен редактор на издателство „Офир“, което издава много фантастични книги. Прочетете още за автора в БГ-Фантастика.

Коментари

коментара